За мен отец Георги е светец и интересът към филма няма да спре, казва Христо Димитров. Снимка Лина Главинова
Христо Димитров - Хиндо е роден на 28 януари 1953 година в 20.20 часа в Родилното отделение на болницата в град Котел.
Средното си образование завършва в тогавашния Техникум по морски и океански риболов в Бургас. След това учи операторско майсторство в тогавашния ВИТИЗ. Започва обучението си при Венец Димитров, а завършва при Борислав Пунчев.
Филмът му "Пътят на Христовия воин" спечели преди броени дни приз "Златен Витяз" в категорията "Документален пълнометражен филм" на фестивала "Златен Витяз" в Русия. Кинофорумът се провежда за 28 път. Филмът на Хиндо си поделя наградата заедно с "Пепе. Последният герой" на сръбския режисьор Емир Кустурица.
"Пътят на Христовия воин" разказва историята на свещеника Георги Пейчев от село Жегларци. Сценарият на документалната лента е на Георги Тодоров, режисьор и оператор е Христо Димитров, продуценти са Георги и Галя Тодорови.
Той може да бъде гледан безплатно в интернет платформата "Youtube" под името "Пътят на воина".
- Вашият филм "Пътят на Христовия воин" спечели наградата "Златен Витяз" на едноименния фестивал в Русия...
- Така твърдят. Може да стане като при "Оскар"-ите еди кой си спечели, а след това да стана ясно, че победителят е друг (шегува се през смях Хиндо).
- Има информация за наградата, която е публикувана в официалния сайт на фестивала. Вие вече получихте ли я?
- Все още не. Един от заместник-президентите на фестивала, има няколко от различни националности, е българският режисьор Маргарит Николов. Той ми се обади и ме информира, че ще бъде връчена в края на този или началото на другия месец.
- Как се стигна до участие във фестивала? Вие ли изпратихте филма си или Ви поканиха организаторите?
- Инициативата е на продуцентите на филма Галя и Георги Тодорови. Ако ти не си инициативен, нещата няма да ти се случат. У нас показаха филма само на фестивала "Златният ритон", където обаче не беше включен в официалната програма, а в - информационната.
- Как реагирахте, когато разбрахте, че Вашият филм и този на Емир Костурица са двата филма, които печелят "Златен Витяз" в категория "Документално кино"?
- Бих казал - никак. В момента, в който приключи една работа губя интерес и съм безразличен към нейната съдба. Смятам, че всеки филм трябва да живее собствения си живот. В днешно време обаче, ако не побутнеш нещата, не можеш да разчиташ филмът сам да пробие. Но за мен това е мъчение, не удоволствие. Тягостно бреме е. Макар че главният герой на филма отец Георги - една от най-светлите личности на нашето съвремие, по мое мнение, показва българският дух, духовност и нравственост в най-добрите му измерения. Вижда се как един човек, няма значение какъв си като интелект и образование, за да бъдеш голямо нещо.
- Докато снимахте филма за отец Георги, какво научихте за него, за българското православие, за свещениците, за църквата?
- Не съм ходил при него на лекции, за да говори той за православие. Роден е в северна Добруджа, в Румъния, на 17 години идва в България и се заселва в село Жегларци - едно световно неизвестно село. Целият му живот, с изключение на времето прекарано в Семинарията, минава в това село. В един момент той се обръща към Бога и решава да стане свещеник. Прави го 39 години с пет деца. Записва се да учи в Семинарията, където в продължение на една година седи на един чин с най-големия си син, който също се подготвя за свещеник. Той има трима синове и тримата са свещеници. По време на атеизма той изважда 20 души свещеници най-много на глава от населението са там, в Жегларци. На въпроса: "Кои бяха най-щастливите ти години?", отговори: "По времето на атеизма". Тогава той живее пълноценно. Няма хленчене, че е лошо времето. Това е отреденото ти време за живеене.
