Официалната биография на Тери Пратчет излезе на български език

Официалната биография на писателя Тери Пратчет излезе на български език. "Тери Пратчет: Живот с бележки под линия" е написана от Роб Уилкинс. Биографията е одобрената от семейството на писателя и е дело на неговия личен асистент, пръв читател и близък приятел.

Ако животът е "като да гледаш филм, само дето ти се струва, че винаги влизаш 10 минути след началото и няма никой, който да ти обясни за какво става дума...", то представете си какво ли е да се озовеш сред живота на гениалния сър Тери Пратчет – един от най-обичаните и продавани британски писатели.

Сега си представете какво е да сте избран да разкажете историята на неоспоримия майстор на фентъзито, пред когото дори Смърт е безсилен?

Използвайки записките на Тери Пратчет, собствените си спомени и множество интервюта, взети от семейството и колегите на писателя, РобУилкинс създава жив портрет на човека зад твореца.

Каква е тайната на увлечението на Пратчет по нестандартните шапки? Какво пише в дневниците му? И как се опазват костенурки в дом с камина? Какво би казал учителят на Пратчет от началното училище, ако знаеше, че по-късно ученикът му ще получи професорско звание и множество докторски титли?

Какъв човек е писателят, който е променил представата за съвременно фентъзи?

Пред читателите ще се открие пълнокръвен образ на една личност, далеч надхвърляща стереотипните представи за усмихнат белокос мъж с шапка.

Напротив, сред страниците на тази книга се вихри не кой да е, а реалният Тери Пратчет– последният герой на своето време и истински властелинна доброто писане. И още – запален пчелар, хипи, отговорен гражданин и изпълнен със спортен хъс професионалист.

Почитателите ще открият и историята на зараждането на силното приятелство между сър Пратчет и друг майстор на фентъзито – любимия на няколко поколения Нийл Геймън, както и кратката (но емоционална) кореспонденция между младия Тери и Дж. Р. Р. Толкин.

Биография, разказана с много обич – "Тери Пратчет: Живот с бележки под линия" от Роб Уилкинсе истинско пиршество на фантазията и литературата. Написана от първия читател на всички обичани творби, тази книга е посветена на живота на едно момче, превърнало се в рицар само благодарение на въображението си. И създател на Свят, в който отговорите на всички неща понякога се крият зад най-абсурдните ситуации.

Из "Тери Пратчет: Живот с бележки под линия"

Въведение

Пет месеца преди смъртта си Тери Пратчет написа пет писма, запечата ги в пликове и ги заключи в сейфа в кабинета си, за да бъдат отворени след смъртта му. Ето какво пишеше в писмото, адресирано до мен.

Уилтшър

4 октомври 2014 година

Скъпи Роб,

И така. Няма ме. Имаше дни, когато имах чувството, че вече ме няма, затова сега не искам нищо друго освен една хладна, тиха стая и малко спокойствие, за да събера обърканите си мисли. Мис­ля, че бях добър, въпреки че можеше да съм по-добър, но Тери Прат­чет е мъртъв и няма повече думи.

Грижи се за Лин, моля те. Поръчай да изработят онези хуба­ви бижута по моя проект и ги подари на Лин, с цялата ми любов. Избирай подарък за всяка Коледа и рожден ден. Изпращай цветя. Организирай голяма вечеря всяка година и по-често, ако е необхо­димо или ако трябва да се отпразнува нещо, и вдигай наздравица с бренди за мен и щастливите дни.

Грижи се за бизнеса и той ще се погрижи за теб. За всичко, ко­ето направи, за всички дребни неща и всички много по-големи неща, и за заравянето на труповете... благодаря ти.

Научи се да летиш. Направи го веднага.

И внимавай накъде отиваш.

Стреми се!

Нека само да бъде ясно от самото начало: през всичките ми го­дини, в които работих с Тери Пратчет, нито веднъж не е имало дей­ствителни трупове за заравяне. Понякога Тери много се дразнеше на хората и (както хората често откриваха, че твърдят за него) определе­но не понасяше глупаци. Но никога не се дразнеше чак толкова много. Затова, почитатели на ексхумациите и неразкритите престъпления – книгата, която държите, не е такава.

