Иванка Тополова отпразнува през май своя 90-ти рожден ден. Снимки Авторът и личен архив
Автор Калина Тельянова
Май е месецът, в който преди 90 години е проплакала, известявайки света за появата си, нашата колежка по перо, приятелка, доайен на бургаските писатели Иванка Тополова - Топарева – Ванчето.
Тя е родена в с. Стрелец, Великотърновски окръг, в бедно, но будно семейство, което през онези трудни времена намира сили да даде висше образование на трите си дъщери. Едната от тях, Ванчето, завършва две висши образования - „Геология и проучване на рудни полезни изкопаеми“ в Санкт Петербург и „Математика“ в СУ „Св. Климент Охридски“. От началото на трудовия си път тя работи като инженер-геолог. И каква друга професия може да предпочете? Според астрологията – ако има такава наука – нейният зодиакален знак е телец - земен знак, който се свързва със земната стихия.
В Геоложкия институт, освен тънкостите на професията, тя научава руския до такава степен, че пише стихотворения на него и две от нейните книги са издадени на руски език – С жизнью на одной скамье и Буря иль соната. Там тя намира приятели, с които поддържа връзка и днес: с Мариана от Америка се чуват всяка седмица, с Андрей от Австралия поддържат творчески отношения, редовно се осведомяват една за друга с Женя – Евгения Сурмилова от Москва, със Светлана Бам от Петербург, с Рая Мицкевич, Зоя Москаленко и т. н. – все геолози, със забележителни постижения в своята област.
Интересна е съдбата на геолога – трудна професия, живот почти на полеви условия, отдалеченост от семейството, но има и романтика – вдъхновяващо е да си сред красотите на природата (дори ако трябва да чакаш змията да излезе от кладенчето, за да пиеш вода), да слушаш шепота на дърветата, да съзерцаваш цветовете на сезоните, да рецитираш на глас любимите си стихове, когато ти се налага сам да изминаваш разстояния. И както би казала Ванчето – Странджа знае наизуст стиховете на Пушкин, Лермонтов, Есенин, Блок и на много други поети.
На 19 август 1958 година Иванка Тополова пристига в Бургас със заповед от София за назначаване на работа - геолог по проучване на руди в Странджа. Не след дълго става ръководител на звено за търсене, картиране, оценка и прогнози на полезни изкопаеми.
Странджа – за нея съм сякаш сгодена, се казва в едно от стихотворенията на юбилярката и на нея, на бургаския край, тя остава вярна до пенсионирането си, отдавайки им цялата младост и цялата си творческа сила.
С приносните си характеристики нейни проучвания и карти намират място в специализираните учебници за студенти – бъдещи геолози, а за трудолюбието ѝ, отговорността и постиженията свидетелстват множеството отличия, сред които и най-високите държавни награди „Златен орден на труда“ и „Червено знаме на труда“.
Ванчето реди стихотворения от младежките си години. За нея писането, като начин да изрази себе си, се превръща в необходимост. Тя пише, опирайки се на преживяното в професионален, социален и изобщо житейски опит. Така естествено се създават и книгите ѝ със стихове, спомени, разкази, които носят заглавията Тайните на Гея, Бунтът на минутата, С дъх на море, Симфония на душата, Когато птиците пеят, Обичай ме, море!
Нейни стихове продължават да се печатат в периодични издания, антологии и сборници.
Все още
В мене живее малко момиче,
то сутрин и вечер по брега тича.
Все още реди си пясъчни кули,
все още е в плен на разни заблуди.
Черупки от миди по плажа събира,
че вече е есен – то не разбира.
Че времето бързо живота изпива,
в дълбоката вечност дълбоко го скрива.
То живо е, лудо и даже чевръсто,
към свойта голгота понесло е кръста
по пътя последен, към дългата зима,
където любови няма да има.
Тук всяка черупка е вчерашна мида
и тук, до морето, животът доприда
последните дни на последното лято.
Сълзите ми капят: там някъде някой…
Там някъде някой
все още ме чака…
Стихотворението е от стихосбирката "Обечай ме, море!" издадена от Университетско издателство „Епископ Константин Преславски“ - Шумен.
