Калин Терзийски: Писателят е лаком за хубаво написани неща

Калин Терзийски: Писателят е лаком за хубаво написани неща

- Един мъж пише за една 35-годишна жена сравнително трудно. Само че аз ще отворя една скоба и ще обясня как съм създал книгата. Разказите в нея са писани отпреди 8 години, в периода от 2000 до 2008 и само един е от 2010 година. (Напоследък започнах да деля живота си на две - до 2008 и след 2008 година). И тези разкази бяха просто отпадналите от всички други сборници. Имам един, който е готов и чака да бъде издаден и четири преди това, заедно с този, който издадохме с Марто Карбовски (Мартин Карбовски б.а.) и Ангел Константинов и не смеех да пусна точно тези разкази, защото поне до скоро нямах кой знае какво самочувствие на писател. Трябваше да узрея, по български да стана на 83 години например, за да се почувствам писател, който може да прави, каквото си иска. Успехът на романа "Алкохол" ми позволи да издам точно тези разкази, които не влизаха в другите сборници. Защо? Казах, че имах по-ниско самочувствие от необходимото, за да издам разкази, които завършват отвратително, трагично, всичките са много мрачни, а се оказа, когато ги прочетох събрани, че са най-хубавите ми разкази. Те са такива, които съм писал като че ли с малка тенденция да не се харесват, но да са много изпипани, така че да се разтрепервам като ги чета аз, но не и да стават по никакъв начин за масовия вкус. Затова художникът Гочев шибна една попарт розова корица като на женско списание, която отговаря точно на това, което аз искам. Той е взел разказа "Кучката Лора" и по нея е правил корицата, която да прилича на женско лайф стайл списание или на принт на Андри Уорхол. Обаче тя (корицата б.а.) прилича повече на разказа "Приложна естетика", която е странна пародия на лигаво жалко женско четиво и съвсем истинска приложна естетика т.е. високо слово. И аз не съм бил в нито един момент наясно дали не пиша наистина пародия, дали не пиша наистина с презрение към консуматорския лайф стайл стил или пиша съвсем чистосърдечно една красива елегантна история, която накрая се срива. Оказва се, че историята в разказа е писана от един беден писател, който е на ръба на смъртта т.е. аз. В целия разказ има обяснение как се пият коктейли, как се подава ръка, една среща между мъж и жена, как се готвят разни работи. Изобщо в този постмодерен стил, в който се смесват много естетически линии т.е. няма по-важни или по-маловажни неща и всичко това се срива в един мрачен реализъм. Ето това е книгата. Не знам дали пиша за 35-годишни жени. Пиша за едни доста сложни неща, които обаче се четат, оказва се доста лесно.

- Няма ли опасност в лицето на 35-годишните жени да срещнете ваши критици?

- Те ме критикуват понякога, защото разказите са много мрачни. Например разказът "Любовта на 35-годишната жена" завършва с нелепо самоубийство. Тъкмо се влюбва 35-годишната жена и всъщност, този в който се влюбила и преживява с него една много красива вечер или поне такава, която отваря някакъв нов път занапред, някаква вратичка в живота, и изведнъж се оказва, че той е дошъл да се самоубие в дома й. И това е като за критика ми се струва. Не се харесва много. Повечето четящи не харесват тъмните краски и мрачните сюжети. Защо е така? Защото хората решиха, че са много уморени и че им е много зле, и им е много трудно. А откъде идва това интересно? Трябва да се направи голям анализ на ситуацията, че да казват хората, че такова е времето сега, ужас, ужас...

- След като основните краски са черни и светлината е скрита между редовете, как хората да разберат, че това което им се случва е подвластно на тях т.е. могат да го променят?

- Рекламата си служи с един донякъде фалшим оптимизъм. Рекламата се опитва да е политически коректна и твърдо оптимистично. Казва се например: Това са най-хубавите маратонки. Недейте сега вие - писатели, да казвате кофти неща, защото няма да ви харесват, защото няма да е хубаво.

- Кой може да ви контролира, когато пишете?

