Вълчан войвода, поп Мартин и Странджанското иманярство

Д-р Атанас Орачев - сдружение "Черноморска Странджа"

В наши дни именно около Вълчан войвода, поп Мартин и други кърджалийски главатари се въртят иманярските версии за заровени в земи и пещери съкровища. Техните имена стават популярни след като през 1931 г. Ст. Вълков публикува в Габрово своето съчинение „Легендарните съкровища на Попъ Мартинъ, Вълчанъ войвода, Драгулъ и Алтънъ Стоянъ“. Макар топонимите „Вълчаново кале“, „Вълчанов мост“ и „Вълчанова пещера“ да се откриват в Малкотърновска община, в местните иманярски легенди техните имена липсваха. И това е така, защото тези хайдути придобиха известност през и след 80-те години на XX век, когато започнаха целево да се прокламират чрез съчинени описания, карти, разкази и публикации с изследователски претенции. Тези „Вълчанови“ истории се пишеха от автори, които по принцип не са чели или не искаха да знаят основополагащото изследване на Иван Хаджийски. Той го именува Психология на нашето иманярство,(2) където (след прегледа на известните му традиционни вярвания) и анализира:

„Първо: че нема смисъл да се дири имане по преписи, известни на толкова хора, и особно по печатни произведения, защото най-напред този, който е печатал книгата, вместо да става издател на дребно, ще отиде да извади парите, а няма да препоръчва това на другите.

Второ: че имане може да се намери само случайно; че нарочното му дирене представлява дирене на червена песъчинка по целия черноморски бряг“.

Иван Хаджийски определя различните видове иманяри като „професионалисти, любители, помагачи и вярващи“, за да заяви: „От неспособността [на иманярите] да разберат горните прости истини, ние веднага можем да заключим, че това са хора лековерни, суеверни, прости, а в много случаи душевно болни – имащи халюцинации, страдащи от фикс-идеи“. Той прави и извода: „… иманярството е една от проявите на лековерието, суеверието и невежеството… Начинът на тяхното мислене е най-добър пример за нисшо мислене, изградено върху афекти, сравняване и уподобяване. В това мислене с една лъжа се обосновава друга, с една глупост втора.“

На проблематиката отдели внимание и Иван Дуйчев в очерка „Археология, иманярство и иманяри“(3). Тази публикация съвпадна времево с целенасочения интерес към иманярството от страна на видни дейци на БКП като Пенчо Кубадински. По негова височайша заръка се създаде вече споменатата „Лаборатория за откриване на съкровища...“ и в някоя от тайните служби през 80-те години на миналия век започнаха да се разработват иманярски легенди, иманярски карти и се засъчиняваха иманярски легенди. След 1990 г. пък се нароиха какви ли не писания, вестникарски статии, книги и сайтове...

Иманярските вярвания

За разлика от съвременните версии, традиционните иманярски поверия имат специфичен характер и са изпълнени предимно с мистериозни трагедии, лудост, нещастия, болести и лоши късмети. Те били застрашавали онези иманяри, които не спазват правилата и тръгват „аджамийски“ да изкопават „чуждо имане“ от „стари времена“. В основата на различните версии стоят и реално откритите тракийски съкровищни предмети,(4) които подхранват въображението на съвременните иманяри, ала при традиционнте малджии на преден план излизат „злокобните съкровища“ и „прокълнатото злато“. Именно с такива били изпълнени българските земи, като тези скъпоценности нявгаш са ги притежавали траки, след тях „древни римляни, византийци, българи и турци“. Тези иманета:

–  се закопавали в земята, в сандък, в гърне или делва, край дърво, камък, брод на река, до мост, чешма или в кладенец;

– техните места се разпознавали по специални нишани, с които били отбелязвали местонахождението на заровеното имане; то се отбелязвало и на карти;

–  много иманяри обаче били загивали, понеже отварят похлупака на гърнета, но смъртоносен дух в него ги убивал, та ето защо гърнето не бивало да се отхлупва преди да измине една нощ от неговото намиране;