От друга страна, в живота на Тери несъмнено се случиха много неща, които бях в уникална позиция да видя отблизо и да участвам в тях – „всички дребни неща и всички много по-големи неща“ според писмото на Тери, – и планът ми е книгата, която държите, да е точно такава.

И още нещо, което да бъде ясно от самото начало: следващите страници са опит да се разкаже цялата житейска история на Тери, а не само тази част от житейската история на Тери, на която присъствах аз. И определено не са опит да се разкаже моята житейска история. Но вероятно все пак се налага да отделя малко време тук, в началото, за да обясня кой съм, как поначало се озовах в една и съща стая с Тери и как стана така, че пиша тази биография за него.

И така, малко за мен: казвам се Роб Уилкинс и трябваше да съм някоя жена от селото. Поне дотолкова, доколкото си е представял определен тип човек, явно това си е представял Тери, когато е решил, че е време да си намери личен асистент.

Жената трябвало да е такава, която би се обадила на обява, на­писана на листче на прозореца на селския магазин: най-вероятно пен­сионерка, която да може да идва по няколко дни в седмицата, за да помага с административната работа, да подрежда архива, може би да се пробва с връщането на ДДС – и може би, ако се стигне дотам, да проверява дали в хладилника в кабинета на Тери има мляко за чая, така че Тери, който винаги забравяше за тази подробност, да не тряб­ва да става от бюрото си и да ходи чак до къщата за мляко.

Трябвало да е жена (и това беше важно), която не е голям по­читател на книгите на Тери Пратчет, защото в такъв случай би имала въпроси или още по-лошо, предложения. Или още по-лошо, мнения. Защото, да се изразим по-любезно, това би го разсейвало, като по този начин би обезсмисляло цялата работа.

Отговорността за факта, че Тери изобщо започнал да мисли за лични асистенти, според мен трябва да се търси основно у Джили Купър. Двете звезди на британския литературен небосклон, Джили и Тери, се сблъскали до бюфета на едно издателско събитие в Лондон, както понякога се случва със звездите на литературния небосклон. И докато си говорели помежду си, Тери наострил уши, когато чул Джи­ли небрежно да подхвърля разни неща за „личната ми асистентка“ – жена, която явно се казвала Аманда, а Джили сърдечно я описвала като „божествена“ и „невероятно мила“ и недвусмислено я обявила за „най-добрата в бранша“.

Тери, който до голяма степен се отнасяше с безразличие към свет­ския живот, въпреки това притежаваше, подобно на повечето писате­ли, една тънка, но твърда като стомана състезателна жилка, която го пронизваше подобно на струна на пиано и понякога можеше да бъде докосната. Явно това е бил един от тези случаи. След като авторката на такива бестселъри като „Ездачи“, „Съперници“ и „Мъжът, който караше съпрузите да ревнуват“ официално е писателка на романи, ко­ято има нужда от лично асистиране, не следва ли, че Тери, който към този момент беше продал около петдесет милиона книги на двайсет и девет езика, също има нужда от личен асистент (1)?

Във всеки случай хвалебствените химни за Аманда докоснали нещо в душата на Тери и продължили да ехтят в нея, докато той – напълно лишен от личен асистент – собственоръчно шофирал колата си обратно към Уилтшър онази вечер.

Годината беше 2000. Тери бе на петдесет и две години. Живееше в нещо, което наричаше „именийце“, недалеч от Сейлсбъри. От едно десетилетие насам беше най-продаваният британски автор и едва на­скоро, с известна неохота, бе отстъпил тази титла на една друга писа­телка, наречена Дж. К. Роулинг. Поредицата за Света на Диска вече наброяваше двайсет и пет романа, напът да достигне общо четиресет и един, и освен това бе написал множество други книги, включител­но няколко невероятно успешни заглавия за по-младата читателска публика. Беше изключително продуктивен творец, който сякаш не бе страдал от писателски блокаж в продължение на повече от две минути (и вследствие на това се отнасяше с доста голямо презрение към идея­та за него и хората, които се оплакваха от такъв), пишеше по две кни­ги годишно и понякога намираше време и за трета. Книгите му бяха безкрайно популярни и легендарно повсеместни: често се казваше, че на нито един влак във Великобритания не се разрешава да потегли от перона, докато не се установи със сигурност, че поне един от пътни­ците в него чете книга от Тери Пратчет (2).