- Става въпрос за вътрешния глас, който ми казва, какво да пиша ли? Естествено много неща могат да ме моделират. Ще е глупаво, ако кажа: Слушам само своята съвест. Човек общо взето слуша хиляди гласове. Шизофреникът ги чува наистина. Но всеки човек у себе си има десетки гласове, които му казват това и това – слуша гласа на майка си, слуша гласа на Бог, ако е християнин и вярващ, слуша гласа на различни иституции, слуша гласа на главната редакторка, която му е казала еди какво си и т.н.

- Имате ли приятели сред българските писатели?

- Изпитвам уважение към много малко от българските писатели. Но това си е моето базисно отношение, защото не са мутри, защото са образовани хора. Към всеки български писател изпитвам такова основно уважение, защото е хубав човек и мой събрат. Но вече като стъпя на тази база на уважение и знам, че повечето от тях нямат смелост да пишат със свой глас, не могат да крещят, не могат да са като брадва в челото на четящия. Никога не казват: Този прилича на еди кой си. Но то си личи от три километра.

- Вие на кого приличате?

- Приличам на Сезан на външен вид (смее се). Обичам да разбирам думите на хората преди да са ги казали, да измислям 15 отговора и след това да казвам най-нелепия. На повърхностно гледане мога да приличам на поне десет писатели. И там е работата, че аз знам на кого мога да приличам. На мандраджийско, селска тлъка в Алтъново, на това ниво може да прилича на Чарлз Буковски, на Флобер, на всеки един от любимите ми писатели – на Чапек, на Гогол, на Ничше. Всеки един трябва да си признае, че в главата му звучат много гласове и винаги нещо излиза от тези гласове. Аз не ги спирам, нека излизат.

- Трябва ли писателят да има хигиена на четене?

- Да, но много особена. Все още не съм направил своята система. Наистина, колкото и да не ми се ще, тези нахлувания в езика и в стила ти от нещата, които четеш са неминуеми особено при по-хистиричен тип личност по склонна да имитира, да откликва на средата с огледална рефлексия. В по-младите си години почвах да пиша като Гогол, четейки Гогол. Затова внимавам. Но човек не може да не чете, особено когато е писател. Той наистина е лаком за хубаво написани неща и ако мога да предам тази своя лакомност за хубаво написани неща на повече хора щях да съм щастлив. Такава сладост е четенето на хубави неща, че едва ли може да се измисли друга наслада. Опознаеш ли четенето от Достоевски и от Ницше ще разбереш, че насладата е невероятна. И ще разбереш, че тази наслада е чиста и не носи мизерното усещане на консуматорското мислене.

- Как се купуват книгите ви - по корицата или по съдържанието?

- Ако е по корицата едва ли, защото "Алкохол", който е най-продаваната от сериозните книги в България за миналата година, е с най-грозните корици и съм си я измислил сам. Това е прекалено важна книга за мен, за да се постарая да й правя хубава корица. Не исках да се редактира много, защото не исках стила да стане майсторски обигран. Защото и това е пошло в някаква степен. Все едно Ван Гог да го пипне някой добър майстор и да го поправи. Исках да е по-грубо и по сурово. Даже казах, може да е светотатство, но не е светотатство – исках "Алкохол" да изглежда като Библия. Явно не се продава заради кориците.

- Какво ви ласкае?

- Хората трябва да знает българските поети и от новото поколение, не да се стига до Любомир Левчев и край. Любомир Левчев е голям поет, но е вече 75-годишен. След него идват хора като Владимир Левчев - неговият син и най-младото поколение Стефан Иванов и още куп други. Да знаеш, че има български поети и си казваш: Не е чак толкова зле. Щом има поети, има смисъл и да е чисто. Та един мой приятел, голям поет - Стефан Иванов каза веднъж: Мечтата ми като дете беше да стана най-велкият писател на света. И аз плеснах с ръце и казах: Ето това е. Това трябва да иска да стане човек. Не да стане най-продаваният писател. Искам да стана най-великият писател на света. Всеки трябва да има грамадна цел. Трябва да се поставям и малки цели, но грамадната цел е задължителна, за да има накъде да лети. Иначе цял живот ще мрънка и ще казва ужас, ужас...

Снимка Етелка Пирева