Иманярската версия за съкровището на Лизимах

Д-р Атанас Орачев - сдружение "Черноморска Странджа"

През 70-те години на миналия век имах възможността сам да наблюдавам как и защо дотогавашното традиционно иманярството навлезе в качествено нова фаза на целево организирано и направлявано развитие. Започнаха да се провеждат дори и своеобразни „иманярски конгреси” – на тях беше допускан и нумизмата Димитър Станков, който стана известен като „Митко Бузата”. Той изгради и един от първите големи канали за износ на антики и тъкмо тогава в иманярството се намеси и Държавна сигурност, за да го „професионализира”. За пръв път авторът се сблъска с тези „професионалисти” през 1982 г. в Природо-археологическия резерват „Яйлата”, когато една „Група за откриване на съкровища по сведение на населението” официално проведе тук своите „проучвания”.

Днес резултатите от дейността на тези „професионалисти” са не само многото внесени и продадени металотърсачи. Неизмерими са количествата безжалостно изровена българска земя и безвъзвратно унищожените старини. Неизброими са и ценните антики, които бяха изнесени и се изнасят зад граница или попълваха и продължават да попълват колекциите на различни „Герои на нашето време”. Освен да подсигуряват технически и целево да насочват  иманярите, тези „служебни дейци” не забравиха и онези, които вече бяха навикнали да търсят съкровища по „стари карти” и „документи”. Изфабрикуваха се версии за „съкровища” на царе, императори, султани, паши и хайдути, които забълваха специални вестници и интернет-сайтове. Съчинените фантасмагории се откриват и в множество издания, които засъчиняваха „автори“ като Божиков, В., Н Янков Тайните съкровища на България. Част 1 (София 1994), Марков, К. Змей-кале. Книга 1: Легенди за Вълчан войвода (София, 1995) и други творци на модерните иманярски небивалици (2).

Изглед от м. Яйлата край с. Камен бряг (община Каварна) със северния склон към високото Добруджанско плато. Снимка Асен Салкин

„Съкровището“ на Лизимах

Иманярският хит „Съкровището на цар Лизимах”, в който изумяваше неговата връзка с „Вълчан войвода”, се появи и в някои интернет-справки: „В множество древни карти е изобразен Нос Калиакра… Легендата за Нос Калиакра е свързана с един от пълководците на Александър Велики - Лизимах. След смъртта на Александър в 332 г.пр.Хр., той заграбва цялото царско съкровище и отплава за нос Калиакра, където успява да го скрие в лабиринта от пещери, намиращ се под носа. Но всесилните богове решават да накажат Лизимах, 

изпращат страшна буря и целият му флот потъва в морските дълбини до нос Калиакра. До ден днешен пещерите пазят тайната на Лизимах....”

„Данните“ за „съкровището“ залягат върху сведение от “География” на Страбон, което е преведено на български (през 1949 г.) така: „На тоя [западночерноморски] бряг се намира и носът Тириз (Τίριζις), укрепено място, където едно време Лизимах криел своите съкровища”. Името на този тракийски и македонски цар (3) по един смайващ начин беше свързано с една съвременна версия за „Вълчан войвода”, като полазателно бяха вплетени от творците на иманярските фалшификати тъкмо през 70-те години на миналия век – включително и на топографско равнище. Известно е, че по „Кърджалийско време” в ръцете на множество разбойници попадат значителни средства:(4) те биват „укрити” и още тогава подхранват и иманярския фолклор. Най-големият „подвиг” на Вълчан войвода е как той бил плячкосал кораба, който носел на султана годишния данък от Влашко (или Молдова). Налице са различни версии за мястото, гдето той е „укрил“  този „материал”. В последните години „Вълчаново съкровище” бе поместено и в подводна пещера, която започнаха да търсят на различни места около Калиакра – било като разкопават сухоземен подход към нея, било чрез сдружени с иманярите водолази.

Всъщност в днешния си вид версията за Вълчан войвода и поп Мартин беше разработена около 1981 г., когато целево датираха неговата дейност вместо в XIX в XIII век. „Датировката” бе съобразена с подготовката за отпразнуването на 1300-годишнината на българската държава. Тя бързо измести по-старите иманярски предания, а времето спря тъкмо в XIII век. В този фатален век войводата търсил, намерил, изровил и бил преместил на „ново място” всички стари римски съкровища. Той ги засъбирал, за да „освободял България от турско робство”. За целта му трябвали „много пари”, защото разбрал, щото „сам не можел да освободи България” – това могла да стори единствено руската армия. Затова се бил договорил с „руската империатрица Екатерина”,(5) която обещала да „освободи България”, ако Вълчан заплати разходите по войната.

