За ранните тракийски златни съдини

В една предходна публикация за chernomorie-bg.com (Тракийските съкровища от днешните български земи) се опитах да очертая канавата на проблематиката около намерените съкровищни предмети в българските земи. Нейното естествено продължение са данните за известните праисторически съдини, след което ще се постарая да представя на читателите и по-важните данни за Рогозенското, Боровското, Летнишкото и някои други съкровища. За праисторическите изделия от благородни метали е важно, че още в прословутите „Илиада” (Ἰλιάς) и „Одюсея” (Ὀδυσσεία) се описват царе и с блестящо от злато снаряжение и бойни колесници, а в „Омировата археология“ (Archaeologia Homerica) се дискутира времето, към което да бъдат отнесени.(2). На свой ред в „тракийската археология” (3) е прието, че това било станало преди „Троянската война”, откъдето всички легендарни тракийски царе се отнасят най-общо към късната бронзова епоха (XVI – XII в. пр. Хр.) (4)

Ключ за разрешаване на въпроса около тези данни на „бащата на поезията“, чието име би трябвало да се чете не Омир, а Хомер (Όμηρος), дават датировките на известните тракийски златни съдини за вино. Засега са открити едно съкровище и две златни купи от тракийските земи, които предхождат т. нар. гръцка колонизация по тракийските крайбрежия през VIII – VII в. пр. Хр. Това са находката от Вълчитрън и купите от Казичене и Белене: тъкмо тези златни съдини намират своите паралели в „Омировия епос”.

Вълчетрънското съкровище

Този най-голям европейски праисторически златен сервиз е открит случайно през 1924 г. при риголване на лозе край с. Вълчетрън (Плевенско). Публикува го Васил Миков, (5) който отбелязва, че след перипетии (част от предметите са нарязани при делба от страна на 

откривателите, a друга част „изчезват”) в тогавашния Народен музей в София попадат 13 съдини с общо тегло 12425 гр.: голям кантаросовиден съд, триделен съд, една голяма и три по-малки чаши с по една дръжка, два големи и пет малки диска. Освен злато, за направата на някои от тях е използван и електрон („бяло злато”, сплав от злато и сребро) и показателния кехлибар. Най-много дискусии възбуждат „дисковете с луковични дръжки“: за тяхната украса са използвали техниката „ниело”, сиреч сравнително рядко срещаната инкрустация на сребро върху злато (6) Изказани са следните становища за предназначението на тези дискове: кюмбали (κύμβαλον), сиреч ударни музикални инструменти, с които били изпълнявани химни в чест на Дионюс (Διόνυσος); „сенници”, под които в светилище били стояли фигури на божества; капаци на ритуални съдове от бронз или глина, които липсвали, но именно в тях са били смесвали вино, мед и мляко при излиянията в чест на Дионюс-Загрей.

Триделен съд. Злато, електрон, кехлибарено манисто, сребърни лентички, сребърен припой. Вълчитрънско съкровище. Дълж 23.9 см, вис. 5.3 см, 1190 гр. НАИМ-София Инв. № 3203. X –VIII в. пр. Хр. Трите съда с форма на басейнчета са покрити със хоризонтални канелюри и са съединени чрез електронови тръбички, така, щото да може да изпълва всеки дял на съдината. В електрона са вдълбани геометрични орнаменти, изпълнени в техниката ниело.

Предположената „свещена триада” може би отговаря на хомеровия „кюкейон” (κυκεών): за нея теологът Климент Александрийски в „Стромата“ (Στρώματα) някъде в края на I и началото на II век е записал, че по време на Елевзинските мюстерии той най-напред е постил и едва след това е пил ритуалната напитка„кюкейон“ (κυκεών). Най-популярното становище е, че тази свещена напитка се е правела от ечемик, вода и блатна мента (Mentha pulegium) (7). Забележителното тук е, че три свещени течности по чудодеен начин добиват и Бакханките у Еврипид: „Една грабна тирса и удари скалата: от нея бликна струя бистра вода; друга хвърли тирса на земята, на нея Бог прати извор с вино. Които искаха да пият бяло питие, разравяха земята с краищата на пръстите си и намираха потоци мляко; от бръшляновите тирси се стичаше сладък мед.”

