Имало ли е славянска колонизация на Балканите

Д-р Атанас Орачев - сдружение "Черноморска Странджа"

За да се схване логиката в политическото развитие на Балканите е важно най-напред да се разбере, че съвкупността от сведения със сигурност доказва само едно: тук нашествия и нашественици никога не липсват. Да се напада и опустошава благодатна земя винаги е по-лесно, отколкото да се облагородява пустошта. Дори земята да е оградена с непрекъснат пояс от крепости по бреговете на голяма гранична река като Дунав, дори да се намира в близост със столицата на тогавашния цивилизован свят като Константинопол, нашествието, макар трудна и опасна, е постижима задача. Нахлуваш, ограбваш, каквото има за ограбване и след това бягаш от идващата срещу теб армия. Съвсем друго е да отседнеш на Балканския полуостров, за да разработваш и да отстояваш своите си земи от непрестанно напиращи нашественици, т. е. неуморно да градиш и неспирно да браниш съграденото. Именно от тази гледна точка е важно да се разбере дали най-голямата отседнала балканска селска общност на траките изчезва за сметка на придошли от север грабители.

*  *  *

Според повечето съвременни усторици и археолози, през VI – VII век „славяните“ били залели Балканите (2), сиреч и те са нашественици, които „колонизирали Балканите“. През 2001 г. Florin Curta публикува монографията „The Making of the Slavs: History and Archaeology of the Lower Danube Region, History and Archaeology of the Lower Danube Region, c. 500–700“ (Cambridge, 2001), която беше издадена през 2009 г. и на български език (3). Курта анализира появата на названията Σκλάβήνοι, Σκλαύηνοι, Σκλαβινίαι и Σκλάβίνοι в ромейската (византийската) книжнина (4) и прокламира „нов подход към етногенезата“ в Югоизточна Европа. Това американският изследовател (с румънски произход) направи чрез хипотезата, щото „ранната славянска идентичност“ е била „изобретение на Византийската империя на Дунавския лимес и заедно със славянския език се е разпространила без масова миграция от славянската прародина“. Нова версия на тази монография беше публикувана през 2021 г., като „още един опит да се убеди скептичната научна общност в жизнеспособността на постмодерна интерпретация на ранните средновековни славяни“ (5). Ще оставя тук настрана въпроса „създадени“ или „измислени“ са „славяните“(6), за да очертая тук в едри щрихи

Фрагмент от статуетка на Тракийски конник. Бронз, акватория наАхтопол. Музейна експозиция „История на котвата“ – Ахтопол, IV – VI век?. Снимка Цвятко Остоич

„славянската“ проблематика

„Славяните“ са водещи в спекулациите с българската история, защото (с малки изключения) диктуват в историографията как се „формира българската народност”. В тях по правило подробно се разяснява как и защо българите (било през и след IX век, било още по-рано) са отстъпили мястото си на „славяните”, а траките отдавна ги било нямало. В името на това „разяснение” се опростяват сложни процеси, премълчават се факти и се предрешават отговорите на заплетени въпроси: колкото около характера на официалния български църковен, държавен и книжовен, толкова и на „народните” (говоримите) езици. Особено място в спекулациите продължава да заема и прословутото „Сталиново определение за нацията” от 1913 г..(7) В основата на тази „нова теория за нацията” обаче залягат достатъчно стари неща: те се свързват със „славянската изключителност” и ролята на „славяните“ за хода на събитията в Източна Европа.

За тази роля (особено след книгата на имперския дипломат К. Леонтиев „Византия и славянство” от 1880 г.) се пишеше и пише, че наличният материал изцяло доказвал, че „именно на славяните в ранното средновековие принадлежи ролята на водещ фактор на историческото развитие в Източна Европа и че Византийската империя в своето Възраждане била в значителна степен задължена на тяхното разселване” (8). Оттук и днес (по един или друг начин) все още се приема, че в българската народност се били интегрирали само три етнически компонента славяни, българи и траки. Сред славянските маси, българите били повече от малко, а траките, според народната поговорка: „колкото да не е без хич”. В чистия си вид утвърдилата се концепция постулира, че именно в хода на „формирането на българската народност” българите „отстъпили” пред „славяните”. Това станало било благодарение на „славянския национален принцип в основата на Борисовата реформа”, който излага през 1927 г. В. Златарски в „История на българската държава през средните векове“ (Том 1. Част 2).

