collagem5
Нещо ново, нещо старо, нещо за пръв път
(каквото си искам) и готвя (каквото е вкусно). Имам дете. Притежавам автомобил, фотоапарат, термо-готварски куфар и калъф с ножове. Предпочитам дизелови двигатели, дълъг път, гореща храна и кафе без захар. Не приемам манията по еко-био-мио-то. Защото имам такова право. Обичам простичките неща и смолянски картофи – не екстракт от хималайски такива.
За пръв път осъмнах в родопското село Киселчово преди две години. Описах емоциите и разказах рецептите си, много пъти след това. Без предварителни планове, някак неусетно, се оказах въвлечена в идеите и кухнята на писателката Мона Чобан. Там горе. Не съм се опъвала, ако трябва да сме честни. Сега пътувам често до селото, готвя много, старая се да се усмихвам и попивам хората, които срещам по време на така наречените ни "ателиета”.
Маюка и Максим са безкрайно различните от мен хора, на които предстои нещо за пръв път – да встъпят в брачен съюз, да го отпразнуват, обградени от своите най-близки. Макар от доста време да живеят и работят в Токио, родният за Максим Шумен е мястото, което са избрали, за да започнат пътя си, като семейство. Прекрасно!
Преди около година попадат на материал, разказващ киселчовска история. Казват, че след като се информирали, твърдо решили да посетят мястото, къщите, всички нас. За пръв път.
Пристигнаха в късния следобяд – малко изморени и много усмихнати – бъдещият младоженец, булката и скъпите им приятели. Посрещам ги така, както посрещам всички – с погача и лек страх от неизвестното.
"Не заключваме входната си врата, а ако го правим, не е от притеснение, налага се, защото хората няма къде да изхвърлят купища ненужни вещи и е много вероятно, когато се прибереш, да откриеш, че непознат е оставил нещо в дома ти...” – по време на първата ни обща вечеря, Максим разказва за живота в Япония. Не са нужни много думи, за да разбера, че оня живот там е странен, чужд, луд, натоварващ. Не е нужно време, за да усетя какво го е довело в Родопите, толкова далеч от Токио, далеч дори от Шумен, където е роден – иска тишина, за да чуе приятелите си. Те на свой ред искат същото, както и няколко забавни часа, в които предстои да месим хляб, да варим сапун и да плъстим вълна. В къщата на Мона, която по това време пътува за Париж, аз – вечно сънуващата Бургас, с удоволствие ще пресея няколко килограма брашно за тези хора. Вече ги харесвам.
Представете си карта на света, на която Токио, Шумен, Варна, Враца, Русе, София, Бургас, Плевен, Париж, Нови пазар и Киселчово, за един кратък миг, са свързани с гирлянди от коледни лампички. Точно толкова е нелепо. И фантастично! (простете, ако пропускам населено място).
Маюка не говори български и не меси хляб, но в момента, в който идва нейният ред, за да опита и това за пръв път, грабва тестото и влага всички сили, като не спира да повтаря "Обичам те, обичам те, обичам те, обичам те обичам те...”. Разбрала е най-важното! Всички се смеят с глас, всички месят и този конкретен самун, е на всички. Впечатляващо добра и вкусна работа!
Ден по-късно, когато разказвам по телефона за вече изминалото събитие, всеки разговор започвам така: Разбери ме правилно, космически кораб да бе кацнал в Киселчово, толкова изумена нямаше да съм! Тя облече булчинската си рокля, той костюма, правихме снимки – БУЛКА в Киселчово!!!
Правилно ме разберете – селото, което щеше да пълни статистиката с изчезващи населени места, сега има гости, вече много приятели, има своята първа булка – Маюка от Токио... Това, ако не е чудо – здраве му кажете. Родопско здраве. Аз, която обикновено снимам бисквити, имах възможността да снимам тази красива двойка, редом с приятелите им и да стана част от първата група любители-фотографи, заснели сватбена сесия на фона на старите, като света селски къщи. Както си бях с брашняната престилка.
После заваля, за да им върви по вода!
Вярвам! Вярвам в простичките, като хляб със сирене неща. Вярвам в голямата любов, в случайните срещи, в кравата, която дава мляко за нас, в червената забрадка на лелята от Черешова река, снимам я преди да се върна в ежедневието си. Вярвам в малките села, големите градове и хората. В бъдещето на Киселчово, за да можем да се губим там. Вярвайте ми, ако звуча твърде патетично, не е защото съм килнала барета и запалила лула, просто тази вечер, ризотото ми с маслини и див чесън се получи добре, а аз съм си такава. Само това.
Виждам каквото искам – винаги доброто. Срещам го често, особено по пътя. Това НЕ е нещо, което ми се случва за пръв път. Нито на мен, нито на много други хора, като мен, нито на безкрайно различните.
