Книгата излиза отново на книжния пазар
За да зарадва влюбените в думите на британската писателка Шарлот Бронте и да докосне поколения нови читатели, на български език излиза ново луксозно издание на романа "Джейн Еър" - в брилянтния превод на Мария Чайлд. Малко са книгите, оставили толкова ясна следа в историята, колкото безсмъртната класика от XIX век, сред чиито страници се ражда един от най-ярките и силни женски персонажи, познат от световната проза.
Издадена за пръв път през 1847 г. под мъжки псевдоним и станала обект на десетки екранизации през годините, "Джейн Еър" революционализира художествената литература, превръщайки се в много повече от любовен роман.
"Не съм птичка и не съм оплетена в никаква мрежа. Аз съм свободно човешко същество с независима воля".
Израснала като сираче в дома на коравосърдечната си леля, където е подложена на постоянния психически и физически тормоз от братовчедите си, Джейн Еър още от малка много добре знае, че животът ѝ е несправедлив.
Захвърлена от един ад в мрачните дебри на друг, Джейн е изпратена в пансиона за сираци "Лоуд", из чиито готически коридори тя отблизо опознава нищетата и жестокостта, надменността и грозотата. Но и започва да развива вродения си интелект и борбената си натура.
Когато пораства достатъчно, за да може да си позволи завинаги да остави "Лоуд" зад гърба си, Джейн поема по света в търсене на своето място в него. И така се оказва назначена като гувернантка в имението "Торнфийлд", където я очаква първа среща с любовта в лицето на загадъчния собственик – господин Рочестър.
Но под покрива на имението "Торнфийлд" са скрити дълго пазени мрачни тайни, които съвсем скоро ще излязат наяве и ще изправят Джейн пред най-трудния кръстопът, където най-верен компас може да бъде единствено сърцето ѝ.
Олицетворение на бунта и порива към свобода, "Джейн Еър" е книга за женската борбеност, непоколебимата вяра и силата на духа и в най-мрачните мигове, през които човешката душа преминава.
Определяна от световната критика като "първия историк на човешкото съзнание" и литературен родоначалник на писатели като Джойс и Пруст, Шарлот Бронте създава безапелационен литературен шедьовър, изпреварил времето си с години, който задължително трябва да присъства във всяка читателска библиотека.
Из "Джейн Еър" на Шарлот Бронте
Пета глава
На деветнадесети януари часовникът едва беше ударил пет часа сутринта, когато Беси влезе със запалена свещ в стаичката ми и ме завари почти облечена. Бях станала половин час преди появата ѝ, бях измила лицето си и си бях облякла дрехите на светлината на залязващия полумесец, чиито лъчи все още проникваха през тесния прозорец до леглото ми. Същия ден щях да напусна Гейтсхед с пощенската кола, която минаваше покрай главната порта на имението в шест часа. Станала беше единствено Беси. Тя беше запалила огъня в детската стая и вече ми правеше закуска там. Малко са децата, които са в състояние да хапнат нещо, когато са завладени от вълнението покрай едно предстоящо пътуване. Аз не правех изключение от общото правило. Беси напразно се беше опитала да ме накара да хапна няколко лъжици от млечната попара, която ми беше надробила, затова уви няколко бисквити в хартия и ги пъхна в чантата ми. После ми помогна да си сложа палтото и шапката, уви се в един шал и двете излязохме от детската стая. Когато минавахме покрай спалнята на госпожа Рийд, Беси ме попита:
– Няма ли да влезеш да се сбогуваш с госпожата?
– Не, Беси. Снощи, когато ти слезе долу за вечеря, тя дойде при леглото ми и каза, че няма нужда сутринта да притеснявам нея или братовчедите ми. И ми поръча да не забравям, че винаги е била най-добрата ми приятелка, че трябва да съм ѝ благодарна и да говоря само хубави неща за нея.
– А вие какво казахте, госпожице?
– Нищо. Просто покрих лицето си с чаршафа и се обърнах към стената. – Не е трябвало да го правите, госпожице Джейн.
– Напротив, Беси. Твоята госпожа никога не ми е била приятелка: беше ми враг.
– О, госпожице Джейн! Не говорете така!
– Довиждане, Гейтсхед! – извиках, когато прекосихме фоайето и излязохме през входната врата.
