Биографията на Бащата на атомната бомба излиза на книжния пазар

В навечерието на 2023 година на пазара се появява епохалната биография "Опенхаймер. Американският Прометей" на Кай Бърд и Мартин Шъруин, чиято мащабна екранизация се очаква догодина под режисурата на Кристофър Нолан и с участието на редица знакови имена като Килиън Мърфи, Емили Блънт, Мат Деймън, Робърт Дауни Джуниър, Кенет Брана и други.

Отличеното с награда "Пулицър" изследване проследява живота на "бащата на атомната бомба" Робърт Опенхаймер – една от най-иконичните фигури на миналия век – харизматичен физик, който след края на Втората световна война се превръща в най-популярния учен на планетата… а впоследствие и в най-знаковата жертва на комунистическата истерия в САЩ в началото на Студената война.

В триумфа и трагедията в живота на големия учен се отразява бурната американска история между двете световни войни и първите десетилетия на надвиснал ядрен апокалипсис над света – страхове, които изглеждаха забравени до последните месеци в контекста на войната на Русия в Украйна.

Изданието проследява пътя на Опенхаймер от ръководната му позиция в гигантския проект за създаване на атомната бомба, през противопоставянето му след бомбардировките над Хирошима и Нагасаки срещу собственото му творение, призива му за международен контрол над ядреното оръжие, та до въвличането му в унизителен процес, в който е обвинен едва ли не, че е дългогодишен комунистически агент.

Писана в продължение на четвърт век, тази впечатляваща биография се основава на хиляди документи, събирани от архиви и лични колекции в САЩ и чужбина. Тя черпи от собствения огромен архив на Опенхаймер в Библиотеката на Конгреса и от безброй страници записи на ФБР, натрупани за десетилетия строго наблюдение.

Сред тези над 800 страници читателите ще „чуят“ гласа на учения, запечатан от записващите устройства, а после прехвърлен на хартия, ще прочетат интервюта с близо сто от най-близките му приятели, роднини и колеги. Пред тях ще се обрисува детайлният портрет на един забележителен ум, разкрил пред човечеството ядрената епоха, а след това положил неуспешни усилия – каквито светът продължава да полага и до днес – да премахне опасността от ядрена война.

Едновременно блестящ и наивен, страстен защитник на социалната справедливост и неуморен правителствен съветник, чийто стремеж за овладяване на надпреварата в ядреното въоръжаване му печели могъщи бюрократични врагове.

Детайлна и безпристрастна, "Опенхаймер. Американският Прометей" от Кай Бърд и Мартин Шъруин проследява невероятната съдба на човек, който подобно непокорния гръцки титан, дарява на света оръжие, разкриващо необятни възможности, но и криещо в себе си пагубна сила. Сила, чието овладяване зависи само и единствено от ясното осъзнаване за размерите на „подарената“ мощ. И именно това остава посланието на Опенхаймер и до днес.

"Опенхаймер. Американският Прометей" на Кай Бърд и Мартин Шъруин

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

„Той беше станал голям патриот“

Когато бях край него, се чувствах по-голям... Станах го­рещ поддръжник на Опенхаймер и просто го боготворях.

Робърт Уилсън

Опинхаймер буквално започва нов живот. Като директор на военна лаборатория, целяща да обедини разнообразните усилия по проекта „Манхатън“ и бързо да ги превърне в използваемо атомно оръжие, той трябва да изгради умения, които не е притежавал, да се справя с проблеми, каквито не си е представял, да развие работни на­вици, напълно противоречащи на предишния му начин на съществу­ване, и да възприеме нагласи и начин на поведение (например от съо­бражения за сигурност), неприсъщи на неговия опит и емоционалност. Няма да е пресилено да се каже, че на 39-годишна възраст той трябва да промени значителна част от своята личност, ако не и от интелекта си, и то в изключително кратки срокове. Всеки аспект от новата му работа е спешен. Малко неща – включително собствената му транс­формация – се вписват в невъзможния график, но показателно за не­говата всеотдайност и сила на волята е, че почти успява.