Този зашеметяващ успех неизбежно беше донесъл със себе си ан­гажименти, които надхвърляха основния ангажимент на Тери да пише нови романи. Основно място сред тях заемаха всички дела, свързани с онова, което Тери иронично наричаше „да бъдеш неписател“. Тери обясняваше, че работата на един неписател съществено се различа­ва от работата на един писател. В действителност неписателството, общо взето, включваше всички задължения, които възпрепятстват един писател да пише каквото и да било: в случая на Тери това бяха двете продължителни и феноменално посещавани турнета за автогра­фи всяка година във Великобритания и останалите в чужбина, за ко­ито се издокарваше с черната си шапка с широка периферия, черното си кожено яке Levi’s и черните си джинси Hugo Boss („представяне на новия албум на живо“, както го наричаше), както и участията му – в същото облекло – в препълнените зали на университети и фестивали, общият сбор от които към този момент вече поглъщаше все по-голямо количество от времето и силите му.

Но задълженията на неписател по необходимост намираха Тери и у дома, на бюрото му. Намираха го под формата на поща – цели чували с поща. Читателите на книгите на Тери не бяха забележителни само със своя брой, но и със силата и дълбочината на привързаността си към неговите произведения, и много от тях се чувстваха длъжни да му пишат. Освен тези писма имаше и по-официални, в които често го молеха за съвет или пари, или в случая на особено напористите коре­спонденти – съвет и пари. Беше се стигнало дотам, че само четенето и отговарянето на всички тези писма по начина, който според Тери бе въпрос на чест и дълг, щеше да бъде работа на пълен работен ден само по себе си, така че във въпросния работен ден нямаше да му остава никакво време, през което да прави нещо друго, например да напи­ше някоя книга. Или, в случая на Тери, няколко книги едновремен­но. Обичаше да пише едновременно две или дори три книги, докато някъде в сумрачните дълбини на съзнанието му често започваше да се оформя идеята за четвърта.

Освен това телефонът в кабинета му не спираше да звъни – обаж­даха се хора във връзка с гореописаните книги, турнета и фестивали или с молба за интервю или коментар, или за участие в рубриките на седмичните издания на вестниците, които Тери наричаше „Любимата ми лъжица“. А Тери, започнал кариерата си в журналистиката – първо във вестниците, а след това от другата страна на оградата от бодлива тел, във връзките с обществеността, – беше физически неспособен да не вдигне телефон, който звъни. Ако пропуснеш обаждането, пропу­скаш историята. (Както ще видим, вестникарската школовка на Тери до голяма степен бе оформила отношението му към работата.)

И освен това имаше лицензирани продукти от Света на Диска (3). Към този момент това вече представляваше съществен страничен бизнес, но Тери настояваше да продължава да одобрява лично все­ки лицензиран продукт от Света на Диска, от фигурките до свещите, от подложките до изтривалките, от пощенските картички до бижута­та. Според Тери тези неща бяха продължение на света, който беше създал в своите книги, и той не искаше никой да обърка нещо или да си позволява неразрешени свободи, заради които този свят да бъде представен по погрешен начин, като по този начин разочарова или, още по-лошо, се възползва от неговите читатели. Това беше благо­родна позиция от негова страна, особено когато човек разбере какви суми – „числа, от които ти се насълзяват очите“, както ги наричаше Тери – му предлагаха различни компании, за да отскубнат правата за лицензиране на продукти от Света на Диска от хватката му. Но цената на тези високи принципи нямаше как да не бъде висока сама по себе си и се заплащаше под формата на административна работа. Както каза Тери в едно интервю за Science Fiction Book Club през 1996 го­дина: „Ако ти паднат ушичките на Мики Маус, любезният господин Дисни не се притеснява особено за това. Ако някой си купи тениска на Света на Диска и тя избелее в пералнята, аз получавам имейл“ (4).

И така, едно-друго, Тери бе достигнал до онзи преломен момент, когато дейността му като Тери Пратчет заплашваше да му попречи да продължи да се занимава с онова, заради което поначало беше станал Тери Пратчет. Междувременно онова, което бе започнало буквално като надомна работа – Тери, който отива в стаичката за гости в мал­ката къща в Съмърсет, където живее с жена си, и упорито натраква по четиристотин думи вечер след работа на компютъра си Amstrad CPC 464, – беше надхвърлило и най-дръзките очаквания на своя създател, като се бе превърнало в международен мултимилионен бизнес. И все пак международен мултимилионен бизнес, който продължаваше да се отличава с донякъде хаотичния характер на надомната работа.

