Geri
Твърде лично за твърдите 32
ще кара из тия села по това време... Мрак обгръща цялото Русокастро, Рускин камък и Рускина дупка, където Змей затворил Руса, а тя плакала, плакала, толкова плакала, че отворила яма в скалите и не спряла дори след това, и не спряла никога, и продължава. Огромна драматизаторка, честно ви казвам.
Ще да съм се изнервила. До някаква степен от хлипането на момата, но много по-вероятно, от пълната невъзможност да топя хляб в салатата. Затова, някъде призори, но преди светло, съм сложила тържествен край на партито и ... съм тръгнала да се раждам.
Тогава, тате ме е завел на разходка за пръв път! Нарушил нощното спокойствие на селските пътища, та хем да се повозя, хем да се родя в стерилната среда на бургаската болница, а не в колата, което по думите на мама, си е било на три без косъм... Мерси за адекватното шофиране, тате!
Едно на нула за мен. Няколко литра бензин, някой и друг километър, още преди първа глътка въздух... На кой-каквото е писано. Мерси за авантюристичния дух, мамо!
Никой не знае, от кога реве Руска, но аз лично, от 32 години. Не са много. Като се замисля, единственото, за което съм прекалено стара е това да започна тренировки по художествена гимнастика при Нешка Робева. За други неща е рано. Рано да „преподавам” житейски опит, макар миналият Великден да раздадох рецептата си за козунак на толкова хора, че вече не съм сигурна. Сякаш съм научила някого на нещо. Да, сигурно съм натрупала опит, възможно е дори да съм стара! Не. Но, стига да искам, мога да напиша бестселъра "Как да постигнем щастие и да преборим целулита чрез баклава"... Само казвам.
Първият ми детски спомен е за спалния ми чувал – червен на точки. Сестра ми имаше зелен на цветя. Преди да се зазори, нашите ни пъхаха в тях, монтираха ни на задната седалка и потегляхме за Пещера. Град Пещера – магически далечна дестинация по онова време. Сурови фъстъци, купени от Поповица или Плодовитово. Не са вкусни, но яденето в кола е за хора "над нещата". Тук е мястото да кажа на сестра ми, че много добре си спомням как ме завърза за метален кол с връзките на собствената ми качулка, но това не го броя за първи детски спомен! Помня и памука край пътя, помня и надлеза, от който махаме на влака, помня всичко... Това им е хубаво на тридесет и две-то години, паметта все още не ти изневерява, има милион пътувания назад и поне три по толкова напред. Всичко, все още, е на пътя.
Останалото са дребни поуки, наизустени фрази, записани послания, забравени и изрязани в мозъка лица, намерени възможности, отправени закани, неспазени обещания, дадени думи, погазени закони (за паркиране в тревни площи говоря, не повече), преувеличена болка и пренебрегнато щастие, малки добрини, много калории и не на последно място – уста разчекната в усмивка. Понеже тъгата няма пазар. Независимо от факта, че тъжните песни се помнят по-лесно.
Рано е за равносметки, дори смешно, няма мъдри тридесет и две годишни учители, но има достатъчно луди от тоя набор.
Не яжте сурови маслини.
Не позволявайте на по-млади роднини да докосват качулката ви.
Носете дрехи с качулка. На свой риск.
Научете се да поздравявате.
Научете се да пеете. Не добре, не хубаво, просто така.
Не ругайте и не обиждайте!
Мързелът е най-страшната болест! (татко каза)
Не носете лъскав клин в комбинация с космата жилетка! (майка не дава)
Умението да се придвижваш от точка А до Б, не те прави добър шофьор.
Прочетете „Анн от Зелените покриви”.
Никога не изпускайте тежка дамска чанта върху корема си, особено след секцио.
Не осолявайте бебета!
Щом бебето проговори, попитайте го, дали има предразсъдъци.
Няма полезни и вредни храни. Има мярка, но не знам много по темата.
Положете всички усилия, грамотността е важна. "Сигурно" се пише с У.
Разликата между класическата и съвременната литература е в това, че едните са живи, другите не отговарят на електронна поща. Проверила съм.
Раздавайте се. Не за „Бог да прости” и не търсете ресто.
Всичко е Любов.
Има Бог. Навсякъде. Повече пъти, скрит в пакет брашно, отколкото под купол.
Гордост и търпение – според зависи.
Да не ви пука!
В случай, че искате да направите торта, научете се да печете кекс.
На тридесет и две знам и други неща, без математика, разбира се, но ще ви ги спестя. Ще кажа само две сигурни работи: обожавам бели постарени мебели и съм пристрастена към красотата в разрухата. Последното означава, че щом вляза в някое затънтено село, ми трябват две минути, за да намеря най-грохналата къща и още две, за да направя проект за кухня в нея. Ще ви кажа още, че някои неща не се променят с времето – никога няма да проям супа, а времето е надценено и не лекува. Преминавам към заключението.
Искам да завали. Да вали и трещи както тогава, когато чистачките не смогваха, светлините се размазваха, а Лара Фабиан се съдра да пее. Всички кутии за сладки да са от дърво, всяка капка зехтин – истинска. Искам да е пет часа на разсъмване. По невнимание да измия зъбите си със сапун. Да ям суши с пръсти. Да науча детето, да пее на сръбски. Да не намеря нищо по-хубаво от нафтата и кафе в картонена чаша. Поне веднъж да спазя технологията за бутер тесто докрай. Искам голяма камина и супа от диви гъби, сгъстена с "ру блан", не, че ще я ям. Да спрат да ме питат "Ко-о-й го яде всичко това?!". Самото готвене е важно, Хората са важни, както и дългият път до тях. До някои, никой и никога няма да стигне, до други ходиш и се връщаш, като за "добър ден". При трети си бил, но по всичко личи, че свлачища са отнесли пътя минута след това. Основното е, ти да си на картата, да не губиш картата си, да имаш карта. Не знам дали имам.
Трябваше да има абзац, в който да кажа, че споделям мислите си, за да направя света по-добро място, за да помогна. Това, обаче, би било пълна глупост. С идеята за вселенски мир се ходи на конкурси за красота, но не се пише. Пише се за собствен кеф, простете израза. Лично аз го направих с една мисъл! Да ви кажа, че майката на всички клишета е "Надеждата умира последна", а баща им е Антъни Бурдейн, който е казал, че най-добрата храна, най-често, е най-простата. Това, както и да се похваля, че навършвам 32 (тридесет и две). Надежда и път има. Където няма, има поне козя пътека и лапад.