В изфабрикуваната история приказно преплетоха и „седем брадати римски професори”. Те проучили документите за съкровищата и били изработили една единствена „римска карта”, на която нанесли всички съкровища по българските земи. Шпионите на Вълчан войвода обаче разбрали и му докладвали. Веднага след като „професорите” стъпили в нашите земи той ги изловил, избил ги и сам започнал да иманярства, като изкопавал 

съкровищата от „римската карта”. Тази нова версия идва, за да обясни защо - след като се хвърля огромен изкопчийски труд по „нишаните” от „документитe”, не се разкриват нито „съкровището на Лизимах”, нито „римските съкровища”. По този начин анонимните съчинители затворяха цикъла в иманярското мислене: древните съкровищата не се намирали, защото Вълчан е изравял „римските съкровища” и бил ги заравял на нови места. Така „авторитетът” на фалшификатите беше „спасен”, защото версията идва за да оправдае „документите” и техните съставители, които продават фалшификатите за баснословни суми. Ето защо „картите на Вълчан войвода” са по-скъпи от „турските”, „гръцките” и „римските”.

Царят на Тракия и Македония

Лизимах е македонски генерал и след смъртта на Александър Велики през 323 г. пр. Хр., е прогласен за „цар на Тракия и Понт”. Като цар на Тракия (а от 285 до 281 г.пр.Хр. и цар на Македония) той сече златни и сребърни монети: те стават твърде популярни за времето си и затова продължават да ги секат и след неговата смърт. Изработват се и техни древни имитации, а заради добрата им цена днес в обръщение има и много фалшификати – някой от тях подвеждат дори и вещи нумизмати. Изключително прозорлив, Лизимах схваща стратегическото и икономическото значението на проливите (Босфора и Дарданелите) и съгражда на брега на Дарданелите своята столица Лизимахия. Този цар е искал да изгради държава, която да обхване Мала Азия, Тракия, Македония и черноморското крайбрежие с древногръцките общини-държавици. Бил целеустремен дотолкова, че заповядал да екзекутират собствения му син и наследник Агатокъл, който станал пречка за осъществяване на замисъла. С него е свързана и онази случка от живота на Лизимах, която се преплита с предаденото от Страбон за Тиризис.

През 294 г.пр.Хр. Лизимах воюва с гетския цар Дромихайт. Една от битките е загубена и гетите пленили Агатокъл, а разказваната от елинските автори история целево се идеализира. Дромихайт поканил пленения Лизимах и хората му на богата трапеза с ценна посуда, докато самият той и гетските благородници ползвали скромни съдини. Така гетският беден (а оттам и морален) владетел изнесъл добър урок на богатия (и поради това неморален) Лизимах. До наши дни е достигнала и реалната история, която е предадена от Павзаний:

„Когато Александър умрял, Лизимах станал цар на съседните с македоните траки… Това ще да е била една малка част от тракийския народ, защото по-многоброен народ от траките, събрани наедно, няма с изключение на келтите, ако един народ се сравнява с друг. И затова никой народ преди римляните не е покорил всички траки… В онова време Лизимах воювал най-напред със съседните одриси, а след това се отправил на поход срещу Дромихайт и гетите. Но понеже се сблъскал с мъже опитни във военното изкуство, които и числено го надминавали много, той попаднал в крайно опасно положение и побягнал, а син му Агатокъл, който тогава за пръв път воювал, бил пленен от гетите. Лизимах, понеже и в по-сетнешните сражения претърпял поражение, и при това не можел да пренебрегне пленяването на сина си, сключил мир с Дромихайт, като отстъпил на гета тази част от своята държава, която се намира отвъд Истрос [дн. р. Дунав] и му дал по принуда дъщеря си за жена. Някои казват, че не Агатокъл, но самият Лизимах бил пленен…”

Важното за историята около нашето „съкровище” е, че Лизимах е властвал в Добруджа, а споменатото от Страбон „укрепено място” отговаря на известната от други сигурни източници крепост Тириз на дн. нос Калиакра. Проведените археологически разкопки засвидетелстваха крепост, чието съзиждане съвпада с годините на управлението на Лизимах (6). Въпреки вече вековните усилия и на археолози, и на геофизици, и на иманяри на нос Калиакра, в близките околности на курорта Русалка и в местността Яйлата при с. Камен бряг, загадката „съкровището на Лизимах” не се разбули. Ето защо се появиха и твърдения, че „съкровището” не се намирало на сушата, а било поместено в подводна пещера и немалко водолази започнаха да „далдисват” в крайбрежните пещери от Каликра до Тюленово.