–  всяко имане, което е лежало в земята над девет години се сдобивало с таласъм или някакво друго демонично същество, което броди през нощта и напада иманярите. Малодушните се стряскали, разболявали и умирали, но смелите са влизали в схватка: ако успеели да хванат „таласъма“ за ушите и да го удържат до първи петли, в ръцете им са се появявали дръжките на казана със златото;

– понякога имането се пазело от голяма змия или змей, като онези, които са го укрили, били хвърляли върху него въже, синджир или пояс и след това го омагьосвали със сшециални заклинания. Магията могла да се развали, само ако някой успеел да познае от какво е 

направено чародейното същество и едва тогава иманярът е могъл да отнесе съкровището..

Вълчан войвода. Стилизиран портрет на Роберто Андреев от 2020 г. (https://commons.wikimedia.org/wiki/File:СтилизиранПортретВълчанВойвода.jpg)

Вълчановите и Попмартиновите съкровища

Иманярските преданията за двамата хайдути и заровените от тях в земи и пещери иманета са пълни с реални местности, противоречиви текстове и удивителни  фантасмагории. Точно такива представляват „Извадки от завещанието на Плевенския Вакъф и завещанието на Гаази Али бея“,  които са поместени от В. Божиков и Н. Янков в „Тайните съкровища в България. Част 3“. „Завещанието“ било гласяло:(5)

„Куруджи кале е мястото на нашето съкровище... Външният изглед на местността и околността, където оставихме съкровището е следният. Погледнато откъм северната страна долу остават местностите: Атмаджа алан, Къзъл козал, Казлъ баир, Караач мандра, Биволак тепе, Узун косаръ. Откъм южната страна на калето със съкровището са местностите: Шарап йолу и Баа йолу. Откъм изток има един стар бряст и синури като басамаци, седем на брой. Има и стар кладенец с водоскок. Той е на ъгъла. При извора има шест дерета, които се вливат в седмото Куру дере. То е голямо и сухо и се влива в реката Марица. Точно там реката тече право на север, после свива на запад и по надолу очертава лакът като повит чувал...

"Вълчанов мост“ над р. Резовска в Малкотърновска община. Снимка Георги Попстефанов

Калето беше от двете страни настлано с калдъръм. В средата е повдигнато оголено място, широко петнадесет крачки. Из отзаде е вратата пет крачки широка. Откъм западната страна на двадесет и пет крачки към извитите части на измазаната с вар стена и ситно счукан хоросан, има една арабаджийска тесла с монети. Те са издялани на естествения камък, който се намира до плочата. А плочата там прилича на стена, а туй е изкусно поставен камък...

Всичко стана при добър военен ред и строга последователност. Съкровището бързо беше пренесено в четвъртитото скривалище на което случайно попаднахме и където открихме съкровище на цар Константин. Вътре наредихме и нашето съкровище от златни монети, златни украшения, златни съдове, безценни камъни и много други скъпоценности достигащо над 1600 оки.

Иманярски изкоп в античен градеж край с. Воден в Боляровска община. Снимка Атанас Орачев

Преди да се затвори напълно съкровищницата сам Емин Ага тържествено постави вътре своето завещание, което беше написано и заклето от ходжата Молла Гариб...

Бяхме 12 хилядна конница без гювендиите. Направихме събрание и избрахме военен съвет. Обмислихме как ще се отбраняваме от преследващите ни с тройно повече на брой войски на султан Мохамед. Аскерите му бяха вече в Едирне...

Аз воеводата поп Мартин списвам тук и като прибавям и туй що създаде с писмо козаря, наредих да му отрежат езика, избодоха му очите...

 Тука казвам за последното римско богатство дето найдохме. В 1831 година приключих в мястото Карлуково.

Близо до селото има дванадесет черкви: едната голяма, другите все малки. Като идеш до голямата, направи застой накъде изток, гледай пак къде изток, ще видиш стена голяма, през водата къде Искъра. На стената тук таме има дупки самородни, малки и големи, разни са. Имаше една голяма, но ние я заградихме с камъни и вар и оставихме от нея малка дупка за нишан, като един месец е. То е римско кале...

