Светецът покровител на втория шанс от Кристин Саймън излиза на книжния пазар у нас
С ритъма на носталгичен италиански попхит от 80-те на пазара излиза слънчевият дебютен роман "Светецът покровител на втория шанс".
Носещ духа на книгите на Фредрик Бакман и Юнас Юнасон, но и полъха на средиземноморско безвремие в летен следобед, романът на Кристин Саймън отвежда читателите на жизнерадостно пътешествие до забравено от света селце в Италия, където la dolce vita тече по малко по-различен начин.
Синьор Джованино Сперанца, потомствен управител на сервиз за прахосмукачки и самоназначил се кмет на все по-смаляващото се село Промето с население 212 души, отдавна знае, че има сериозен проблем.
Въпреки усилията му максимално да отложи посещението на инспектора от Комисията по водите, денят най-после настъпва. А присъдата е категорична: ако общината на Промето не намери 70 000 евро в рамките на шейсет дни, за да поправи старите тръби, Комисията ще спре водоснабдяването на селцето. И ще обрече Промето на обезлюдяване.
Решен да не споделя тайната докато не намери изход от кризисната ситуация, синьор Сперанца предприема отчаяни мерки, опитвайки се да превърне Промето в привлекателна дестинация за туристите.
Следвайки примера на съседния град, чиито приходи се увеличават многократно след слуховете, че Джордж Клуни ще купува имот там, синьор Сперанца решава на свой ред да пусне наглед безобидния слух, че лошото момче на италианското кино Данте Риналди ще снима филм в Промето.
За лош късмет, планът му сработва твърде добре и увлича не само почитателите на суперзвездата със съмнителен характер, а и всички жители на селцето, които веднага искат да участват в несъществуващата продукция.
Градският месар и отявлен богаташ, синьор Маестро, е готов да спонсорира филма, ако Сперанца намери роли за петнайсетте му огромни сина. Обикновено намусената и незаинтересована дъщеря на Сперанца изведнъж проявява инициативата да поеме грима на актьорите. Верният му помощник Смилцо доброволно се заема да напише сценария, вдъхновен от „тайната“ си любов към главната героиня. А самият Сперанца разбира, че единственият начин да се измъкне от измамата е наистина да заснеме филма.
Когато всички в Промето се включват в бутафорната продукция с бурен ентусиазъм, който оживява улиците и връща духа на това забравено от света селце, синьор Сперанца започва да вярва, че може и да има шанс да съберат парите.
Но какво ако след всичкия този труд повелителят на прилепналите фланелки Данте Риналди така и не се появи? Или по-лошо, какво ако се появи и не е спасението, което Сперанца се надява да бъде?
Безупречна в умението да запечата автентичността на Италия в малките детайли, Кристин Саймън ни припомня, че дори и да не вярваме в чудеса, винаги трябва да вярваме в силата на втория шанс.
Със своите екстравагантни, пъстри и на места абсурдни персонажи "Светецът покровител на втория шанс" е очарователна и смайващо забавна история, която ще накара читателите да се смеят с глас, да съчувстват на случващото се и да се потопят в истинска италианска симфония от недоразумения, емоции и изненадващи ситуации.
Из "Светецът покровител на втория шанс" от Кристин Саймън
ЗАГАДЪЧНОТО МЕСТОНАХОЖДЕНИЕ НА ДЖОРДЖ КЛУНИ
На разсъмване синьор Сперанца сънуваше времето, когато Джема беше малка.
‒ Папа.
Беше в дневната на хотела, но стаята беше отпреди двайсет години. На прозорците висяха розовите копринени пердета с волани, които Бета бе открила на битпазара, а той седеше на стария скърцащ диван с бродерия на възглавниците. Надникна над вестника си.
‒ Папа, каза, че ще дойдеш на чаеното ми парти.
Малката Джема беше съвсем истинска, стоеше пред него, скръстила ръце, както сега правеше собствената ѝ дъщеря.