Робърт често размишлява как да съчетае страстта си към физика­та с неудържимото влечение към пустинните плата на Ню Мексико. Сега има своя шанс. На 16 ноември 1942 г. той и още един физик от Бъркли на име Едуин Макмилън придружават майор Джон Дъдли до Хемес Спрингс, дълбок каньон на шейсет километра северозападно от Санта Фе. След като инспектира десетки потенциални кътчета в американския Югозапад, Дъдли най-сетне се спира на Хемес Спрингс като подходящ дом за новата оръжейна лаборатория. Опенхаймер помни мястото от своите конни екскурзии като „прекрасно и задово­лително във всяко едно отношение“.

Но когато пристигат, той и Макмилън започват да спорят с Дъдли, че виещата се ивица земя на дъното на каньона е твърде тясна за град­чето, което трябва да се построи. Опенхаймер се оплаква, че няма из­глед към великолепната планинска природа и че стръмните склонове правят ограждането на периметъра почти невъзможно. Макмилън си спомня: „Тъкмо се препирахме, когато се появи генерал Гроувс. Той хвърли един поглед наоколо и отсече, че мястото не става. После се обърна към Опенхаймер и го попита дали не се сеща за друго, по-подходящо. А Опи предложи Лос Аламос, сякаш току-що му е хрум­нало“2.

„Ако тръгнем нагоре по каньона, ще излезем на възвишение, където има училище за момчета“, пояснява на компанията. Мъжете неохотно се качват обратно в колите и потеглят на северозапад, на около петдесет километра през вулканичното плато, наречено Паха­рито. Вече е късен следобед, когато спират в Лос Аламос. През си­пещия се ситен снежец Опенхаймер, Гроувс и Макмилън виждат на игрището група ученици, тичащи наоколо по шорти. Територията на училището е около 300 хектара и освен основната „Голяма къща“ включва още „Фулър Лодж“, красива сграда, издигната през 1928 г. от 800 огромни борови трупи, спални помещения и няколко други, по-малки постройки. Наблизо има малко езеро, което момчетата из­ползват за пързаляне с кънки през зимата и гребане с канута през ля­тото3. Надморското ниво е 2200 метра, точно на границата на гората. На запад се извисяват заснежените планини Хемес, а от просторната веранда на „Фулър Лодж“ се разкрива великолепна гледка на изток, през долината на Рио Гранде към любимата на Опенхаймер верига Сангре де Кристо, достигаща 3900 метра височина. Докато оглеждат наоколо, Гроувс внезапно обявява: „Това е мястото“.

Още на следващия ден армията задвижва процедурата за закупу­ване на училището и четири дни по-късно, след бърза командировка до Вашингтон, Опенхаймер се връща заедно с Макмилън и Ърнест Лорънс за инспекция на така наречената „Зона Y“5. Обут в каубойски ботуши, развежда спътниците си наоколо. От съображения за сигур­ност се представят под фалшиви имена, но един ученик от Лос Ала­мос на име Стърлинг Колгейт ги разпознава. „Изведнъж разбрахме, че войната е пристигнала при нас – спомня си той. – Появиха се двама типове, г-н Смит и г-н Джоунс. Единият носеше шапка с плоско дъно, а другият обикновено бомбе и се държаха така, сякаш мястото им при­надлежи.“6 Колгейт, вече абитуриент, е учил физика и е виждал сним­ки на Опенхаймер и Лорънс в учебниците си. Скоро след това започва същинско нашествие от булдозери и строителни екипи7. Опенхаймер, разбира се, познава добре Лос Аламос. „Перо Калиенте“ се намира само на шейсет километра конна езда през платото, а той и брат му са изследвали планините Хемес в продължение на много лета.

Всеки получава каквото иска – Опенхаймер невероятна гледка към планините Сангре де Кристо, а генерал Гроувс – място, толкова изолирано, че с останалия свят го свързва само една телефонна линия и криволичещ чакълест път. През следващите три месеца се строят евтини казарми с покриви от гофрирана ламарина. Подобен тип по­стройки служат и като лаборатории по химия и физика. Всичко е боя­дисано в армейско зелено.