Калдаръма, дето е на колело, вътре има земно мястото и е ниско, като трап да е. Този трап, като разкопаеш, ше намериш една плоча голяма и дебела да е. Счупи плочата и очиствай, и сетне очиствай. Ще се отвори вход. Върви навътре не бой се. Ще срещнеш ламя чиличена. Заобиколи я от страна. Тя е на пружина. Откачи пружината и върви свободно навътре. Ще срещнеш една мома златна, в златен стан седнала и друга мома златна да сучи златни масури и други статуи в столове да седат и маси и златни съдове и казан златен кръщелен.

Като гледаш около, ще видиш много работи все ценни. Напреде като вървиш, ще отидеш при същата дупка, изградена е като полвин месец. Кога погледнеш през нея, ше видиш същата, голямата черква в Карлуково и другите.

В същото място по-нагоре по реката ще идеш на Лудото езеро. То е затулено с камък голям и малки около. Като махнеш камъните има вход на пещера, ще видиш отстрана кръст голям. Той е тапа. Ще се отвори марата. Вътре има съдове, бакър, злато и други много работи. Туй езеро се вика Лудото, щото кога дойде водата – Мътницата – много реве.

Тук на това място всичко веке привърших.“

Текстът е типичен за съвременните иманярски съчинителства със смехотворни претенции за „старинност“. Те не издържат на какъвто и да е било глотометричен анализ и изобщо не съответстват на езика, на който би трябвало да са написани уж в XIX век. На това Завещание и други „документи“ се дължат редица писания, чиято цел е да се убедят иманярите, щото закупените от тях описания и карти за съкровищата са правени по вълчановите, понеже:

 – Вълчан войвода и неговата дружината били събирали  хайдушка „плата“ за бъдещето освобождение на България;

 – Освен от хайдутлук и грабежи на пътуващи султански хазни, той бил насъбрал и много злато, което бил разкопавал по информации от „римски карти“;

 – Имало било и тефтери с информация за скрити съкровища, които се пазели: от даскал Никола от Битоля, от поп Мартин (неговият „останал в румънско“), от Стайко Байрактар, от  Вълчан Михов Христов (син на Михо Кафталията), от Дойчин Карабунаров..:

 – Важни били два тефтера: единият го взели турските власти,(6) а другият Дойчин Карабунаров и Вълчан Христов взели, че го разрязали наполовина, като едната половина била изпратена на цар Фердинанд „по заръка на Вълчан войвода“;

 – край кошарата на Станчо Кехая (на два и половина часа път от Троянския манастир), при изворите на р. Черни Осъм се намирала главната пещера с хайдушките богатства;

– Вълчан войвода бил залагал в пещерите капани, опасни дори за хора, които разполагат с карти на имането, затова трябвало да си закупят и съответните описания към тях;

– младият Вълчан, преди да стане хайдутин и войвода, е бил пират и е обирал  гемии...

Иманярски изкоп в тракийско селище край с. Воден в Боляровска община. Снимка Атанас Орачев

Иманярството в Странджа

Макар да се приема, че Вълчан войвода е бил роден в Странджа,(7) тук по правило той, поп Мартин и другите персонажи липсват в традиционните иманярски предания.(8) Важен е и фактът, че от 1944 до 1989 г. немалка част от района е строго охраняван и сравнително трудно е могло да се правят иманярски разкопки. В сравнителен план в граничните общини по-мащабни иманярски изкопи се откриват в Боляровска община, където (след Османското завоевание) е настанено население от Разложко и Шоплука. Предварителната база данни за известните иманярски обекти в Царевска и Малотърновска община,(9) която има тепърва има се допълва и уточнява, ми позволява да предложа тук следните основни изводи:

1. С малки изключения в района на Черноморска Странджа не се засичаха прояви на традиционното иманярство. Единственият известен ми случай за „Вълчан войвода“ беше от Резовската мера, но малджията е турчин, работи по „описание“ и търси карта със старите имена за „турско злато“.