Раннохристиянски кръстчета. Олово, разсип в северния ахтополски залив, Музейна експозиция на ОК „История на котвата“, IV – VIII век? Снимка Цвятко Остоич

Този „славянски национален принцип” обаче е научно неиздържан в същността си, а „принципите” не отговарят на фактите: нито един български владетел (по време и на „Първата”, и на „Втората” българска държава в схемата на В. Златарски) не е и помислял да се титулува като повелител на каквито и да било „славяни”. Подобна титулатура липсва в известната ни официална документация от константинополските и западноевропейските светски и църковни канцеларии. А би трябвало, защото (за разлика от своите западноевропейски събратя) българските владетели по принцип се определят не чрез западноевропейската средновековна формула „Еди кой си, еди какъв си, на еди кое си кралство”, а като канове, архонти или царе „на българите” по формулата „Еди кой си, еди какъв си, на еди кой си народ или народи”. Във всички български епиграфски паметници, събрани ведно от Веселин Бешевлиев, българските владетели и техните дела са си български (9). В наличната автентична документация българските владетели се величаят и за царе на „ромеите”, и на „гърците”, но нито веднъж на „склавините” или „словените” (10).

Историографският хаос в книжнината се корени в комплексни причини, сред които натежава ролята на руската имперска доктрина. И в миналото, и в наши дни тя се предопределя не толкова от прословутия „панславизъм”, колкото от „романо-германския” комплекс, който води антиевропеизма и същностно характеризира руската балканска политика и пропаганда. В чист вид наследеното от „болшевиките” виждане за историческото развитие на българите, тяхната държавност и култура, се разкрива в двутомната „История на България”, написана от Н. Державин. Тя е обнародвана в София от „Славиздат” през 1947 г. (по време на поредната руска окупация на България) и предопределя развитието на набързо марксизираната по сталински образец българска историография. Там в главата „Аспарух и балканските славяни” се чете следното: „Това е заставило византийското правителство да приеме безусловно всички искания на Аспарух и в 679 г. [всъщност през 681 г.] да сключи с него договор, с който се легализира международното положение на първата славянска държава на полуострова – България. В каква пък роля се явява Аспарух със своята дружина-народ на Балканския полуостров, и областта, заселена от славяни, всред славянската племенна среда, всред местното славянско население... древните аспарухови българи, независимо от етническата принадлежност на своето основно командно ядро, са се разтворили в масата на славянския народ и са слезли от историческата сцена...”

Мозайка от базиликата „San Vitale”в Равена, VI век. Представя имп. Юстиниан Велики (527 - 565) със своята свита и епископ Максимиан (https://www.dreamstime.com/photos-images/justinianmosaic-ravenna.html)

В „духа на времето” и „сталинското езикознание” е трябвало да се поставят и изследванията върху историята на българския език, които и без това вече са били русифицирани и сътответно славянизирани. Още през 1948 г. се провеждат конференции на 

оцелелите от „чистките” историци и езиковеди, които бързат да се нагодят към новите условия. През 1952 г. на страниците на „Известия на института за български език” се появяват съответните публикации. В тях най-напред е трябвало на всяка цена да се изключи тракийското наследство, което като идея науката дължи на Франц Миклошич. Големият европейски учен-езиковед (основател на „славистиката” във Виенския университет) посочва, че ярките специфики на българския език трябва да се търсят в „трако-илирийското наследство” (11)

Особено декларативно атакува „трако-илирийската теория” Вл. Георгиев. В своя „Опит за периодизация на българския език” той е категоричен, че през VI и VII век настъпва „Период на племенните диалекти и на езика на племенните съюзи: преход от общославянски към славянобългарски език.“(12) Така „новата” сталинска постановка, където всичко на Балканите „по старому” се латинизира, грецизира, или изчезва, а само „славяните” не, вече тотално господства в българската историография и езикознание. Особено много смайва съдбата, която тази постановка твърдо предопределя на траките. Тъкмо защото се знае, че за „бащата на историята” Херодот траките (след индийците ) са най-многолюдни в света, те стават онзи „стар народ” в Европа, който на „славянска сметка” изцяло е изпратен в небитието. Без доказателства (на практика презумптивно), се приема, че през и алед VII век траките вече били или грецизирани, или отдавна романизирани, или почти изцяло изтребени. Твърдението отново не е „болшевишко”, а се дължи и на основополагащата (заимстваната в славистиката от немската школа, но с „обратен знак”) теза за „смъртта на народите” (13).

