Кант и ходенето на плаж
Чудно ми е как всички тези хора успяват да си вземат отпуск по едно и също време, да чакат с часове в задръстванията по пътищата, заклещени в собствените си автомобили, да се натъпчат в самолети, влакове, автобуси, микробуси, каруци и велосипеди в името на една глупава цел – да стигнат до брега на морето. Щом вече са там, те бързо изваждат изпод дрехите силно нарастналите си през зимата задни части, шкембета, окосмени крайници и гърди и започват да си ги показват един на друг. Някои даже нямат нищо за показване, но държат да присъстват.
По някакви неизвестни за мен правила и признаци, практикуващите плаж се разделят на две основни групи: Едните нареждат по пясъка, скалите и по земята специални постелки и шезлонги, лягат плътно един до друг и започват да се мажат със слънцезащитни фактори. Уж дошли заради слънцето, а се защитават с нечестни средства и се струпват на сянка под чадърите.
Другата, немалка група изважда футболни, волейболни и други неспециализирани топки, ракети за федербал, с които се стремят да улучат околните, летящи чинии, хвърчила, които не хвърчат и различни приспособления за сипване на пясък по главите на лежащите.
Честно казано и аз съм ходил на плаж. Веднъж.
С една друга група хора, които не се включват в горната класификация. Подведен бях от наивната си увереност, че предусещам всички житейски опасности и от лъжливите обещания на един мой приятел (след тази история ми стана само познат): "Знам едно пусто заливче, спокойствие, красота, хайде размърдай се малко, стига си лежал на дивана с твоите книги, вземи плавниците, утре в осем часа да си готов, идвам да те взема с колата".
Представих си полегато спускащи се към морето сиви гладки скали лекичко облизвани от прозрачна морска вода, топли дълбини, пълни с играещи си на светлината дребни рибки, делфини, които свенливо и доверчиво показват заоблените си гърбове... Представих си как в тази естествено красива тишина прелиствам Кант и постигам равновесие между емпирично и рационално, между разум и сетивен опит...
В 7 часа сутринта ме събуди клаксон. Опелът на моя приятел (по-късно ми стана само познат) беше войнствено спрял по диагонал на тротоара под моя прозорец. Сънен, грабнах Кант и излязох. Плавниците ги забравих.
Заподозрях нещо нередно в цялата работа, щом видях едрата за този клас автомобили съпруга на предната седалка, а на задната – близнаците Тошо и Гошо – 8-10 годишни професионални разбойници, които ме гледаха спокойно и любезно. Нямаше как, седнах до тях. Приятелят ми ( това стана преди да ми стане само познат) викна бодро: "Хайде бе, поспаланко! Тръгваме!".
Не можах да определя дали тръгваме на север или на юг, защото Гошо седна в коленете ми и се опитваше с една клечка за зъби да разбере дали това ми е естественият цвят на очите, а през това време Тошо изследваше съдържанието на джобовете ми. Пропускам цялото описание на пътуването, което Кант би нарекъл "емпирично натрупване на сетивен опит".
Когато опелът спря и близнаците слязоха от мен, видях наскоро и старателно изорано лозе, черен път и някъде неестествено далече и ниско долу – морето. Към заливче, постлано от коварни остри миди и водорасли в начална степен на трупно разложение с милиони мушички бодро жужащи над тях, водеше стръмна и кална пътечка. От общия багаж, на мен се паднаха два сака, изглежда пълни с тухли. Нямаше да мога да сляза към брега толкова лесно, но единият от близнаците ме уцели с ябълка зад ухото, което доведе до бързо свличане и тревожен вик от моя приятел (знаете, че после ми стана само познат) – "Внимавай! В теб са бирите!". Този вик ме смути и не успях да участвам във втория тур за пренасянето на багаж. Бях и леко замаян. Докато се усетя, върху невинното заливче бяха пренесени две хладилни чанти (едната за салати), сгъваема маса, комплект от шест стола, малка помощна масичка с дъска за начукване на пържоли, чинии и прибори колкото за средноголяма група руски туристи, чадъри колкото за малък крайбрежен ресторант и някои други дреболии. Близнаците бяха много доволни, и го демонстрираха с хвърляне на едри камъни във водата, от което морските обитатели се изпокриха по дупките си в пристъп на обясним и законен ужас. Даже мушичките над водораслите намаляха.
