Kraq3

Kraq3

В края на Лятото, Пътят и Вселената

да се движим през селцата. Не знам колко километра се изгубиха в австрийските ливади, след колко минути или часове сме стигнали до тунелите. Прословутите тунели, които в края си минават под Грац и излизат на границата със Словения. Няма никакво значение.

Kraq 

Слънцето залязва, последната почивка бе отдавна, но съм странно бодра. Знам, че разполагам с тридесет светли минути, в които снимките ще са очарователни, стига да намеря апарата в купищата багаж. Това е Австрия, казвам си, всички говорят, че е най-красива от красивите, селата са отсреща, обожавам села, всякакви села... Ограничението падна на 50км/ч, във въздуха се разнесе миризма на обор, обаче, съвсем не неприятна, по-скоро... На слама и крави в цвят слонова кост, да. Кравите не са лилави, мили деца...

 

Представете си най-великолепния асфалт с най-безупречната маркировка, малък път, който се вие, сякаш нарочно, защото е по-живописно, две перфектни платна, обрамчени с по два реда плочици, които  валят по дължината и симпатични бели колчета на равни разстояния. От двете страни – ливади. Огромни, зелени, тучни, идеално окосени - ливади. Искам да съм крава в това село! Детелина и дребни цветя, докъдето ти стигат очите, а  в ниското се готвят за сън, валяло е.Kraq1

Вътре миризмата на обор се смесва с тази на мокро и домашна храна. Колата се промъква под прозорците на къщите, а скоростта е толкова ниска, че успявам да различа видовете супа, които домакините ще сервират тази вечер. Няма никой, абсолютно никой навън, тишина и спокойствие - плашещи. Зеленото се смесва с лилавото на залеза и не смея да мръдна, да дишам, този момент е изпуснат, няма снимки, остава единствено да го запомня добре. Както само аз (мисля си) запаметявам картини. До степен в която, ако след години ме върнеш на случая, ще ти кажа с какво е бил облечен ето онзи господин, който сега заключва банковия клон на селото (?!?)... Старомоден костюм, блестяща от чистота кола, качва се и..., знам ли, някъде го чакат на супа...

 

Стоп! Обръщам багажника с хастара навън, измъквам апарата и снимам стадото сърни, което пасе в сумрака, между две села, съвсем на пътя, сърни, може би петдесет. Свалям детето и го заставям да позира, за да им направя обща снимка. Никога не съм казвала „Застани тука, гледай напред, сним-а-а-м!”, но обстановката провокира. Да се държиш като измъкнат от чувал с картофи, като не-видял.

Kraq2 

Знам, че времето е малко, кани се да вали, стъмва се, Марибор е далеч, детето е изморено, знам, че няма да снимам тия места така, както бих ги снимала. Не, че ще го направя изключително добре, но ще се съсипя от щракане, все едно с кадър мога да си пренеса двеста грама от този свят, който за мен е нарисуван от илюстратор на детски книжки, а за бабата, дядото и комбайнера, които срещаме при табелата за трето село...

 

Сега си ги представете. Герои на Розамунде Пилхер, живи, от плът и кръв. Тя носи панталон в сив цвят, пуловер в пепел от рози, дискретен наниз от перли на шията и тъмно сиво, практично яке. Изглежда прекрасно с бялата си коса, подпряла велосипед с плетена кошница отпред. Дядото има вид на ловец, облечен в маслено зелено и с каскет, той е нагазил в царевицата и подава на дамата няколко кочана конски зъб, като предварително е обърнал листата. За декорация ги иска, убедена съм, защо са й иначе.. Ще ги подреди някъде пред вратата си, както след по-малко от месец ще подреди тикви, за красота... Не много далеч от тях и нас, в този момент работи малък комбайн, чува се шум, но не силен,  по-скоро чувам как се сипят царевичните зърна в паркираното за тази цел ремарке. Ухае на нещо, подобно на нищо подобно. На сладко, на царевица, на смляна царевица, на царевична коса и дъжд. Няма такъв филм. Не събрах кураж да ги снимам. Качвам се в колата, ронейки крокодилски сълзи от вълнение. Няма да ида да снимам Виена, нея са я снимали всички, това тук никой не е. И аз не го направих. Имам нужда от лекарска помощ.

 

Пристигаме в София посред нощ, шофьорската ми смяна е започнала на границата. Не знам на коя „дъга” от околовръстното се намирам и не знам защо някой смее да нарича това „дъга”. Пълен мрак, няма маркировка, няма мантинела, няма знаци, табели, ливади, сърни, баби, комбайни, царевица, понита и еднорози. Най-лошото е, че няма и асфалт. Приемаш, че си безсилен да бягаш от дупките и просто се мяташ от една в друга, самоуспокоявайки се, че вече си на родна земя, каквото и да стане... Като се замисля, няма какво да мисля. Това е терапия, която цели да те върне в реалността.  Щом се подрусаш, ще си изплюеш и пломбите, и разните там австрийски емоции, айде без лигавщини! Ние какви крави имаме, по име ги знаем, до копито, ехе-е...

 

Обаче, аз не съм такъв човек! Аз ходя, но се връщам, не бих могла да остана дълго дори в онова село, където ще се преродя като сърна (отказвам се, няма да бъда крава), това са планове за друг живот, не за този, този го обичам тук. Тук, където шофират само най-добрите, при хората с вградено нощно виждане, тук, където всяка дупка е вход към римски разкопки и авариен изход на пещера „Снежанка”! Тук! Защо ме карат да говоря така?! Не си права, казвам си и свалям стъклото, докато чакам на някакъв светофар, а брадичката ми трепери, пак ще рева. Съсипах се! 

Ухае на нощ и запален боклук, вероятно, защото край пътя има куп запалени отпадъци. Това бе донякъде добре, поне в района на горенето имаше  светлина и така успях да видя табелата за Пловдив. От нея, та право на Магистралата! С главно М, че ни е едничка и като нея втора няма. Там, под празнично разбиващите се искри на изхвърлените в движение фасове, под звуците на прекрасни (наистина) български мелодии, сред блясъка, създаван от фаровете на нервни състезатели, там свърши лятото.

 

Събудих се в собственото си легло, после заваля. Видях крушата, виснала до земята от плод, смокините почернели и разпукани, наровете порозовели и първият учебен ден на вратата. Изпих последната безалкохолна напитка, останала в колата, напомняща за Германия, но вече не съвсем свежа, почерпих кучето с последния сандвич и системата, някак естествено се рестартира с опция, да се зазими. Лятото свърши, повтаряха всички, прибирайки джапанки. Казват още, било лошо, дъждовно с малко горещи дни, с много катаклизми... Възможно е, всичко е възможно. За мен, това бе поредното лято, в което, някак успях да съм човек още няколко пъти, защото... „Човекът е човек, когато е на път”. Хубаво време с много дни в Бургас, с много море, с печен в Родопите хляб, с една огромна торта, сервирана по щастлив повод в Хановер, с много кафе в картонени чаши, с още повече литри нафта, нощувки в крайпътни хотели, закуски по тъмно из непознати градове и много снимки. Ако ги подредя, ще се получи хубав албум, ще липсват само бабата, дядото, малката царевична нива, понитата и еднорозите, които шяха да й отиват. Много.