И тогава синьор Сперанца установи, че не е вече своята по-млада версия, седнал на дивана. По-скоро сякаш се рееше и гледаше на сцената отгоре. Бе идвал тук и преди, даде си сметка той, точно на това място; беше участвал точно в този разговор. Не беше толкова сън, колкото спомен. Видя се като по-млад как сваля вестника и повдига едната си вежда. Видя старите си мустаци, когато бяха най-гъсти, да помръдват наляво-надясно.
‒ Ще има ли бисквити? – чу се да пита привидно сериозно.
Преместиха се на масата и Джема му каза за училището.
‒ Не ми харесва – заяви, загледана гневно в малкия порцеланов чайник. – Всички там са лоши. Защо не може да си стоя вкъщи?
Младият синьор Сперанца не бе преценил момента правилно. Беше сгрешил. Беше се пошегувал. А старият синьор Сперанца, който наблюдаваше от тавана, не си спомни навреме и пропусна възможността да постъпи по различен начин. Видя как по-младата му версия разрошва косата на дъщеря си.
‒ Не можеш да останеш вкъщи завинаги, тиквичке – отвърна. – Много скоро, когато станеш голяма, двамата с майка ти ще те изритаме оттук. Малката Джема бе отметнала глава и ахнала, сякаш баща ѝ я бе зашлевил през лицето.
‒ Никога няма да си тръгна! – бе изплакала. – Никога, никога, никога! – След което бе захвърлила чайника и той се бе разбил на пода.
Синьор Сперанца се стресна и се събуди. Беше сутрин. Събитията от миналото избледняха и в съзнанието му изплува случилото се вчера. Той падна обратно на възглавницата и въздъхна. Току пред вратата дочу тътренето на чехлите на дъщеря си.
‒ Джема? – извика.
Чу я да спира, а сетне да продължава по коридора. Не отговори.
След като не бе получил вест от Бог, синьор Сперанца изпи кафето си в леглото, след което задейства телефонната верига на общината и извести жителите, че ще проведе градско събрание по важен въпрос след два дни, в понеделник в осем часа вечерта в църквата. Би предпочел да е утре, но нямаше смисъл да разваля неделята на всички. После се обади на стария си приятел от училище – Алберто Мартини, който живееше на трийсет километра на север в Оливето, за да се осведоми за наемането на тристаен апартамент.
‒ Каза, че трябва да действаме бързо, иначе ще изпуснем шанса си – обясни синьор Сперанца на Бета, щом затвори телефона. – Казва, че се разграбвали като топъл хляб.
Бета, чието обичайно спокойствие се бе възвърнало донякъде сутринта, сгъваше хавлиени кърпи. Тръсна една и повдигна вежди.
‒ В Оливето? Хм. – Бързо сгъна кърпата на спретнат квадрат. – Тоя човек е измамник. Не разбирам защо си му приятел.
‒ Може да се окаже полезен приятел – отвърна синьор Сперанца и погледна бележника на нощното шкафче, покрит с изчисления. – Нямаме много капитал.
Бета вдигна купчината кърпи и тръгна към шкафа.
‒ Ако апартаментът е в къщата на Алберто и Мария, по-скоро ще живея на пътя.
Трийсет минути по-късно синьор Сперанца паркира пред дома на семейство Мартини. Живееха в покрайнините на града, в една от новите къщи с керемиден покрив. Алберто чакаше на портата, запалил пура, чийто дим се издигаше в юлската жега. Щом зърна синьор Сперанца да спира, Алберто размаха ръце.
‒ Здравей, Сперанца! – извика гръмогласно. – Как си, великолепен негоднико?
Синьор Сперанца излезе от колата и изрече набързо благодарствена молитва, че Бета не настоя да дойде с него. Почти я чуваше: „Това е; приключихме“.
‒ Откъде я открадна? – извика синьор Сперанца и посочи към гаража, където се виждаше бронята на червена алфа ромео. Алберто се ухили и завъртя пурата си.
‒ Какво да ти кажа? Имах късмет. С Алберто бе невъзможно да отидеш да видиш апартамента и да се прибереш вкъщи. Той обичаше винаги да усложнява нещата.