Миниатюри от „Хроника“ на Скилица-Кедрин, които представят войната с Тома Склавина и използването на „гръцки огън“ срещу неговите кораби (Codex Skylitzes Matritensis f. 34v.b. - https://en.wikipedia.org/wiki/File:Greekfire-madridskylitzes1.jpg#/media/File:Madrid-SkylitzesFol34v.jpg)

Закипява и усилна археологическа дейност, която славянизира почти цялата материална култура в Мизия, Тракия и Македония. Множат се и сборниците, „доказващи” славянския характер на едни или други балкански археологически култури, в които от културата на траките липсвала била каквато и да било следа (14). През 1957 г. (4 години след смъртта на Сталин и само 1 година след обявената от Т. Живков нова „априлска линия” на десталинизация) Виенската академия на науките отпечатва на немски език капиталния труд „Тракийски езикови остатъци” на големия български езиковед Димитър Дечев (15). Още в преломната за българската хуманитаристика 1952 г. той е съумял да публикува и „Характеристика на тракийския език” (16).

Именно срещу научната продукция на Д. Дечев са насочени всъщност декларативните критики на Вл. Георгиев и следовници. И това е така, защото преди това Дечев публикува и други свои изследвания, посветени на „трако-славянските езикови отношения“ (17).  Големият български учен съумява и сега, макар в извънредно предпазлива форма (с писане „между редовете”), да посочи възможните пътища за научно изследване на тракийското езиково наследство. Неговите изследвания обаче изобщо не повлияват на българските историци и езиковеди в нужната посока. Точно обратното, в унисон с уж отречените сталински постановки, в специално създадения Институт по тракология към БАН по правило „тракийското наследство” се търси и намира навсякъде другаде, само не в и чрез изследвания на североиранския пласт в българския език. Траколожките проучвания върху „късноантичния” период са занемарени. Не се правят проекти за археологически проучвания в ония райони, където тракийско население със сигурност преживява епохата на т. нар. варварски нашествия.

Парадоксалното в случая е, че иначе всички историци, археолози и етнографи са приели голямата роля на Балкана за оцеляването на българите при екстремални условия, която посочва например П. Мутафчиев в своята „Книга за българите” (18). Защо обаче и как така Балканът и другите планини не изиграват същата роля и за траките остава изобщо незададен въпрос?!!! Едва напоследък от някои публикации пролича, че селища с тракийско население са се запазили чак до края на VI век (19). С право Борис Борисов резюмира: „Според историческите извори в края на Великото преселение на народите (края на VІ – VІІ в.) целият Балкански полуостров бил заселен със славяни. Тези сведения не намират подкрепа в данните от археологически проучвания на територията на Южна България. Досега никъде не е установен здрав културен пласт с раннославянски материали, а броят на обектите, в които са намерени единични фрагменти от раннославянска керамика, е съвсем малоброен. Липсват и славянски некрополи. Всичко това свидетелства, че на територията на днешна Южна България през VІ – VІІ в. липсва трайно славянско заселване.“ (20)

Тъкмо тук трябва историографски да се подчертае, че сега-засега фактически на юг от Стара планина не са засвидетелствани ония „славянски археологически култури”, носителите на които би трябвало да са залели територията и да са унищожили или пък да са асимилирали тракийското население и „колонозирали Балканите“. Опитът на М. Даскалов да свърже „част от формите на сиволъскавата керамика” с т. нар. пастирски или пастирско-пенковски тип и оттам със северите от Източна Стара планина, които били идентични със северяните от средното течение на р. Днепър, (21) не са убедителни. „Славянските комплекси” в Тракия (освен че остават повече от спорни) се броят на пръсти, (22) като по правило оскъдната „раннославянска“ керамика произхожда от източноримски крепости и може да освидетелства всичко друго, но не и „славянска колонизация”. За сметка на липсващите „славянски култури” в музеите се множат археологическите материали, които подсказват, че в основата си „склавинската” ситуация в ромейската книжнина се дължи и на севернотракийско (отвъддунавско), и на тракийско планинско население. При всички случаи това местно население се спуснало от планините и е отседнало в равнините при стабилизирането на тукашната ситуация по времето на император Ираклий (610-641).