Например по онова време Тери имаше навика да пише на дис­кети и в края на работния ден, преди да си тръгне от кабинета си и да влезе обратно в къщата за вечеря, да извади въпросните дискети от компютъра си и да ги пъхне в джобчето на ризата си, където да бъдат на сигурно място. Но както се случва, тази риза след това можеше да се озове в коша за пране. А от коша за пране обяснимо можеше да стигне до пералнята. Следователно съвсем не беше нечувано черно­ва на роман на стойност един милион лири да мине през опасния цикъл от изпиране на шейсет градуса и центрофуга на максимални обороти.А веднъж по пощата пристигна чек с приходи от продажби на стойност почти четвърт милион лири, който беше прибран някъде и някак си се стопи във въздуха, преди да бъде осребрен. Но тази исто­рия ще бъде разказана по-подробно, когато му дойде времето.

Засега нека просто да кажем, че на Тери му беше ясно какво му трябва. Трябваше му някоя жена от селото.

Вместо това получи мен. Аз не бях от селото (по онова време жи­веех на около сто и десет километра от Сейлсбъри, в Челтнъм) и не се определях като жена. Освен това нито веднъж не бях попълвал фор­муляр за връщане на ДДС – не ми се беше налагало на предишните ми работни места. Нито бях пенсионер – бях на двайсет и девет години. Нещо повече, в добавка към всички тези ключови недостатъци – и ве­роятно най-тревожно от всички тях – аз определено бях почитател на Тери Пратчет. При това от запалените му почитатели – един от онези, които толкова редовно се бяха нареждали на опашката за автографи от Пратчет (след първия път през 1993 година, в книжарницата WH Smith в Оксфорд, за „Джони и умрелите“), че притежавах в библиоте­ката си екземпляр от романа му „Шовинист“ от 1997 година, надписан с посвещението „На горкото момче“.

Освен това се беше получило така, че бях започнал работа в нещо, което бихме могли да наречем „външния ръб от вътрешния кръг на Пратчет“. Познавах Колин Смайт, литературния агент на Тери, на когото Тери за пръв път бе изпратил непубликуван ръкопис още през 1968 година, за да види какво ще направи. (Колин беше направил така, че му бе намерил издателство, и нито веднъж не бе имал причина да съжалява за решението си.) Бях с техническо образование и профе­сионален опит и през 1998 година Колин ми бе предложил да работя за него като технически директор на Colin Smythe Publishing, където основната ми задача беше да дигитализирам дотогава упорито анало­говия бизнес, ръководен от Колин от собствения му дом в Джерардс Крос.

В тази роля понякога вдигах телефона, когато се обаждаше най-успешният клиент на Колин. И когато Тери се сдобил с първото си записващо устройство за компактдискове и се затруднил да го вклю­чи, литературният му агент командирова в Сейлсбъри старшия си (и единствен) технически специалист.

Паркирах, слязох по склона до къщата и намерих една бележка, залепена на вратата на кухнята. „Роб: в Параклиса“. С помощта на картата, услужливо нарисувана на ръка, открих въпросната построй­ка, почуках на вратата и за пръв път бях допуснат в светая светих, в епицентъра на Света на Диска на Света на Кълбото: специално изгра­дения кабинет за писане с голям прозорец с каменен перваз, огромна печка на дърва, библиотека на цялата стена и силна миризма на по­литура от пчелен восък, където на едно голямо, тапицирано с кожа бюро, едва видим зад планина от книги, списания, листа и всякакви други неща, седеше писателят.

Бях с двайсет години по-млад от Тери. Освен това, поради лю­бовта си към романите от Света на Диска, бях изпълнен със стра­хопочитание към него – и скоро открих, че това доста му допадаше. Но се оказа, че имаме някои общи неща помежду си. Като юноши и двамата бяхме открили удоволствието от карането на мотопед – като и двамата бяхме имали невероятно щастливата съдба да сме синове на бащи, които не бяха имали нищо против да посвещават вечерите и по­чивните си дни на задачата да ни научат как да поправяме въпросния мотопед. И двамата бяхме развили интерес към любителската елек­троника – бяхме чели едни и същи списания, бяхме поръчвали едни и същи части от едни и същи компании за доставки по пощата, бяхме конструирали едни и същи любителски проекти.