Опенхаймер сякаш не забелязва пълния хаос, връхлетял Лос Аламос, но години по-късно признава: „Аз съм отговорен за разру­шаването на това красиво място“8. Изцяло е фокусиран върху наби­рането на учени за проекта и няма време за административните за­дачи, свързани с изграждането на малкия град. Джон Манли, експе­риментален физик, когото Опи избира за свой асистент, има сериозни притеснения. Той току-що е дошъл от Чикаго, където на 2 декември 1942 г. екип под ръководството на италианския физик Енрико Фер­ми провежда първата в света контролирана ядрена верижна реакция. Чикаго е голям град, а също дом на прочут университет, първокласни библиотеки и безброй квалифицирани механици, техници и инженери. В Лос Аламос няма такива неща. Манли пише: „Ние се опитвахме да построим нова лаборатория насред дивата природа на Ню Мексико без никаква първоначална база, като изключим библиотеката с при­ключенска литература на момчета от ранчото и конните им сбруи – а нито едно от тези неща не помагаше за изграждане на ускорители на частици“. Манли смята, че ако Опенхаймер не е просто теоретичен физик, би знаел, че „експерименталната физика се свежда на 90 про­цента до оборудване“, и никога не би склонил да прави лаборатория в подобни условия9.

Логистиката е истински кошмар. Планът е Опенхаймер и първата група учени да пристигнат в Лос Аламос към средата на март 1943 г. Робърт уверява Ханс Бете, че дотогава ще има сплотена общност, с едностайни самостоятелни квартири и по-големи жилища за семей­ствата с деца10. Всички те ще бъдат обзаведени и електрифицирани, но от съображения за сигурност няма да имат телефони. Кухните ще са оборудвани с печки на дърва и бойлери за топла вода. Ще има хладил­ници и камини, както и прислуга за по-тежката домакинска работа. Да не забравяме училището, библиотеката, обществената пералня, бол­ницата и службата за сметосъбиране. Бакалският магазин ще служи и като пощенски клон. Служител по свободното време ще организира редовни кинопрожекции и излети в близките планини. Опи обещава още бирария, евтина „ергенска“ столова за леки обяди, както и „по-лъскав“ ресторант, където семейните двойки ще се отбиват вечер.

За лабораториите поръчват два генератора на Ван де Грааф от Мичиган, циклотрон от Харвард и машина на Кокрофт–Уолтън от Университета на Илинойс. Всички те са от съществено значение. Ге­нераторите се използват за извършване на основни физически измер­вания, а машината на Кокрофт–Уолтън – като високоволтов източник за първите експерименти с ускорители на частици, при които едни елементи могат изкуствено да се превръщат в други.

Изграждането на Лос Аламос, наемането на научни екипи и наба­вянето на цялото необходимо оборудване за първата в света лабора­тория за ядрени оръжия изисква усърден и търпелив администратор. В началото на 1943 г. Опенхаймер далеч не е такъв. Той никога не е ръководил нещо по-голямо от семинар. Ако през 1938 г. отговаря за петнадесет аспиранти, сега на неговите грижи са стотици учени и техници, които скоро ще станат хиляди. Познатите му също не вярват, че е подходящ за задачата. Робърт Уилсън, млад експериментален фи­зик, който тогава учи при Ърнест Лорънс, си спомня: „Доколкото го познавах преди 1940 г., той беше нещо като ексцентрик – да не кажа почти професионален ексцентрик. Просто последният човек, когото си представяте на административна позиция“11. Дори през декември 1942 г. Джеймс Конант пише на Гроувс, че той и Ваневар Буш „се чудят дали са намерили най-подходящия човек за лидер“.

Джон Манли има сериозни опасения да служи като заместник на Опи, особено що се отнася до организацията на лабораторията. „До­някъде се боях от прекомерната му ерудиция и от липсата на интерес към светските дела. Месеци наред му повтарях, че е необходима ор­ганизационна схема – кой за какво отговаря и на кого е подчинен.“13 Опи игнорира молбите, докато накрая един ден през март 1943 г. Ман­ли не се качва на последния етаж на „Леконт Хол“ и не застава на пра­га на кабинета му. Опенхаймер вдига очи от бюрото и веднага се сеща за какво става въпрос. Грабва един лист хартия и казва: „Добре, ето ти проклетата организационна схема“. После чертае четири големи отдела – експериментална физика; теоретична физика; химия и мета­лургия; и накрая боеприпаси. Ръководителите на екипи във всеки от тях докладват на началник-отделите, а те на свой ред на Опенхаймер. Поне е някакво начало.

