В Балчик - на Ривиерата, където спомените се раждат с утрото

Оттогава минаха повече от 20 години. 20 и ..., но на кой му трябва изобщо да ги брои? Спомените за това са спомени, защото са в минало време, но за да ги има, трябва да ги натрупаш, изживееш и складираш в своето съзнание.

Тръгнахме за Балчик не с това намерение, а по-скоро в опит да стигнем до града, който мнозина опреличават на френската Ривиера, но много по-бял, много по-истински и много по-жив. Градът сякаш е скътал минало, настояще и загатва за едно не много ясно бъдеще.

Маршрутката спря пред автогарата и като че ли с машина на времето ни върна с 2 десетилетия назад. Старата сграда, строена по времето на социализма, продължава да посреща и изпраща туристи, да събира историите им, да се смее и плаче заедно с хорските срещи и раздели. Вътре, във фойаето, сякаш се крие приятната прохлада, побързала да избяга от августовската жега навън. Хората продължават да пътуват. Туристите днес са повече от местните, които са решили да обикалят по тези места. Затова пък само жител на града може да влезе тук, не за да си купи билет за близко или далечно пътуване, а за да си избере ... диван. Автогарата гостоприемно е прибрала на втория етаж магазина за мебели. Практично и удобно. Току виж някой странстващ пътник да реши да си купи мебел, която да отнесе със себе си.

Един поглед е достатъчен, за да обхванеш малкия площад с бюфета насреща. Къде още има бюфети, в които да си купиш топла баничка? Да станеш рано сутринта, малко след изгрев слънце, да изкачиш няколкото стъпала и да поздравиш леко намръщената продавачка, която без да се церемони ти продава закуски и гледа да те изпроводи, че следващите клиенти вече идват. И отпивайки от горещото кафе да се замислиш, какво ли още може да се намери в магазина "Ел уреди от Западна Европа"?

Разходката в миналото е кратка, но съдържателна. За него напомнят и парчетата мазилка, паднали незнайно кога от фасадите на бетонните блокчета. Но пък старите къщи още пазят аромата му и биографиите на първите им собственици.

И от миналато към ... миналото - двореца, построен от румънската царица Мария, разположен само на 2 км. от центъра на Балчик. Задължителна спирка за туристите, чийто път преди това минава и през Ботаническата градина и след това продължава из градините на двореца. Ще кажете: Не е трудно да се стигне до там! И ще бъдете прави, защото с питане и до Рим се стига, важно е да намериш правилния човек, който да те упъти. Че посоката беше вярна, така е. Но че не случихме на нито един местен, да ни посочи пътя беше повече от учудващо. Трябваше да се упражняваме на няколко езика, за да получим отговора на въпроса ни: В тази посока ли се намира дворецът? Добре, че третата двойка, която спряхме идваше оттам. Един съвет от мен, не търсете всеки път местен, за да ви упъти и турист ще ви свърши работа, стига да може да се разберете, говорейки неговия език.

За градините не ни беше нужен нито пътеводител, нито владеене на конкретен език. Достатъчно беше да отворим сетивата си, за да приемем заобикалящата ни красота. Разходката можеше да започне. Отначало покрай беседката, след това завихме покрай фонтана, след още един завой вече бяхме до параклиса, няколко метра вдясно ни очакваше оранжерията с кактусите.

Освен Ботаническата градина, комплексът в Балчик включва и двореца. В архитектурата му се преплитат старобългарски, готически, ориенталски, мавритански елементи. Комплексът има още спомагателните постройки и редица вили, някои от които днес са превърнати в хотелски части. Пътят към двореца се спуска между два реда каменни стени и спира пред главния вход на караулното на часовоите. Явно царицата е имала доста време и е обичала това място, защото е прекарвала часове, разхождайки се из градините. А всяка една от тях си има свое име: "Божествената градина", градина "Английски двор", "Градината с кръстовидното водно огледало", "Гетсиманската градина". Пътят сам ни води към "Мостът на въздишките", понася ни към "Алеята на виното", след това ни отвежда към "Висящите тераси".