Дарява бащината си къща за църква, построява още една църква. Настоящият свещеник в църквата в Страсбург е негов внук. На никого не се е молил за нищо.
Парадоксално е, че ние научихме за този човек от Даниела Василева в Санкт Петербург. Там тя се среща с процудентите Галя и Георги. Там се разприказват и става дума за отец Георги.
- Какво промени у Вас работата по филма и срещата Ви с този човек?
- В момента, когато отидохме и видях отец Георги, попитах дали ще снимаме документален или игрален филм. Георги ми обясни, че ще снимаме документален филм. Заснехме около 30 часа и след това озря решението да направим филма. Снимахме го от различни ъгли. Започнахме непредубедено работата.
Самият аз съм атеист. Това е от голяма полза за филма. Мен тясно религиозната страна на нещата не ме занимава. Нямам проблем да се занимавам с вярващи хора. Същото и в политиката. За мен няма значение кой от коя партия е. Получавал съм шамари от различните разцветки и съм виждал хубави хора във всички партии. Но примерно около мен са хора все вярващи и аз едва ли не съм черната, по-скоро заблудената овца, която трябва да бъде приобщена. И отвреме-навреме върху мен се оказва някакъм натист. Това обаче не се случи при срещите ни с отец Георги. С него бях свободен. Това е, което ми даде контакта с него и той го разбра, затова говоря с такова възхищение за него. Още при първата ни среща, всички му целуват ръка, аз не мога да си изкривя душата и да лицемернича и това по никакъв начин не го притесни.
Според мен филмът спечели от моя атеизъм. Наблегнахме равностойно на човека Георги и на свещеника Георги - баща на пет деца, със семейни драми, с истории...
Славата на отец Георги излезе извън пределите на България, неговото значение продължава да расте. За мен този човек е светец. Човек или е такъв, или не е. Можеш да го канонизираш, но не можеш да го направиш светец. Чуваха се разни думи за неговата канонизация и ако този филм е една частичка принос към това, означава че е по пътя на живота на отеца.
За мен наградата е признание за това, че със съавтора на филма Георги сме били адекватни в изразяването на отеца, на неговото поведение и разбиране за света. Не сме принесли нищо. Не сме се интересували дали можем да го направим добре. Интересуваше ни този човек. Той е съизмерим по значение за българската духовност, каквото е Емилиян Станев за българската литература същото можем да кажем за отец Георги. Поставям ги на едно ниво.
След тази награда интересът към филма нараства. Гледанията се увеличават и това няма да спре.
- Снимате документално и игрално кино, имате ли слабост към едно от двете?
- В началото снимах игрални филма - имам два като оператор и два като съсценарист. След това се завъртяха събитията, нахлу демокрацията, десетина година киното практически не съществуваше. Животът ми се завъртя в документалното кино. От теоритико-естетическа гледна точка по-интересно е документалното куно. По-суетното нещо е игралното кино. То е консервиране на фантазиите. Докато документалното кино улавя силните моменти в живота. Много помага и случая. Но ако той ти се яви ти пет пъти и ти нито веднъж не го уловиш, значи не ставаш за това.
- Работата по кой от всичките тези филми е била най-запомняща се?
- Напоследък снимам предимно документални филми с един и същи екип. Преди беше Георги Ингилизов, сега Георги Тодоров, Веселин Трендафилов помага на финала. В Бургас нещата са много различни и трудно се случват.
Киното не се прави с много пари. Убеден съм, че многото пари пречат.
Преди десетина година в Бургас беше Константин Джидров - художникът на "Козият рог" - последният жив тогава от творческия състав на филма. По времето на социализма имаше т.нар. предварителни снимки. Имаш планирани пролетни снимки, филмът не е пуснат в производство, а държавата е процудент и за да не се чака се правят предварителни снимки. Екипът на "Козият рог" отива за предварителни снимки. Обаче много упорито се носи слухът, че филмът няма да мине. За 12 дни го снимат с бюджета за предварителните снимки. Две седмици по-късно сценария се разглежда на Художествен съвет, работата си отиват към "не". Методи Андонов обяснява, че не са знаели, каква е работата и филмът вече е заснет. И се оказва най-успешният във финансово, и в художествено отношение български игрален филм. Той е продаден в над 30 страни. Когато филмът излезе на голям екран, в продължение на четири седмици тогавашното кино "Септември" в Бургас се пукаше по шевовете. Имаше по пет прожекции на ден. Около 1000 души на ден гледаха този филм. И е направен почти без пари или с много малко пари.