За практиката да се смесва виното пък свидетелства ученикът на Аристотел Файний, чиито сведение препредава Атеней в „Учени сътрапезници” (Dipnosoph. 1.32а): „За приготвянето на вино със сладостен букет Файний от Ерес казва следното: „На петдесет мери сладко вино се прибавя една мяра морска вода и то добива сладостен букет”. Също така: „По-силно ароматично вино става от млади лози, отколкото от стари”, а сетне: „Смачква се и се слага ягорида и виното добива сладостен букет”. Теофраст съобщава, щото виното, което се поднася в Тасоския пританий [градския церемониален център], било чудно на вкус, понеже било ароматизирано. В кюпа слагали брашнена каша, омесена с мед, 

та виното добивало аромата и сладостта си от меда и брашнената каша.” Налице са антични сведения как са разреждали виното със специално подбрана изворна, морска или „снежна“ вода.

Купа от Казичене. Злато. Случайна (съкровищна) находка от с. Казичене (сега квартал на София). Вис. 12, 5 см. макс. диам. 27 см, 1050 гр. ИМ-София Инв. № 3014. X –VIII в. пр. Хр.

Датировката на златните съдини

В. Миков прави сравнителни анализи и дава най-приемливата датировка на Вълчитрънското съкровище: IX – VIII в. пр. Хр. Под влияние на хипотезата за „Микенска Тракия”, която изказва Богдан Филов (8) и възприемат Ал. Фол (9) и неговите епитомисти, (10) съкровището започна да се датира по аналогия в XIV – XII в. пр. Хр. (т. е. в столетията, в които разцъфтява „микенската култура”). Още Stanley Casson обаче забелязва и подчертава, че същински микенски находки липсват на изток от р. Места (11).

Напоследък, и заради нереален паралел с едно съкровище от Северното Причерноморие (Бородино), (12) стана правило Вълчетрънското съкровище да се отпраща в XIII в. пр. Хр. Тази дата обаче може да се приеме единствено като terminus post quem (и заради датировката на балтийския кехлибар от микенските шахтови гробници от „кръг Б”, и заради факта, че на микенските майстори подобни съдове не са били познати). Нещо повече: „Омировата археология” отдавна показа, че погребенията с трупоизгаряне, които са описани в хомеровия епос, не съответстват на „микенската” погребална (трупополагаща) ситуация в континентална Елада. Те обаче намират своите добри съответствия в Анатолия (Мала Азия), а и сред тракийските подмогилни погребения, но едва от първата половина на I хил. пр. Хр.

Купа от Белене. Злато. Случайна (съкровищна) находка от дунавския остров Белене (Плевенско). Вис. 7.3, диам. 11.3 см, 77.27 гр. ИМ-Плевен Инв. № 3898. X –VIII в. пр. Хр.

Златните купи от Казичене и Белене

През 1969 г. в близост с околовръстния софийски път (в района на с. Казичене, днес вече квартал на София) кофата на багер изравя три големи съда – златен, бронзов и глинен. Трите съда са били вложени един в друг, като бронзовият е служел за похлупак на глинения, в който е бил поместен златния. Златната купа от Казичене със сигурност е употребявана дълго, защото е „ремонтирана”. Това проличава от факта, че някои от нейните ребра са били 

пробити в горните си части, та се е наложило да ги пречукат. И едва забележимите кръгчета и полукръгчета (изработени с циркул) са вторична украса, която ще да е направена при поправката на съда, тъй като не съответства на останалата тежка декорация.

Купата е изработена е от 23.60 каратово злато. Намерена е в глинен съд (вис. 23 см, диам. на отвора 29 см, ИМ-София Инв. 3013), който от своя страна е бил похлупен с бронзов котел (вис. 24 см, макс. диам. 43 см, ИМ-София Инв. № 3012) с форма на сплесната сфера. Археологът Магдалина Станчева, която впоследствие оглежда местонамирането, дава следното описание: (13) „От всички възможни предположения най-правдоподобно обяснение на находката ни се вижда това да е набързо направен гроб. Липсата на следи от изгорени кости може да се обясни или с пълното им изтляване, или с едно символично погребение. Златната купа е положена като дар… Златният съд е пищна трапезна купа за вино. Тя няма дръжки, вдигала се е с две ръце, пръстите са обхващали изпъкналите вертикални ребра, а на дъното, под гъстото вино, са играели релефните кръгове и спирали.