Това стихотворение и някои други от същата книга аз бих определила като резонансна поезия.
Според физиката резонанс е способността на едно тяло да трепти и да звучи под влияние на друго тяло.
Ето това се случва с мен, когато чета стихотворението. И не претръпвам, вълнувам се, все едно го виждам за първи път. Защо ли?
Защото тези стихове (извинявам се за клишето) са минали през душата.
Да, минали са през душата, но на чувстващ, знаещ и мислещ човек, който е наясно с понятия като вечност и мимолетност.
Голяма част от стихотворенията в Обичай ме, море! е посветена на синята стихия, на морето край Бургас, което с Христо Фотев чест дели и слава, а Тони Димитрова „Ах, морето…“ пее.
Иванка Тополова е влюбена в морето и трепетно му разкрива чувствата си:
Обичам твойта щедрост – ти бисер в пясъка пилееш,
ти стелиш изумруд под сивия беззвучен свод.
Обичам мъдростта ти – можеш да простиш, да сгрееш,
а в твоя топъл скут любов таи се и живот.
На теб, море)
За нея морето е събеседник, изповедник, пазител на тайни. В трудни минути, когато се окаже пред съдбовен проблем, тя вижда съветника в него и му се доверява:
Душата ми виси между два свята
като птица ранена –
кой свят да прегърне:
напред да лети или
назад да се върне?
(Съвет ми дай, море)
В света на авторката контрапунктът море – небе не служи за противопоставяне когато се къдри и въси небето, / когато в душата завихри се буря. Напротив, тя хармонизира отношението си към тях и така прави Божието творение море – небе неделимо, за да се превърне в градивен елемент на нейния духовен статус.
С пяна и бисер се мия в морето
и ставам пречистена, с поглед пробуден,
и тъй ми се иска да докосна небето,
света преоткрила пенлив, изумруден.
(Живот – море)
Ето и друго стихотворение, в което морето и небето отново са в поетична симбиоза. Една живописна картина, която в последните четири стиха чрез смяната на ритъма въздейства като магическо заклинание.
Залез
Златен гларус прелетя в небето.
Слънцето, загледано в морето,
златната си пелерина стели
върху бели перлени дантели.
С морето време е да се сбогува,
радва му се, а на мене ми се струва,
че като пред влюбено момиче
то пред него тихо коленичи.
Грак на гарван,
трън в окото –
завъртя се колелото:
нощ в деня се вряза,
картинката изряза.
Има още образи, които бих искала да обговоря - златния гларус, нощта – кралица напета, морският вятър – съдник и брат, а също така и цялата съкровищница от изумруди, злато, сребро, перли – мечтата на всеки геолог.
Но вместо това, предпочитам да предложа още две стихотворения от Иванка Тополова.
Вълшебство
Умората отведе ме във парка,
в беседката до летния театър.
Там пейката запазена е марка
за мене и за морския вятър.
Той там е и ме чака, и привично
грабва мислите ми, литва към морето,
за болките ми и за моите мечти
съпричастно му разказва във куплети.
В магията на синята безбрежност
изчезват и тревоги, и умора.
сърцето ми препълва се със нежност
и доброта към всички живи хора.
Потомка на Гея
Животът ме пресрещна със звучна увертюра
и бързо ме пренесе в сонатното алегро.
Света съзрях – луксозна бе гравюра.
В земята аз се влюбих – спонтанно, безрезервно.
Потомка съм на Гея, орлите са ми братя –
с морето във сърцето литнах в планината.
Тя бе моя орис, заветът на съдбата –
мъглите ми – постеля, завивка – небесата.
По Божà повеля дари ми планината
съкровища неземни, в душата ѝ скрити.
Потомка съм на Гея, орлите са ми братя,
от тях се научих на полет към звездите.
Пожелавам на Иванка Тополова още дълги години в здраве и слънчево настроение, а заразяващият й оптимизъм да не секва и да прелива в нови книги, пътища и пътеки, водещи до искрени приятелства и море от любов!
Галерия