Отново неуспех, но заблести ли в нечии умове идеята да се „намери злато”, вещо подхранваните фантазии изцяло блокират логиката. Съставителите и популяризаторите на иманярските карти и документи не закъсняха да променят „локализацията”. „Нишаните” започнаха да се поставят при Маслен нос, където има „подходяща” за „съкровището” подводна пещера. Засега все още няма жертви сред „подводните иманяри”, но пещерата при Маслен нос е опасна и би могла да започне да вземе не само досегашните финансови, но и своите кръвни жертви. За да развенчая фалшификацията ще преведа сведението на Страбоню

„… Между Калатис [дн. Мангалия] и Аполония [дн. Созопол] се намират Бизоне… Круни, Одесос – милетски град, и Навлохос - месембрийско градче[дн. Обзор]. След това дохожда планината Хемус [Стара планина], простираща се до морето. Следва Месембрия… После идва Анхиало – аполонийско градче, и самата Аполония. На тоя бряг се намира и нос Тириз, укрепено място, гдето едно време Лизимах имал хранилища…"

Тириз/ис е добре известен на античните автори и отговаря на средновековната Калиакра и във варианта Trissa, крепостта фигурира на мястото си и в Певтингеровата карта. Всички търсачи на съкровища, които дирят „съкровището на Лизимах” на юг от Аполония и свързват Тириз с Маслен нос бъркат, не само защото са им пробутали фалшификати. Бъркат и напразно хвърлят на вятъра пари и труд, понеже в случая с „тоя бряг” древногръцкият 

географ обозначава крайбрежната ивица от устието на Дунав до дн. Созопол. Но и онези, които дирят съкровището на суша и под вода в района на Калиакра, като използват било иманярски, било съвременни карти (от XVI век насетне), също хвърлят усилия нахалост.

Те трябва да разберат, че в случая се превежда като „съкровище” специфичния термин γαζοφυλάκιον, с който в случая се обозначавават лизимаховите „хранилища” (складове за храни и най-вече добруджанско жито) (7) Та нали Лизимах е имал своя столица, която съградил на брега на днешните Дарданели и я нарекъл Лизимахия. „Съкровищата” си той е пазел там – в столицата си, както и в Пергам. Изключено е да се мисли, че Лизимах ще крие ценности в една от най-опасните области на държавата си – т. нар. Мала Скития (дн. Добруджа), при това на брега на морето. В околностите на Калиакра Лизимах всъщност създава своя складова база, която се е състояла от множество специално изсечени в скалите хранилища. В един старогръцки надпис от I в. пр. Хр., известен като „Хоротезията от Дуиниспол“, се определят границите на Калатис и Дионисопол със стратегията на тракийския цар Котис и се указват тъкмо житни складове тъкмо в посочения район (8).

Лабораторията за откриване на съкровища

Иманярското предание описах по събраната през 1982 г. информация от двама варненски иманяри – Жак и Жоро, които от години бахя търсили „съкровището на Лизимах”. След неуспеха на кампанията в пещерите на „Яйлата”, те ми обясниха „тайната” за неговата липса, като ми разкриха „истината” и за иманярската дейност на Вълчан войвода и за „седемте римски професора”. Показаха ми и „иманярския документ”, който беше написан с редис перо и туш върху лист от стар коран на шопски диалект и с неграмотно поставени ер-голям и ер-малък.

Жак и Жоро бяха пропилели семейната собственост, за да купят и иманярските „документи”, и съветите на „посветени хора”. Задно с още двама „аджамии”, те официално рушаха една от яйленските пещери. „Разкопките” ставаха въз основа на „Открит лист”. По височайша заръка той бе издаден от Националния археологически институт, понеже под егидата на члена на Политбюро на БКП Пенчо Кубадински към Българската академия на науките беше сформирана специална “Лаборатория за откриване на съкровища по сведение на населението”. Тя се поместваше на ул. „Московска” (над Института по тракология и в съседство с Центъра по българистика). Яйленската „Група за откриване на съкровища” ръководеха Пенчо Радославов (служител в Министерството на образованието и науката) и офицер от Държавна сигурност, който ми се легитимира, но по начин, който не позволи да разбера неговото име, чин и длъжност. Двамата бяха убедили иманярите, че рунните надписи в едно от скалните светилища били представлявали иманярски „нишани”.

Подготвяше се и взривяване на „Яйлата”, за да се стигнело до „съкровището на Лизимах”. Варварският акт беше спрян: с местния археолог Асен Салкин алармирахме проф. Александър Фол (той лично ме беше предупредил за височайшото покровителство над „Групата...”). Тогава министър Фол съумя да спре разрушаването на част от „Природо-археологическия резерват Яйлата”. Днес обаче определено няма властимащи, които да спрат организираната през 70-те години на миналия век „грабителска мафия”. И в наши дни тя се ръководи от безмерна алчност и варварство на бивши (а изглежда и настоящи?) служители на „тайните служби“ спрямо българското културно-историческо наследство.

Тези люде обаче може и трябва да бъдат спрени от непримирими обществени организации, родолюбиви кметове, общински съвети, полицаи и прокурори

(1) Името се изписва Λυσίμαχος и е редно да се кирилизира в Люзимах, но в случая запазвам добилото гражданственост название

(2) Виж напр. прегледа на Димитрова. Т. ЗавещаНие Вълчаново. Документи. Доказателства. Факти (https://www.researchgate.net/publication/359002743_ZavesaNie_Vlcanovo_Dokumenti_DokazatelstvaFakti)

(3) Виж за него Делев. П.  Лизимах. София, 2004 (https://www.academia.edu/383297/)