Луната вече се беше скрила и навън беше тъмно като в рог. Беси носеше фенер, чиято светлина се отразяваше от мокрите стъпала и прогизналия от наскорошната лапавица чакъл. Зимната сутрин беше студена и сурова. Зъбите ми тракаха, докато бързо се отдалечавах по алеята. В къщичката на вратаря светеше. Когато стигнахме до нея, заварихме жена му да стъква огъня. Овързаният ми с въже сандък, който бяха донесли тук предишната вечер, чакаше до вратата. Оставаха няколко минути до шест и скоро след като се разнесоха ударите на часовника, далечното трополене на колелета извести за пристигането на каретата. Отидох до вратата и видях как светлините на фенерите ѝ бързо приближават през тъмнината.
– Сама ли ще пътува? – попита жената на пазача.
– Да.
– Колко е далеч онова място?
– На осемдесет километра от тук.
– Толкова много! Изненадвам се, че госпожа Рийд не се страхува да я пусне сама на такъв дълъг път.
Колата спря пред портите със своите четири коня и пътниците си. Кондукторът и кочияшът ни викнаха да побързаме. Изтеглиха сандъка ми горе, а мен откъснаха от Беси, която не спирах да целувам, вкопчена в шията ѝ.
– И да се грижите добре за нея – извика тя на кондуктора, който ме вдигна, за да ме настани вътре.
– Да, да! – отвърна той. Вратата се затръшна, един глас извика: „Карай!“ и потеглихме. Така се разделих с Беси и Гейтсхед и бях понесена към неизвестни и както ми се струваше тогава, далечни и мистериозни земи.
Не помня много от пътуването. Само знам, че денят ми се беше сторил неестествено дълъг и пътят сякаш се точеше стотици километри напред. Минахме през няколко града, после колата спря в един от тях, много голям. Конете бяха разпрегнати и пътниците слязоха да обядват. Отнесоха ме на ръце в някаква странноприемница, където кондукторът ми предложи да хапна, но тъй като нямах апетит, той ме остави в просторна стая, в двата края на която имаше камини. От тавана висеше полилей, а високо в една от стените се виждаше малка червена галерия, пълна с музикални инструменти. Тук не спрях да обикалям през цялото време, тъй като ме бе обзело странно чувство и се ужасявах до смърт, че всеки момент някой ще влезе да ме отвлече. Защото вярвах в крадците на деца, чиито подвизи често присъстваха в хрониките на Беси, които ми разказваше край камината. Най-накрая кондукторът се върна. За пореден път ме натовариха в пощенската кола, а моят защитник и пазач се покатери на капрата, наду рога си и ние отново затрополихме по „каменната улица“ на Л.
Следобедът настъпи мокър и мъглив. Докато дневната светлина плавно преливаше в мрак, започна да ме обзема усещането, че наистина много сме се отдалечили от Гейтсхед. Градовете и селата изчезнаха. Пейзажът се промени. На хоризонта изникнаха високите заоблени върхове на сиви хълмове. Когато здрачът се сгъсти, се спуснахме към някаква потъмняла от гори равнина. Чувах свистенето на свирепия вятър сред дърветата дълго след като гледката беше погълната от спусналата се нощ.
Най-накрая потънах в сън, унесена от шума. Не спах дълго. Събуди ме внезапно спиране. Вратата на колата се отвори и в рамката ѝ се появиха очертанията на някаква жена, която ми заприлича на слугиня – видях лицето и роклята ѝ на светлината на фенерите.
– Има ли тук някакво малко момиче на име Джейн Еър? – попита жената. Отвърнах: „Да“, след което ме вдигнаха на ръце и ме изнесоха навън. Свалиха сандъка ми и пощенската кола веднага пое отново на път.
Бях схваната от продължителното седене и замаяна от шума и друсането на колата. Докато вдигах багажа си, се огледах наоколо. Въздухът беше наситен с дъжд, вятър и тъмнина. Въпреки това успях смътно да различа пред себе си една стена, в която зееше отворена врата. През тази врата преминах заедно с новата си водачка, която затвори и заключи зад нас. Видях сграда, а може би няколко сгради, защото стените се простираха надълго и нашироко, и бяха осеяни с много прозорци, някои от които светеха. Поехме по широка, посипана с чакъл алея, покрита с множество локви, после ни пропуснаха през друга врата. Слугинята ме поведе през един коридор и накрая ме остави в стая със запалена камина.
Стоях и греех премръзналите си пръсти на огъня, после се огледах наоколо. Нямаше свещ, но от време на време колебливото припламване на въглените в камината разкриваше облепени с тапети стени, килим, завеси, лъснати махагонови мебели. Намирах се в салон, не толкова просторен и разкошен като салона в Гейтсхед, но достатъчно удобен. Опитвах се да различа какво е нарисувано на картината на стената, когато вратата се отвори и в стаята влезе някаква фигура със свещ. Плътно зад нея я следваше втора.