– Аха – каза Тери. – Значи не ти е чужда уникалната болка от капка горещ припой върху найлонови чорапи.

Наистина беше така.

Нещо повече, и двамата бяхме хора, които при получаването на всяко ново електронно устройство инстинктивно захвърляхме ръко­водството за употреба, без да го погледнем, отваряхме кутията на устройството, надничахме във вътрешностите на машината и запо­чвахме да се чудим какви модификации, които производителят веро­ятно не искаше да правим, бихме могли да направим по нея. В някакъв момент през 80-те години и двамата бяхме научили първите си ком­пютри Sinclair ZX81 да говорят – въпреки че Тери беше научил своя да му казва „Добро утро“ и да му докладва за средната температура през изминалото денонощие в оранжерията му, докато аз бях научил моя да казва мръсни думи, за да забавлява приятелите ми. И все пак това си беше връзка. А Тери определено остана впечатлен, че знаех какво представлява интегралната схема SPO256 (5). И остана също тол­кова впечатлен, че лесно и бързо се справих със задачата да включа новото му записващо устройство за компактдискове. От този момент нататък се радвах на измисления от Тери прякор Капитан Капацитет – първия от многобройните прякори, които щях да получа от него. По­следваха други командировки до Уилтшър за подобни мисии от тех­ническо естество. През декември 2000 година, когато Тери разбра, че приключвам работата си в Colin Smythe Publishing, той ми се обади и ме попита дали бих постъпил на работа при него като личен асистент.

Реших, че това може да е забавно за известно време, не на послед­но място заради любовта ми към книгите на Тери. В същото време не си го представях като дългосрочна работа. Мислех си, че може да се занимавам с това около една година, така че някой ден да мога да разказвам на внуците си: „Нали знаете кой е Тери Пратчет? Е, едно време...“.

Десетилетие и половина по-късно, през 2015 година, когато Тери почина, аз продължавах да работя за него – и продължавам да работя за него и сега.

Работата се оказа ангажираща по начини, за които не се бях за­мислял. Не си бях представял например, че по някакъв начин ще бъда свидетел на творческия процес на Тери, дори като негов личен аси­стент. Мислех си, че самото писане на книгите ще се случва в мълча­ливо усамотение, зад затворена врата, докато аз седя на друго място и се занимавам с други неща: пощата, ДДС, млякото. И аз наистина се занимавах с тези неща. Но Тери не разбираше ролята ми само по този начин и това стана явно един ден, когато след сутрешното писане той стана от компютъра и си облече якето.

– Трябва да изляза за малко – каза ми той. – Ще оправиш ли леко това тук?

Първата чернова на Тери, както открих в този момент, когато притеснено седнах на мястото му, представляваше крайно ексцентри­чен документ, в който произволно се променяше не само големината на шрифта, но и цветът на буквите. Но представете си колко вълну­ваща беше тази задача за човек, който нетърпеливо бе барабанил с пръсти между излизането на всеки две нови книги от Тери Пратчет в очакване на неговите думи. Аз бях поглъщал написаното от Тери – и да бъда в същата стая, и дори пред същата клавиатура, където добива­ха форма тези романи, и не само да им уеднаквявам шрифта, но и след време да ги чета на глас на автора, за да може да ги оцени отстрани, да ги обсъждам с него и в крайна сметка да започна да ги записвам под формата на диктовка, докато се изливат от мозъка му (тактика, която Тери сметна за удачно да възприеме още преди последните години от живота си, когато изгуби способността да работи на клавиатура)... ами това беше рядка привилегия.

Колкото до самия Тери, според мен той много бързо свикна с идеята за себе си като човек, който има „служител“, макар и никога да не си го призна. Един ден разговаряше по телефона с някакъв вест­ник – този път не беше за статия от типа „Любимата ми лъжица“, но в близкия жанр на интервюто с едни и същи въпроси, които се задават на различни личности, гостуващи в съответната рубрика. В някакъв момент той премести слушалката от ухото на ключицата си и се про­викна през кабинета.