- Кога разбирате, като гледате един филм, че има нещо, което си заслужава и трябва да се види целия?
- Още по време на снимките се разбира. Когато се колебая дали да снимам нещо или не, веднага натискам копчето и снимам. Същото правя и по време на монтаж, ако се колебая дали да го махна или не. В момента, в който се колебая за нещо дали да се снима или не и погледнеш през камерата разбираш, защо си се колебал.
Когато гледам филми на други автори, още от първия кадър разбирам дали си заслужава или не. Личи си дали истина ще ми говорят или ще ме пързалят, или както казва проф. Георги Дюлгеров - "Ще ми представят дъвка за очи". Понякога и в дъвката за очи има нещо хубаво. Например "Професионалистът" с Жан-Пол Белмондо е развлекателен, той не лъжи, но е удоволствие да се гледа, заради начина по който е направен. Никакви истина за живота не ти казва. Това е филм за душата.
- Вие сте част от професионалното жури на "София филм фест на брега" как за тези години се промени европейското кино, което зрителите гледат в Бургас?
- Проф. Дюлгеров (художествен директор на фестивала б.а.) може и да ми се обиди, ако чете тези редове. Оценката е субективна. Това не е скокът на Стефка Костадинова или бягането на Ивет Лалова. На мен понякога филмите, които избираме да получат наградата не ми харесват. Затова и малко весело гледам на нещата. Но щом е необходимо условие да съществува фестивала, готов съм да направя този некатастрофален компромис със съвеста си да бъда член на журито, за да има представителност той.
Според това, което гледаме европейското кино не се е променило драстично за тези 16-17 години. От 80-те години на миналия век насам киното е като че ли в упадък. Сигурно има много причини, които могат да обяснят това.
- Вие казвате, че киното е в упадък, но през последните години чуваме, че има възход и най-вече при българското кино...
- Може ли да ми кажете един български филм, който Ви е впечатлил през последните 30 години и го поставяте по-високо от филмите, които са създадени преди това? Нищо политическо няма в това. Искам да си изясня това.
Всички български филми, които мога да изброя като "Козият рог", като "Авантаж", като "Крадецът на праскови" са правени преди това. През последните 30 години няма филми, които да са правени на това ниво. Това, с което си го обяснявам е, че става въпрос за световна тенденция. Второто обяснение е, че някога киното се е правело от хора блъскани от живота и желаещи да се занимават с кино, самообразовали са се, чели са, търсили са и той влиза във филма със своя житейски опит.
Сега в киното влизат хора, които са учили за живота от книгите. Университетът не може да те направи писател, при други качества - природа и талант и обстоятелства - затворът може. Достоевски четири гоодини е бил на каторга и единствената книга, която е имал право да притежава е Евангелието. Представяте ли си в каква среда е живял? След това отива още четири години на заточение в Семипалатинск (градът носи това име до 2007 година, сега е известен като Семей б.а.), където е бил построен ядрения полигон на бившия СССР. Това не се чете, не се държат изпити. И той описва всичко, през което преминава в романите си.
- През всичките тези години и всички филми, които сте изгледали в рамките на "София филм фест на брега" има ли такъв, за който веднега се сещате?
- Има един, който не получи никаква награда. Не мога да си спомня заглавието, но беше афганистанки филм. Много ме впечатли, заради начина по който е показана действителността там. Няколко от турските филми на Фатих Акин са ми направили силно впечатление. Западното европейски кино ми е еднообразно.
