Лятна приказка за Света Анастасия
Най-често попчета цвърчат в тигана, хванати при поредния улов в морето. Една особена летаргия е приковала острова и за него сякаш листата на четирите сезона са се слели в един - като безкрая.
Моторът на старата лодка бръмчи и нарушава гладката повърхност на морето. Носът й се е устремил напред към онова парче земя, което от десетилетия се блъска между историята и действителността. И ние плаваме към нея. Към острова. “Кой остров?”, пита ме брат ми. “Как кой, ами той е само един”, почти раздразнена му отговарям: “Света Анастасия”. Сякаш чува името за първи път и отново настоява за острова. В съзнанието му се е събудило името – Болшевик. Онова гръмко название дадено в недалечното минало. И може би там някъде, в ъгълчетата на скритото му подсъзнание се надигат бледите образи на първото плаване до острова. Ученици, строени на пристанището, в очакване на корабчето, което ще ни отведе до острова.
Онова корабче отдавна го няма. Сякаш не е било. Но лодката ни превзема разстоянието и скъсява с всяка минута дистацията от 3 мили, които делят Бургас от Света Анастасия. Близо 5 километра, които изминаваме за 40 минути плаване, наслаждавайки се на гледката. Мостът бавно се смалява зад нас. 
18-етажните блокове постепенно започват да приличат на играчки от конструктор, с който навремето си строяхме къщи. И все по-осезаемо попадаме в прегръдката на морето. Звън на камбана. Поздрав за бялата яхта, която нежно вие снага в морето. В далечината огромен кораб е поел курс към нефтеното пристанище. А отсреща очертанията на острова започват да придобиват реални размери. Малки лодки са хвърлили котва в близост до залива, рибарите притаени очакват попчетата да клъвнат, за да е весело и по моряшки шумно около масата вечерта.
Чарли – деветмесечният кокершпаньол, все още не смее да попаде муцунка през борда. Притихнал е под седалката и се е оставил на люшкането на лодката. Минути по-късно обаче пъргаво скача на сушата и уверено поема нагоре към острова. Саморасляците, вече прежълтели от слънцето, нежно галят краката на туристите. По някое време малко гущерче се шмугва зад храстите и отново настъпва тишина. 
Малката църква е в очакване. Свещите горят, запалени от неизвестна ръка. Старият олтар те приковава. Някакво особено спокойствие изпълва душата ти, докато изричаш молитвата на ум и се прекръстваш. 
На входа, леко заличени от времето, се различават надписи на гръцки. Нечие длето е издълбало откъслечни думи и по камъните, които са подпрени до двата кладенеца. Някога сръчни ръце са вадели студена вода от тях. Сега само отражението ми се смее насреща.
Подминаваме празната сграда, някога манастир, после преобразувана в затвор, а допреди години в хотел, в който никой вече не отсяда. Надникваме за кратко през открехната врата, за да зърнем снимките на затворниците, които в организирана акция са избягали от острова в началото на миналия век. Сега малцина си спомнят за тази част от историята. Други не се и сещат за нея. Чудя се, какво ли говори името на групите туристи, които слизат на брега на острова. Предимно руснаци. Качили се на борда на някоя от лодките за разходка, тръгващи от моста. И попиват с нескрито любопиство парчето земя, което стои почти на хвърлей от Бургас, а сякаш е запратено на другия край на света. Силуетите им изчезват, така както са се появили.
Надничам през прозореца да видя кораба – парчета камъни, оформени като плавателен съд със своя история. “Легендата разказва...”, започва да нарежда стария моряк. Почти не чувам думите му. Съзнанието ми рисува моята представа за миналите събития. Замислена все още, поемам с групата към мидения плаж. Под сянката на чадърите съзерцаваме Бургас. Колко е хубаво да го наблюдаваш, а той да не знае, че си тук. На острова. Хиляди пулсиращи сърца, усмивки и нечии сълзи се събират и разделят в този град, който сякаш издига снага срещу нас. Една особена магия. Избягал си на острова. Отпиваш изстудена бира с прясно сварени миди, усещаш с пръстите гъделичкащата игра на вълните и посрещаш с усмивка поредната група туристи, решили да стъпят на Света Анастасия. 