– Роб, каква е най-голямата ми глезотия?

Наложи се да помисля малко, преди да му отговоря, но Тери ме прекъсна.

– Сетих се. Най-голямата ми глезотия си ти.

През първите ми, пробни седмици на работа доста редовно чувах за Джили Купър и нейната „най-добра лична асистентка в бранша“. Имаше няколко заплахи (несъмнено реторични – или не?), че ще бъда изпратен за една седмица в Глостършър, за да премина обучение при Джили и Аманда. Освен това многократно бях уволняван, но човек бързо научаваше, че като писател Тери проявяваше експериментален интерес към произнасянето на разни неща само за да чуе как звучат и ако въпросният човек на свой ред подходи експериментално към тях, като просто дойде на работа на следващия ден, обикновено се оказва, че изобщо не е бил уволнен.

В своето въведение към „Клавиатурна грешка" (6). Нийл Геймън ве­роятно промени завинаги насоката на изследванията на творчеството на Пратчет, като зае остра позиция срещу общоприетия възглед за Тери като за „весел стар елф“ – вероятно възникнал като недоразуме­ние в резултат на брадата и ръста на Тери. (В най-добрия случай – сто седемдесет и два сантиметра.) Нийл изтъкна, че това добронамерено и сантиментално виждане за Тери не взима предвид – освен всичко останало – и гнева в него. „Гневът винаги е там – написа Нийл – като неспирно работещ двигател.“

Е, с времето опознах този гняв във всичките му петдесет и седем разновидности, както ще видим. Но освен това разбрах (както и Нийл бе разбрал) колко щедър можеше да бъде Тери, колко забавен и гени­ален събеседник беше. В една обичайна работна седмица в Паракли­са се отмяташе огромно количество писане, но въпреки това, докато книгата се въртеше в ума на Тери, сякаш винаги оставаше достатъчно време за дейности, които можех да заведа в архива само под буквата „А“ като „анархия“. Имаше например цели дни, посветени на създава­нето на все по-усъвършенствани и ненужни методи за автоматизиране на кабинета. Имаше цели часове, прекарани в хранене на костенурки­те или посещение на местния градински център. Имаше дни, когато занасяхме обяда си в овчарската колиба, която Тери бе накарал да възстановят на брега на реката, и след това продължавахме работа­та за деня оттам (7). Имаше вечери, когато седяхме в обсерваторията с месингов покрив, която Тери бе накарал да построят в имението му, пиехме бира и гледахме звездите, преди много често да се върнем об­ратно в Параклиса и да отметнем последните думи за деня.

След първите седмици заплахите да бъда изпратен за дисциплинар­но обучение при Джили Купър постепенно намаляха. Всъщност си спом­ням последния път, когато стана дума за това. След като бях пропуснал да направя нещо, което вече съм забравил, Тери отново беше заговорил за евентуалното ми заточение при Джили. Няколко дни по-късно, след като бях работил с всички сили, за да се реабилитирам, в болезнено търсене на уверение, че вече всичко между нас е наред, аз се запитах на глас дали трябва да си събирам багажа, за да замина за Глостършър.

Тери не вдигна очи от екрана пред себе си.

– Вече няма нужда да ходиш там – подхвърли той. – Нейната лич­на асистентка е втората най-добра в бранша.

След като спечелих доверието на Тери, започнаха да се увелича­ват часовете, в които явно имаше нужда от мен. Понякога ми се обаж­даше вечер или през почивните дни: „Какво ще кажеш да дойдеш да свършим малко работа?“. Започнах да го придружавам на деловите му пътувания и в крайна сметка стана така, че винаги бях до него, където и да го отведат тези пътувания. Отношенията ни се задълбочиха и раз­шириха и скоро стана ясно, че не бяха само работни, но и приятелски.