‒ Казах на Бета, че няма да се бавя – подхвърли сеньор Сперанца и погледна часовника си. Вече бяха в колата със свален гюрук и караха из града. ‒ Тя няма да се сърди – отвърна Алберто и усили радиото. Той беше енергичен шейсет и три годишен мъж и като шофираше, създаваше впечатление за малко дете, участващо в електронна игра за състезание с автомобили, подскачаше на седалката и едва докосваше педалите. – А пък и това е част от обиколката. Наемаш не само апартамент – наемаш всичко това! – Той обхвана с жест околността с прашните дървета и случайно разхвърляните пътни знаци, а колата рязко зави и едва не връхлетя две възмутени пилета встрани от пътя.
Синьор Сперанца въздъхна. Докато се оглеждаше наоколо, а предиобедното слънце гореше главата му и вятърът брулеше мустака му, той забеляза, че нещата са се променили от последния път, когато беше идвал тук. Кога беше това? Той се намръщи. Преди шест месеца? Година? Колкото и дълго да беше, нещо се бе случило. Оливето, което помнеше, бе по-заспало от Промето, ако това изобщо бе възможно, но днес колата криволичеше из улици, пълни с живот. Пред схлупено малко кафене имаше кадифено въже, зад което хората се редяха на опашка, за да влязат. Колата зави по главния булевард и синьор Сперанца погледна два пъти, за да е сигурен, че не му се привижда. Това „Макдоналдс“ ли беше? Бета никога нямаше да повярва.
Синьор Сперанца се обърна към приятеля си и изкрещя, за да надвика радиото и шума на двигателя:
‒ Какво е всичко това? Какво се е случило тук? Алберто се ухили.
‒ Не е ли страхотно? – извика в отговор. – Велика история. Чувал ли си за Джордж Клуни? Филмова звезда? Американец?
Синьор Сперанца се замисли. Не беше специалист по филмовите звезди. Намали радиото.
‒ В кой филм е играл?
‒ Знаеш го. – Алберто извъртя очи. – „Бандата на Оушън“. Обират голямо казино.
Синьор Сперанца се напъна да си спомни.
‒ О, да – рече най-после. – Русият?
‒ Не, не – поклати глава Алберто. ‒ Това е Брад Пит. Другият. С лелята. Нали се сещаш – „Мамбо Италиано“. Той затанцува на седалката.
‒ Добре. – Синьор Сперанца започваше да губи търпение. Вече виждаше Бета как превръща ръката си в кукла, говори, говори. „Кречетало“ – щеше да каже раздразнено.
‒ И така – започна Алберто, вперил поглед право в синьор Сперанца, а не в пътя. Пронизителните му сини очи проблеснаха. – Преди около шест месеца голямо списание публикува статия. Джордж Клуни смятал да си купи къща в Оливето.
‒ Сериозно? – попита синьор Сперанца. Защо би сторил подобно нещо, каза си наум.
Алберто гледаше отново в пътя, но махна едната си ръка от волана и щракна с пръсти.
‒ И ей така всичко се промени. Хора пристигат отвсякъде. Ако това място е достатъчно добро за Джордж Клуни, казват, значи е достатъчно добро и за мен.
‒ Без майтап – промърмори отново синьор Сперанца.
Алберто вкара колата на място за паркиране на тясна, недобре осветена улица.
‒ Пристигнахме – обяви и разкопча предпазния си колан. Синьор Сперанца се огледа. На подобна улица Карлота нямаше да може да кара велосипеда си. Не му хареса и видът на една от къщите – в двора се виждаше ръждясала пералня, а на оградата бе окачен очукан надпис „Пази се от кучето“. Слезе от колата и прескочи разрушения бордюр.
‒ И? – попита с любопитство. – Къде е Джордж Клуни?
Алберто натисна копчето за заключване на колата, която изпиука, и се ухили толкова широко, че синьор Сперанца видя една от сребърните му коронки.
‒ Нямам представа – весело отвърна той. – Ако видя Брад Пит, може да го попитам.