"Ела да помогнеш за барбекюто" – викна моят приятел, с което направи първата стъпка към обикновеното познанство.
"Барбекюто" се оказа масивен железен сандък на четири крака – произведение, достойно с орнаментиката си за музея на модерното изкуство на заварчика. В долната част на пътеката, за да не изпусна чувала с дървените въглища, направих невнимателно движение и си порязах крака на един декоративен елемент от скарата. "Няма страшно – успокоиха ме - имаме бинт и левкопласт, само се топни в морето, солената вода изпича раните, може и да се напикае". Гошо и Тошо ведага изявиха готовност едновременно да свършат тази работа, но аз отклоних поканата. Следвайки древните инстинкти на животно в опасност, целият кален и ранен, реших да вляза във водата.
Скалите бяха хлъзгави, но вероятно нямаше да падна, ако единият от близнаците не ме беше пробол с вилица точно в областта на банските. Това наложи, освен крака, да си бинтовам и двата лакътя...
Едрата за този размер столове съпруга призова: "Отивайте за съчки да разпалим въглищата, почвам да беля краставици, докато стане скарата, който е гладен – има готови кюфтета в малката кофа". После добави тъжно: "Забравили сме си таковата за цедене на лимони". Не виждам защо трябваше да се тревожи – при нейните физически дадености, не лимони, тя можеше да цеди ябълки с голи ръце.
Куцукайки се отдалечих – за съчки и за да остана насаме с мислите си за емпиричното и рационалното по Кант. Значителен брой от мушичките решиха да споделят разходката, като непрекъснато се мъчеха да кацнат върху раните ми, а по-смелите – да ми влязат в очите. Успешно ги прогонвах с махане на ръце и бързо въртене на тениската около главата си.
Ако сте се разхождали по скалист морски бряг, знаете, че вероятността да намерите подпалки за барбекю е нищожна, но разходката ме разведри, бях спокоен за здравето и живота си, защото близнаците останаха в базовия лагер. Върнах се освежен, раните почти не ме боляха, а съчки не намерих.
Погледнато отстрани заливчето изглеждаше доста оживено. В средата му, под единия от големите чадъри беше закрепена туба с вода и кранче за миене на чинии. В морето плуваха две дини. Радиото свиреше авторска фолклорна музика с ориенталски орнаменти. Всичко наоколо беше покрито с обелки от лук и краставици, а на газовия котлон вряха картофи. Гошо и Тошо разпалваха дървените въглища със страниците на Имануел Кант. Почти бяха преполовили книгата.
"Айде бе, къде ходиш, сядай, салатата е готова, сега слагам малко маслинки, след малко – и скарата" – викна басово към мен съпругата.
"Чаша за ракия не му слагай, знаеш, че не пие алкохол" - напомни моят, все още приятел – "Пък и ще кара колата на връщане".
"Тати вчера каза, че затова го викаме с нас тоя левак!" – каза единият от близнаците.
"Левак и дървен философ!" – допълни другият...
На връщане карах аз.
Гошо и Тошо седнаха на предната седалка и въртяха всички копчета по таблото. Отзад спеше моят познат, подпрян на могъщото рамо на съпругата си. "Забравихме едната диня в морето" – констатира тъжно тя като пристигнахме...
От тогава не съм ходил повече на плаж. Дал съм преимущество на разума пред емпиричното събиране на сетивен опит.
Автор на текста е д-р Любомир Калудов. Този разказ спечели първото издание на "Лига на разказвачите", което се проведе в Бургас.
