Страхът от себе си

Сякаш ги бях загубила завинаги. Изпадали ли сте в ситуация, в която да са ви така нужни, а в главата ви да няма нищо - ама съвсем нищо? Дори името ви да не се навърта наоколо?

 

Когато бях малка, нямах проблем с думите. Като всяко дето. Струваше ми се, че дори ги имам в излишек. И затова щедро ги подарявах на хората. Не ми струваше никакво усилие да съчиня история, докато с връстниците ми играехме на ластик пред блока. Най-обичах да си измислям истории, докато пътувам в автобуса. Винаги си заплювах този, който имаше късмета да седне на седалката срещу мен. И започвах да разказвам на ум. Да се ровя в живота му, в миналото му. Да му преписвам случки, които с диаметрална противоположност го запращаха от едния до другия край на сегашното му битие. Докато съчинявах историите си, не свалях очи от обекта на моите детски изследвания. Опитвах се с мисъл да му подскажа, че сега аз съм в него, в живота му, пренареждам дневния ред на случващото му се, приготвям му чашата кафе и измислям онези думички, които са му необходими, за да излезе от заплетената ситуация. Същата, в която съм го вкарала аз с измислените си истории. Ако обаче този, който се окажеше в рейса срещу мен не изглеждаше доволен от живота и от себе си, намираше в мое лице приятел. Опитвах се наум да прочета тревогите му и усетех ли страха му, да го уловя, да го измъкна и изцедя като студените дъждовни капки, измили сърцето му. Тъгата в очите му, замисления му поглед ми подсказваха, че има нужда от помощ. Ами, ако аз бях тази, която можеше да помогне в този момент? Ако само аз можех да го хвана за ръка и да го успокоя с усмивка? Какво като бях само дете? Нали усещах нещата по същия начин? Сетивността на детски наивната ми душа ми помагаше да разкодирам лесно сигналите изпращани от хората, които срещах ежедневно. Само, ако не беше онзи мой страх. Страх да ги заговоря, да ги докосна, да ги прегърна. Този страх ме оковаваше във веригата си всеки път, когато бях на ръба да прекрача прага и да подаря усмивка. Винаги изкачаше от тъмното и ме сграбчваше, когато си мислех, че отдавна съм се разделила с него. Отдавна съм го превъзмогнала и съм го стъпкала в скрина на моето подсъзнание.

Вече не съм дете. Бях забравила за опитите ми да разказвам истории и да си съчинявам разкази за непознати. До оня ден, когато страха се появи отново. Бях забравила и за него. Някакси през годините, вървейки по пътя, бях успяла да го заглуша и да не му позволявам да ме сграбчи отново. Онази вечер се появи. Нищо не предвещаваше завръщането му. Бяхме навън с Варо, немската ни овчарка. Наведох се за миг, да направя снежна топка от натрупващия сняг. Варо много обича да гони снежинките, кара им се по негов си кучешки начин, когато не искат да му се подчинят. И в оня миг, стискайки снежната топката в ръка затърсих Варо. Нямаше къде да се скрие. Горичката е толкова гола през зимата, оградена от шосето и паркинга. От Варо обаче нямаше следа. Усетих как онази топка се надига в гърлото ми, задушава ме и не мога да извикам. И в този миг едно куче пресече пътя и тръгна в мрака. Усетих страх. Ами, ако Варо го надуши? Ако двамата се намерят, преди аз да съм го открила? Ако се подгонят по пътя, ако в този момент изскочи кола... И закрещях. Страхът бе толкова силен, че не чувах думите си. Не чувах гласа си. Тичах и крещях. Исках да избягам, защото страхът започваше да чертае картини, подплатени от моето въобръжение. Тичах и крещях. От страх или усетило страха ми, но другото, чуждото куче спря. Погледна ме, обърна се и си тръгна. И в тъмното се показа черната муцунка на Варо. Страхът ми започна да се оттегля като победен противник от полесражението. Оттегли се, но не си тръгна. И тогава разбрах, че не се страхувам от него. Страхувам се от себе си.

 

Автор на текста е Десислава Георгиева. С него тя участва в първото издание на "Лига на разказвачите", което се проведе в Бургас