Да напишеш личната си легенда
е инициативата на община Павел Баня и читалище "Напред" да бъдат отбелязани с повече културни прояви "Чудомировите дни".
А, къде другаде, освен в Габарево - посрещнало толкова творци.
По воля на моята приятелка Деси Георгиева, имам удоволствието да представя тук, в Габарево, нейната, както тя нарича "сбъдната мечта на живота", нейната "Притча за момичето с къдриците".
Казвам тук, защото книгата е имало своята премиера в Бургас, представяния във Варна, Несебър и книжарница "Хеликон".
Коя е Десислава Георгиева?
Тя е дете на морето, защото е родена в Бургас.
Зодия "Близнаци" с брат близнак.
Човек на приключенията и пътуванията.
Филолог (и тук не без емоция и трепет се сещам за нашите студентски години във Велико Търново).
Репортер във вестниците "Бургас днес" и "Компас". До скоро журналист във вестник "Труд".
Понастоящем момиче с къдрици - свежо, лъхащо на емоция и пропътувана мъдрост.
Някога очите ми бяха с цвета на морето...
Някога душата ми бе огледало...
Някога ръцете ми бяха пристан...
Сърцето ми - обич...
Сега съм пеперуда...
Сега съм свобода...
-----------------------------------------------------
Животът ми не е дъска да пишеш по нея с тебешир...
да изтриваш сгрешеното с мократа гъба...
Животът ми е книга, която отворих за теб...
С твърди корици, за да не боли, когато ме нараняваш...
С бели листи...
С празни полета, за да чета между редовете...
Отправените скрити послания...
За да зная, че оттук си минал само ти...
Че преди теб миналото не съществува...
И че след теб нас няма да ни има...
Двамата заедно...
В един влак...
Тръгнал към една гара...
Това е Деси.
Нейната книга "Притча за момичето с къдриците" е мъдростта обърната към самата нея...
Френският писател Ален Боке казва: "Аз съм трима". У Десислава присъства същата идея - и тя е трима - момичето с шала в бара, момичето с къдриците и онзи, който носи в творбите й усещането за любов, онзи, който накъсва в луд синтаксис прозата и я превръща в стихове. Онзи, който носи тишината, но не на покоя, а на болката.
(Насън)
Насън те пожелах...
Насън се срещнахме...
И разделихме...
Докоснахме се...
И отминахме...
Всеки към своя пристан...
Утре вечер насън ще те чакам...
Под стария дъб...
С гръб, долепен до кората...
За да чувствам как грапавината пронизва кожата ми...
За да усещам как болката ти преминава в моята...
И как кръвта ми прелива по соковете на дървото...
Тази вечер насън ще съм твоя...
Само тази вечер...
Утрото ще ме измие...
Като малки пръски морска пяна...
По пясъка...
И песъчинките ще ме засмучат...
И аз ще се изпаря...
Сякаш никога не съм била...
Ние двете имаме общ любим автор - Пауло Коелю и си спомням, че когато тя ми изпрати книгата си и аз я прочетох първото, което си помислих е: "Тя е написала своята лична легенда" като момчето Сантяго - пропътувала е във времето и пространството и е открила своето съкровище.
А колко тежи нейното пътуване?
Определила съм прозата в книгата като пътеписи спомени, които носят аромата на мястото - ту на ориенталски чай, примесен с миризмата на наргеле, ту на сладко горчиво виенско кафе, ту на канела и ябълков сок.
Спомени от пропътуван свят, които носят осезание.
Диана Шамбурова