В началото на 1943 г. Опенхаймер изпраща 28-годишния Робърт Уилсън в Харвард, за да организира безопасното транспортиране на харвардския циклотрон до Лос Аламос. На 4 март Уилсън пристига в Лос Аламос, за да инспектира сградата, в която ще се помещава ци­клотронът, но заварва пълен хаос – няма работни графици, нито пла­ниране на дейността и ясно разпределение на отговорностите. Уилсън се оплаква от ситуацията на Манли и двамата се съгласяват, че трябва да се изправят срещу шефа си. Срещата им в Бъркли е катастрофа – Опенхаймер се ядосва и ги ругае. Уилсън и Манли си тръгват слиса­ни, чудейки се дали това е лъжица за неговата уста.

Уилсън е квакер по произход и пацифист към момента на избух­ването на войната: „За мен бе голяма промяна да осъзная, че действи­телно ще работя по този ужасен проект“15. Но както всички останали в Лос Аламос още повече се бои от перспективата нацистите първи да се сдобият с ядрено оръжие. Все още таи надежда един ден да се окаже, че създаването на атомна бомба е невъзможно, но в противен случай иска да участва в разработката ѝ. Трудолюбив и сериозен по характер, първоначално се дразни от арогантното поведение на Опен­хаймер. „Не ми беше особено симпатичен – споделя впоследствие, – защото се държеше наперено и не търпеше глупаци около себе си, а може би аз бях един от тях.“

Но след преместването си в Лос Аламос Опенхаймер бързо де­монстрира своята способност за промяна. Уилсън е изненадан да види как само за няколко месеца шефът му се преобразява в харизматичен и ефективен администратор. Някога ексцентричният физик теоретик и дългокос ляв интелектуалец сега се превръща в първокласен и висо­коорганизиран лидер. „Той притежаваше стил и класа – казва Уилсън. – Беше много умен човек. Каквито и недостатъци да смятахме, че има, успя да ги коригира и очевидно знаеше много повече от нас за ад­министративните процедури. Ако имахме някакви притеснения, вече спокойно можехме да ги загърбим.“16 През лятото на 1943 г. Уилсън отбелязва: „Когато бях край него, се чувствах по-голям... Станах го­рещ поддръжник на Опенхаймер и просто го боготворях. Напълно промених отношението си към него“.

И ВСЕ ПАК в ранните етапи на планиране Опенхаймер често проявява невероятна наивност18. В организационната схема, която дава на Манли, се е посочил едновременно като директор на лабо­раторията и завеждащ теоретичната физика. Скоро за колегите му, а накрая и за него самия става ясно, че няма време да върши и двете за­дачи, затова назначава Ханс Бете начело на теоретичния отдел. Също така отначало казва на генерал Гроувс, че ще му трябват само шепа учени. Според майор Дъдли, когато за първи път оглеждат обекта, Опенхаймер твърди, че шестима учени с помощта на известен брой инженери и техници ще свършат работа. Дори ако това твърдение е преувеличено, едно е ясно – Опенхаймер силно подценява мащаба на 257 проекта. Първоначалният бюджет за строителство е само 300 000 до­лара, но в рамките на година са изхарчени 7,5 милиона.

Когато Лос Аламос отваря врати през март 1943 г., в новата общ­ност се събират сто учени, инженери и помощен персонал. В рамките на шест месеца те са вече хиляда, а една година по-късно – 3500. През лятото на 1945 г. насред някогашната пустош е изникнал цял малък град, приютяващ най-малко 4000 цивилни и 2000 униформени. Те са настанени в 300 жилищни сгради, 52 общежития и 200 фургона. Само „техническата зона“ обхваща тридесет и седем сгради, включително съоръжение за пречистване на плутоний, леярна, библиотека, аудито­рия и още десетки лаборатории, складове и офиси.