Чистият благороден метал, щедро предоставен на майстора, е обработен със съответно за стойността му майсторство. Купата е по своему съвършено златарско изделие. Тя показва умение и техническа сръчност, които говорят не за начален етап, а за традиции… Ниското гърло с обърнат навън хоризонтален ръб, два пъти огънато, така че да образува изпъкнали пръстени, се отделя от долната част на съда. Купата е третирана като подражание на едър земен плод, тя напомня тиква и се свързва с глинените съдове, датирани още в епохата на бронза”. Постулираното „ритуално погребение” (кенотаф) и съответни интерпретации повдигат много въпросителни, сред които най-малкият е „подражанието на едър земен плод”, който „напомня тиква”. Находката определено не е нито погребална, нито сакрална, като известното за начина на нейното полагане в земята подсказва нейния съкровищен характер.

Случайна находка е и купата от Белене, която (заради нейните „букели”) се поставя в XII – XI в. пр. Хр. И тази датировка е най-малкото спорна, както впрочем и цялата история около „букел керамиката” от пласта „Троя VII B2” и преселението на население от Тракия в Мала Азия по това време. По-скоро, предвид последните проучвания и налични данни, ще да е ставало точно обратното. Тракийска е и чашата, която Приам слага сред вещите, които дава на Ахил, за да откупи тялото на убития Хектор (Илиада 24. 228-234): „Приам отвори красивите капаци на раклите. От там извади дванадесет прекрасни постилки, дванадесет прости наметки, толкова килими, толкова красиви завивки…, също и една прекрасна чаша, 

голяма скъпоценност, която тракийски мъже бяха подарили на Приам, когато той беше отишъл при тях като пратеник. Дори нея не пощади старецът в двореца си, защото искаше премного да откупи милия си син”.

В Тракия наистина са засвидетелствани сравнително богати къснобронзови култури, но сигурно датирани златни съдини не са разкрити, макар металообработката тук да е изглежда добре развита. За нейното равнище, както и за наличието на добре въоръжен елит, свидетелстват калъпите за скиптри, копията, прословутите „микенски рапири” и други находки. Напоследък бяха оповестени и някои съкровища, които са датирани в ранната, средната и къснобронзовата епохи. Дискусионните находки не противоречат на наблюдението и ако датировката им е правомерна, поставя въпроса доколко благородния метал (наред с желязото, което през втората половина на II хил. пр. Хр. е било 14 пъти по-скъпо от златото) не са били изключителен „царски прерогатив”. Златните находки от днешна Бесарабия, които се датират в късната бронзова епоха, не омаловажават, а дори подсилват наблюдението.

Виното и златните съдини

Големите разлати и сравнително дълбоки златни съдини несъмнено са служели за разреждане (и/или смесване) на вино. И двете купи, и част от съдовете на Вълчитрънското съкровище намират своите добри паралели в „Одюсея“ (Ὀδυσσεία 9.196-211): „Аз имах със себе си мях от коза с тъмно сладко вино, което ми беше дал Марон, син на Евант, жрец на Аполон, който закриляше Исмар, понеже от страхопочитание бяхме защитили него и детето и жена му, защото живееше в една богата с дървета дъбрава, посветена на Феб Аполон. Той ми поднесе великолепни дарове, даде ми седем таланта от красивоизработено злато, даде ми също един кратер изцяло от сребро, а след това наля в цели дванадесет амфори сладко несмесено вино, божествено питие. И никой нито от слугините, нито от слугите в къщи го знаеха, но само той, любимата му съпруга и една единствена ключарка го знаеха. А когато искаха да пият от това червено вино, сладко като мед, той напълваше една чаша от него, смесваше го с вода двайсет пъти по толкова и приятно божествено благоухание се разнасяше от кратера. Тогава беше много трудно да се въздържаш от него.”

Производството на „сладко вино” в Тракия се потвърждава и от едно сведение на Атеней (Dipnosoph. 1.31а): „Епихарм [комедиограф от VI – V в. пр. Хр.] твърди, че библинското вино било назовано така, заради някаква планина Библина. А Арменид казва, че Библина е област в Тракия [между устията на реките Струма и Места], която била наричана още Антисара и Ойсюме. Тракия и изобщо земите, съседни с нея, са били смятани справедливо за страни със сладко вино.”