Връщаме се в действителността още щом стъпваме на крайбрежната алея. Северното крайбрежие е различно от южното. Тук пясъкът почти отсъства, но затова липсата му е компенсирана с изкуствена плажна ивица. Килограми пясък са насипани върху добре оформени карета бетон, а върху тях като по конец са подредени чадъри и шезлонги - практично и удобно. Морето ти е на няколко стъпки. Само трябва да пресечеш алеята, да слезеш по металната стълбичка и си готов за плуване. На кого му трябва плаж, когато има море? Когато усещаш аромат на печена риба, на скара и пица? Когато можеш да пиеш узо и да се пренесеш в мислите си, където ти душата иска. Когато можеш да живееш в няколко истории, поне за два часа. Дори без да се напрягаш ставаш част от разговорите, които се водят на съседните маси. С руския и английския се справихме, но с румънския и китайския се отказахме да водим борба. Трудно си обръща човек езика само на една чашка.

Затова пък изкачването нагоре от крайбрежната в посока автогарата беше изпитание. Оказа се, че и на google maps не може да се разчита да ти покажа вярната посока, просто защото не знаем ние къде се намираме. Само с две питания (хубаво е да е лято, тогава дори и след полунощ ще се намери някой укъснял местен по улицата да те упъти) успяхме да хванем пътя. Направо, нагоре, след това наляво, после пак нагоре. С посоката се оправихме, виж с разстоянията не беше лесно. Чудиха ни се на акъла, че търсим автогарата по това време на денонощието. "Ама тя не работи. Отваря чак в 7.30", опита се да ни разубеди продавач на сладолед, който прибираше празните канти в колата си. "Освен това, до там е доста далече", допълни той. Преполовили пътя излезе едва ли не, че сме в началото. Така твърдеше една възрастна жителка на Балчик. За нея не само пътя беше дълъг, но и посоката не беше вярна. "Вървите направо, след това нагоре и после само направо", упъти ни тя. "На разклонението в каква посока вървим - наляво или надясно?", питам аз. "Нагоре", обяснява жената. "Значи надясно?", настоявам аз. "Нагоре", не отстъпва жената. "Надясно искате да кажете?", поправям я аз. "Не, нагоре", продължава тя. Усетих, че така може да спорим до сутринта, тъкмо ще стане време да отворят автогара. На помощ ми се притече един микробус. Жената се хвана за него и продължи да ми обяснява. "Виждате ли колата? Вървите в същата посока направо и после нагоре", допълни тя. "Ама микробусът зави надясно...", настоявам аз. "Така де, нагоре", не отстъпва тя. Нямаше нужда да споря повече. Благодарихме и продължихме.

Така е в курортните градчета. Ако за туриста от големия град, свикнал да изминава километри всеки ден, километър и половина - два са нищо работа, то за местните - това си е огромно разстояние, което не е препоръчително да се изминава пеша. Но как пък иначе ще усетиш духа на града, ще се спънеш в някоя криво поставена плочка или ще вървиш към морето, спускайки се по стръмните склонове? В Балчик има от всичко по малко. И минало, и настояще, и бъдеще. И туристи, и местни. И менюта на румънски, и учтиви хора, готови да те упътят и такива, които те изпращат с усмивка, но пък настояват да се върнеш на другия ден. "Елате по обяд, ако искате, ние работим", както би казал охранителя на общината, докато ни отпраща любезно на входа. Часът е 16.30, но администрацията вече не работи. В малкият град е така - денят започва при изгрев, за да можеш пълноценно да му се насладиш.

Дали успяхме да го направим? И да, и не. Кратките пътувания са хубаво нещо, не ти дават време да се наситиш на мястото и то да ти омръзне, но пък те зареждат със спомени, които един ден отново ще те върнат обратно, ако не го направят монетите, които хвърлихме във фонтана на Ботаническата градина в Балчик.