За ужас на колегите си Опенхаймер отначало приема предложени­ето на генерал Гроувс всички учени от новата лаборатория да станат офицери от армията. През януари 1943 г. той самият посещава армей­ската база „Президио“ в Сан Франциско, за да бъде произведен в чин подполковник. Дори се явява на тестовете за физическа подготовка, но не ги издържа. По мнение на лекарската комисия със своите 58 кг тегло той е с 5 кг под минималното и 15 кг под идеалното тегло за мъж с неговата възраст и ръст. Освен това страда от „хронична кашлица“, датираща от 1927 г., когато с рентгенова снимка на гръдния му кош е установен случай на туберкулоза. Има и „лумбосакрално разтягане“, причиняващо умерени болки в левия крак на всеки десетина дни. По­ради всички тези причини комисията го намира за „трайно негоден за военна служба“. Но тъй като Гроувс вече е инструктирал лекарите, че Опенхаймер трябва да издържи прегледа, го карат да подпише бе­лежка, че потвърждава наличието на „горните физически дефекти“, но въпреки това иска да бъде назначен на активна служба.

След всички тези формалности Опенхаймер надява офицерската униформа. Мотивацията му е сложна. Може би носенето на пагони е видим знак за признание, важен за човек, който се смущава от ев­рейското си потекло. Но през 1942 г. то е и символ на патриотизъм. В цялата страна мъже и жени обличат военни дрехи като своеобразен първичен ритуал за принадлежност и за защита на племето и стра­ната. Американските ценности заемат видно място в душевността на Робърт. Уилсън си спомня: „Опи понякога добиваше унесено израже­ние и разправяше, че тази война е различна от всяка друга в истори­ята, че е война за принципите на свободата... Беше убеден, че воен­ното усилие е усилие на масите за победа над нацистите и сваляне на фашизма, говореше за народна армия и народна война... Езикът му не се промени особено. Беше все същият политически език, но с патри­отичен привкус, докато преди привкусът му бе просто радикален“.

Но след като започва да набира физици за Лос Аламос, Опенхай­мер бързо открива, че те категорично се противят на идеята да рабо­тят под военна дисциплина. През февруари 1943 г. старият му приятел Изидор Раби и още неколцина го убеждават, че „лабораторията тряб­ва да се демилитаризира“. Раби е сред малкото, осмеляващи се да му кажат, когато върши глупости. „Той смяташе, че ще е добре да носим униформи, защото сме във война, че това щяло да ни сближи с амери­канския народ и така нататък. Знам, че искрено искаше да спечелим войната, но не можехме да правим бомбата по този начин. Освен че беше много мъдър, той понякога беше и много глупав.“

В края на месеца Гроувс скланя на компромис – по време на ек­сперименталната фаза в лабораторията учените ще останат цивилни, но когато дойде време да тестват оръжието, всички ще носят унифор­ми23. Лос Аламос ще бъде ограден и третиран като армейско поделе­ние, но в рамките на „техническата зона“ учените ще са подчинени на Опенхаймер като „научен директор“. Армията ще контролира достъпа до общността, но не и обмена на информация между учените – това ще бъде отговорност на Опенхаймер. Ханс Бете поздравява Опи за преговорите му с армията, като му пише, че е заслужил „диплома по висша дипломация“24.

Раби играе ключова роля в този и в ред други организационни въпроси. Бете по-късно си спомня: „Без Раби щеше да се получи бъркотия, защото Опи не искаше да създава организационна структу­ра. Раби и Лий Дюбридж [тогавашният ръководител на Радиационната лаборатория на Масачузетския технологичен институт] отидоха при него и му казаха, че така нищо няма да се получи, че лабораторията трябва да бъде разделена на отдели, а те от своя страна на работни екипи. За Опи всичко това беше нещо ново, но Раби направи от него по-практичен човек. Също той го разубеди да носи и униформа“.