Паралелите на тракийските златни съдини

Наличната информационна съвкупност показва, че да се отнасят данните на „омировия епос“ за Тракия и траките към късната бронзова епоха е твърде дискусионно. Единствената дата, която би могла да се приеме като terminus antequem е VI в. пр. Хр. – именно тогава той ще да е бил редактиран за последно. Безспорно е също така, че съдините от съкровището и купите като форми и технологии демонстрират наличие на традиции в изработката. Регионът на търсене на тези традиции се стеснява от бронзовия котел от Казичене, понеже такива котли са изработвали майсторите в анатолийската държава Урарту и са били добре известни и в Гордион, столицата на Фрюгия (Φρυγια).

Решаващо значение и за датировката, и за интерпретацията на купата от Казичене има тъкмо бронзовия котел. Засега той представя първата (най-ранната) известна ни балканска находка, докато повечко подобни „европейски котли“ се разкриват в земите на днешна Северна Италия и Южна Франция. Сигурната анатолийска родина на тези котли позволява историята на тракийските праисторически златни находки да се дири в преселенията, които следват „Троянската война”.

„Преселенията на карите, трерите и галатите, а също и далечните походи на военачалниците… не са известни на всички. Кимерите или само едно племе от тях, което се наричало още трери, се излели няколко пъти върху десния бряг на Понт и върху съседните области, като нападали ту пафлагоните, ту фрюгите... Лигдам отвел своите хора чак до Лидия и Йония и превзел Сарди, но погинал в Киликия. А такива нашествия често са вършили и кимерите, и трерите…” Откъсът е от „География” (1.3.21) на Страбо (ок. 63 г. пр. Хр. – 19 г. сл. Хр.). Като анатолиец от град Ἀμάσεια (Amasya в централната част на дн. Северна Турция) географът е бил наясно с местните храмови легенди и предания.

От цялата забъркана история около разкопките на Троя (специално на нейния „седми пласт” и обвързването му с данните в „Илиада” и „Одюсея”) днес е сигурно само едно – през XII в. пр. Хр. рухва мощната хетска държава. Що се отнася до съвременните описания на последвалото „Преселение на морските народи”, които на юг били достигнали до Египет, много изследователи сериозно се съмняват в неговата реалност. За сметка на това е безспорно, че „изчезва” крито-микенската култура. В континентална Гърция започват „тъмните векове” (Dark Ages), докато в Тракия някой култури показват наличие на приемственост между късната бронзова и ранната желязна епоха.

Географът Страбо ни разказва за преселения на население от Мала Азия в Европа, а известията му намират подкрепа в комплекса от данни, които свидетелстват, че на Балканите 

започват да прииждат и тракийски отряди, притиснати от нашествието на кимерите в Мала Азия. Това позволява да се приеме, щото тракийските праисторически златни находки са анатолийска традиция, донесена в Европа от тракийски племена (или техни владетелски родове) някъде в периода X – VIII в. пр. Хр. Сред тези племена със сигурност могат да се наредят трерите: за тях се знае, че населяват Софийско преди името им да изчезне за сметка на сердите. Епоним на трерите е Трер, а данните за тяхното родословие се извличат от недостигналата до наши дни „Битюника” на Ариан (Arr.Byth. fг. 18): „Триери [трери], племе, което е назовано така по името на Триер [Трер], син на Омбриарей и Траке”. Стефан Бюзантийски (St.Byz. 634.3) пък споменава за „укрепено място” в Тракия с название Трер (Τρερος), а според Страбо (1.3.18), трерите били имали градове около езерото Афнитида в малоазийска Битюния/Витиния.

*  *  *

Находките от Белене, Вълчетрън и Казичене добре илюстрират част от описаните у „бащата на поезията“ златни предмети, които са свързани с пиенето на вино. Към тях може да се прибави и находката от Софрониево (Врачанско), която се датира в самия край на VII в. пр. Хр. и представя най-ранната засега „фиала-блюдо” от тракийските земи. Време е траколозите най-сетне да схванат, че през цялата къснобронзова и ранножелязна епоха  липсват каквито и да било златни (или позлатени) предмети, които да могат да се свържат с блестящите от злато омирови описания на цар Рез. Първите подобни нагръдници, пръстени, апликации за колесница и други златни и блестящи с позлатата си предмети започват да се употребяват в Тракия едва от VI в. пр. Хр. насетне.