След като поставиха на Тери диагноза „кортикална атрофия“ (рядка форма на болестта на Алцхаймер) през 2007 година, на безми­лостно ранната възраст от петдесет и девет години, работата ми като негов личен асистент по необходимост се увеличи още повече. Докато болестта методично уронваше способността на Тери да се справя с всекидневния живот, той се превръщаше в човек, който имаше нужда от асистент по начини, които нито един от двама ни нямаше как да предвиди в началото. Започнах да го придружавам на публичните му изяви, да чета вместо него, когато той вече не можеше да го прави, и да му помагам за интервюта на сцената в качеството си на „пазител на забавните случки“. Двамата по необходимост се превърнахме в дует. Старски и Хъч? Лоръл и Харди? Вие ще прецените. Но ако смисълът на работата ми поначало беше да разчиствам свободно пространство около Тери, за да му давам възможност да се занимава с онова, което го правеше Тери Пратчет, сега – когато часовникът започна да тикта­ка по-силно – тази работа стана още по-належаща.

През тези години неизбежно имаше мрачни, непоносими моменти и понякога ми беше трудно да се връщам към тях, докато пишех тази книга. В ретроспекция си давам сметка, че съм прекарал голяма част от този период в състояние на отричане на реалния мащаб на случва­щото се, което ми се струва най-лесният (и най-английският) начин за справяне с подобна ситуация. Но Тери, разбира се, правеше точно обратното, като реагира на новината за предстоящата си гибел със смелост, рационалност и решителност да се изправи лице в лице сре­щу болестта си, без да се крие от никого, с дръзката мисия да въведе в обществения дебат нежеланата тема за евтаназията и най-вече (защо­то си беше Тери) с работа – с три телевизионни документални филма и още седем бестселъра.

И разбира се, с чувство за хумор – при това чувство за хумор, което си остана лично неговото. Доста по-късно Тери ми каза:

– Явно двамата с теб вече споделяме един мозък.

Останах много поласкан.

Но разбира се, с Тери почти винаги следваше бомба със закъсни­тел.

– И ако ни съберат на едно място – продължи той, – може и да се получи един наполовина свестен човек.

* * *

Тери често говореше за това, че ще „направи“ автобиографията си. В годините, преди да се разболее, говореше за това само колкото да отхвърли тази идея. Какво би било интересно за читателя, разсъж-даваше той, в историята на някакъв тип, който е станал от леглото, закусил е, написал е някакви думи, обядвал е, написал е още някакви думи, вечерял е, гледал е някой филм или нещо по телевизията с жена си и си е легнал (като евентуално е останал още малко буден, за да на­пише още някакви думи)?

Сякаш никой не можеше да го убеди, че може да има нещо инте­ресно в историята на пътешествието, което беше отвело едно момче от общинско жилище в Бийкънсфийлд до имение недалеч от Сейлсбъ­ри и рицарско звание единствено със силата на въображението му; или в историята за това как едно момче с (по думите на Тери) „уста, пълна с говорни дефекти“, бе станало един от най-популярните гово­рители на своето поколение; или за това как човек може да завърши училище със „среден среден успех“ и след това да получи почетно професорско звание от Тринити Колидж в Дъблин и толкова много почетни докторски титли от различни университети, че беше започнал да им губи бройката.

И освен това винаги имаше други неща, които очакваха да бъдат написани – по-големи истории, в които можеше да се случват далеч по-изключителни и завладяващи неща.

По-рано през 2007 година Джаклин Уилсън – писателка, на която Тери много се възхищаваше – беше публикувала своя мемоар Jacky Daydream („Мечтата на Джаки“), в който разказваше за детството си. Тери остана заинтригуван защо бе избрала само този период. Към този момент Джаклин беше на шейсет и две години – с няколко години по-възрастна от Тери. Защо сега, попита я той, и защо само този пе­риод от живота ти? Джаклин шеговито му отговори: „Защото всички, които биха могли да проверят фактите, вече са покойници“. След това и Тери за кратко поддържаше тезата, че би могъл спокойно да напи­ше мемоарите си едва след като всички описани в тях вече не са сред живите, за да се възпротивят. Разбира се, това беше поредният начин този проект да се отложи толкова далеч напред във времето, че вече да не се вижда с просто око.

Но сега, когато над самата памет на Тери бе надвиснала непосред­ствена заплаха, идеята за мемоари започна да му изглежда по друг на­чин. Още в колата, докато карахме обратно от болницата „Адънбрук“ в Кеймбридж в онзи ужасен следобед през декември, когато му поста­виха фаталната диагноза, Тери започна да говори за автобиографията си – и как трябва да се заеме час по-скоро с нея, защото вече няма време.