Едно от големите разочарования за Опенхаймер е неуспехът му да убеди Изидор Раби да се премести в Лос Аламос. Той толкова държи на неговото присъствие, че дори му предлага да стане помощник-ди­ректор на лабораторията, но без резултат. Раби има дълбоки резерви относно самата идея за създаване на бомба. „Бях категорично против бомбардировките още от 1931 г., когато видях снимки на разрушенията, причинени от японците в предградията на Шанхай. Пускаш бомба и тя убива едновременно виновните и невинните. Няма спасение от нея. Нито разумният може да избяга, нито честният… По време на война­та срещу Германия ние [в Радиационната лаборатория] спомогнахме за разработката на устройства за бомбардиране, но тогава ставаше дума за истински враг и въпросът беше сериозен. Атомната бомба отнасяше нещата принципно една крачка по-напред и аз не я харесвах нито тогава, нито сега. Мисля, че е ужасна.“ Според Раби войната е щяла да бъде спечелена и с далеч по-малко екзотичната технология на радара. „Премислих и отхвърлих предложението. Казах, че гледам много сериозно на тази война и че можем да я загубим, ако нямаме достатъчно развити радари.“

Раби дава и друга фундаментална причина да не участва, а имен­но нежеланието си „три века физика да достигнат своята кулминация в едно оръжие за масово поразяване“. Това е силно изявление, което той знае, че ще получи отклик у човек с философските наклонности на Опенхаймер. Но ако него го вълнуват моралните последици от атомната бомба, то Опенхаймер в разгара на въоръжения конфликт за първи път няма време за метафизични размисли и с лекота отхвърля възражението на приятеля си. „Ако вярвах, че този проект наистина е кулминацията на три века физика – пише той на Раби, – щях да за­ема различна позиция. Но за мен той е преди всичко разработка във военно време на бойно оръжие, което ще ни даде превес. Не мисля, че разполагаме с опцията да не осъществим тази разработка.“ Иначе казано, само едно нещо е от значение – да изгради оръжието преди нацистите.

Раби отказва да постъпи в Лос Аламос, но Опенхаймер все пак го убеждава да посети първия колоквиум, а след това да стане един от малкото външни консултанти по проекта. Той се превръща, според определението на Ханс Бете, в „бащински съветник на Опи“. „Никога не съм бил на заплата в Лос Аламос – заявява Раби. – Отказах им. Ис­ках да имам чисти линии на комуникация. Не членувах в нито един от важните им комитети, а бях просто съветник на Опенхаймер.“

От друга страна, той изиграва важна роля в убеждаването на Ханс Бете и редица други учени да участват. Също така настоява Опенхай­мер да назначи Бете за началник на теоретичния отдел, наричан от него „нервен център на проекта“. Опи се доверява на преценката му по всички тези въпроси и бързо реагира на неговите предложения.

Когато Раби го предупреждава, че „пада бойният дух“ сред гру­пата от двадесет учени, работещи в Принстън, Опенхаймер решава да ги докара всичките в Лос Аламос. Това се оказва особено удачно ре­шение, защото групата от Принстън включва не само Робърт Уилсън, но и брилянтния 24-годишен физик Ричард Файнман. Последният вед­нага прави впечатление на Опенхаймер, но съпругата му Арлийн е болна от туберкулоза и той не иска да се мести в Лос Аламос без нея. Файнман смята, че с това въпросът е приключен, но един зимен ден в началото на 1943 г. получава телефонно обаждане от Опенхаймер, който го информира, че е намерил санаториум за жена му в Албъкър-ки. Така той ще може да работи в Лос Аламос и да я посещава през уикендите. Файнман трогнато приема предложението

Опенхаймер е неумолим в търсенето на хора за работа в базата, получила скоро прякора Хълма. Той започва през есента на 1942 г., още преди Лос Аламос да бъде избран за „Зона Y“, когато пише на Манли: „Трябва да започнем веднага с политика на абсолютно без­скрупулно вербуване на всеки, до когото можем да се докопаме“32. Сред ранните му мишени е Робърт Бачър, ядрен физик от Масачузет­ския технологичен институт. След месеци на упорито убеждаване през юни 1943 г. Бачър най-сетне склонява да се премести в Лос Аламос и да оглави отдела по експериментална физика. По-рано същата пролет Опенхаймер му пише, че неговата квалификация го прави „почти не­заменим“ и че вярва в неговата стабилност и преценка – качества, на които проектът силно залага. Бачър идва, но предупреждава, че вед­нага ще подаде оставка, ако го накарат да облече армейска.