Но всъщност нямахме ясна представа колко време му остава. Една година? Две години? Как трябваше да разпределим това време? Върху какво трябваше да се съсредоточи? В действителност се оказа, че раз­полагаме с повече време, отколкото си мислехме тогава: до последния работен ден на Тери в Параклиса оставаха още седем години. Но в крайна сметка най-важното винаги бяха романите – първо „Нация“, по която работеше Тери, когато му поставиха диагнозата, а след това „Невиждани академици“, „В черно като полунощ“, „Смрък“, Dodger („Хитреца“), „Под пара“, „Овчарската корона”... През целия този пе­риод той се надпреварваше с времето, за да завърши тези истории.

Но имаше и дни, когато беше в настроение и ми казваше да затво­ря файла за романа, по който работехме в момента, и да отворя файла с мемоарите му – и до края на деня работехме по автобиографията, като той ми диктуваше, а аз пишех на клавиатурата. Тери започна, както е прието, със спомените за детството си и продължи нататък – и поняко­га това вървеше лесно, а друг път не. В момента, в който времето ни свърши, бяхме стигнали до 1979 година, когато Тери си беше облякъл костюм (рядко събитие в живота му), за да отиде на интервю за ра­бота в югозападния отдел на Централната служба за електроенергия в Бристъл. Файлът в компютъра му вече съдържаше над двайсет и четири хиляди думи – неоформени и разпокъсани в очакване на жиз­неноважната редакция, която Тери така и нямаше да има възможност да им направи. Възнамеряваше да нарече книгата „Живот с бележки под линия“ (8).

Няма нужда да се казва, че тези думи бяха безценен източник на информация за следващите глави и в тази книга ще откриете много­бройни цитати от тях. Разбира се, валиден е въпросът: дали Тери през 2014 година е бил напълно надежден документатор на собствения си живот? Може би не. Но дали Тери някога изобщо е бил такъв не­зависимо от възрастта си? Въпреки че беше необичайно отдаден на честността и откровеността във всекидневния си живот, Тери беше и човек, който много вярваше в принципа, че не бива да се позволява на истината да попречи на една хубава история, особено ако историята е хубава и смешна. В това може да се открие влиянието на майка му, за която Тери казваше, че е била „склонна да разкраси всеки факт, за да го накара да изпъкне“. Но Тери обвиняваше за това и дядо си по бащи­

на линия. А един от чичовците му явно бе успял да публикува „истин­ска“ история за дръзки приключения през Втората световна война в списанието Boy’s Own, след като в действителност бе прекарал цялата война в една консервна фабрика за плодове в Кент. Тери страшно му се възхищаваше за това.

И като се замислите, разкрасяването на истории – наследствени или не – беше цялата работа на Тери. В действителност и трите про­фесии, на които се бе посветил през живота си – първо журналистика­та, след това връзките с обществеността и накрая литературата, – до една бяха такива, в които истината... как да се изразим – в най-добрия случай подлежи на договаряне. За Тери със сигурност съществуваха истории, които попадаха в категорията „твърде хубави, за да се про­веряват“. А и винаги беше възможно, разбира се, точно тази история, която е „твърде хубава, за да се проверява“, в общата картина да се окаже такава, която достига до по-важна истина за живота от не тол­кова хубавата, проверена история.

При все това този подход към реалните случки представлява из­вестно предизвикателство за биографа, който има определено фор­мално задължение да сравнява твърденията за нещо, което се е слу­чило, с реалните доказателства за това, че се е случило наистина. А ситуацията се усложнява още повече, когато понякога самият факт за това дали нещо се е случило, или не, от моя гледна точка се окаже не толкова интересен, колкото твърдението на Тери, че се е случило. Достатъчно е да се каже, че във всички спорни случаи на следващите страници аз съм направил всичко по силите си, за да разкажа дока­зуемата истина, като в същото време съм се стремил да не развалям купона и (по-важното) да не съсипвам неоспоримата развлекателна стойност на един добре разкрасен факт (9).

Разбира се, най-простата – и най-тъжната – истина от всички е тази, че автобиографията на Тери Пратчет трябва да заеме мястото си в дългия списък от книги, които безмилостното мозъчно заболя­