433_3320
Ивановските църкви – тишина и мистика сред скалите
обгърнало мястото кой знае от кога. Посетителите преминават шепнешком през мрачните тунели и надничат в сумрачните ниши. Като че ли се страхуват да не развалят магията на някакво тайнство. Тишината може би царува тук още от времето, когато монасите – отшелници са прокопали в камъка малките храмове. Сигурно безмълвието и тогава е било нарушавано единствено от ударите на чуковете, дълбаещи скалите.
Изграждането на Ивановските скални е започнало в началото на десети век. Комплексът се намира на 18 км. южно от Русе. За разлика от традиционните скални манастири, които се състоят от няколко храмови помещения, монашеска и стопанска части, в Иваново има разклонена мрежа от множество параклиси и килии, издълбани на различна височина и свързани с пътеки, тунели и каменни стълби. Те са част от стотиците средновековни скални църкви, манастири, скитове и отделни отшелнически килии, които през периода Х -XIV век превръщат долината на река Русенски Лом и нейните притоци в прочуто тогава българско духовно средище. И до днес мястото е отворено за търсещите отговори на Вечните въпроси и привлича с неудържима сила привърженици на различни религиозни вярвания и философски учения. Църквите и всички помещения край тях в местността "Писмата" при с. Иваново образуват големия скален манастир "Свети архангел Михаил". Той е основан през 20 - те години на XIII век от монаха Йоаким, който по – късно е избран за първи търновски партриах. През целия период на Второто българско царство (XIII-XIV в.), манастирът поддържа трайни връзки с царския двор в Търново. Негови ктитори са царете Иван Асен II, Иван Александър и други представители на владетелските семейства. И до днес в са запазени техни ктиторски портрети. Тук е запазена стенна живопис от XIII и XIV век, която е сътворена от видни тогавашни майстори. Повечето от стенописите са много добре запазени. Световна известност имат рисунките в църквата "Св. Богородица" от средата на XIV век, които са един от върховете в развитието на средновековното българско и балканско изкуство. Съхранени са и голям брой графити, сред които е надписът на Иво граматик, съдържащ известие за смъртта на българския цар Георги Тертер, погребан край крепостта Червен, намираща се на около двадесет километра от Иваново. През XIV век манастирът е център на исихазма. Съществува и през ранните векове на османското владичество, но постепенно запада. През XVIII век вече е само обект на поклонение.
Ивановските скални църкви са включени в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО и са един от 9 - те обекта в България с такъв статут. Счита се, че в района са погребани някой от българските царе. Това е причина иманяри и легитимни изследователи да ги търсят тук неуморно.
А жителите на близкото село Иваново са си най – обикновени хора. Дали са потомци на монасите от планината – това никой не може да каже със сигурност. Има легенда, че селото е създадено именно от пристъпил обета за безбрачие монах, на когото отшелничеството дотегнало. Той не могъл да издържи на своите сърдечни терзания и се отдал на любовта с обикновена, но много красива девойка. И очевидно развалил дисциплината в светата обител, тъй като по – късно, заедно с последователи, създал селището като място, където хората да живеят в съответствие с високите морални ценности на исихазма, но и да се наслаждават на малките житейски радости. Сега, според официалните регистри, селото има 983 – ма жители. Днес те се радват на интереса на туристите към тяхното родно място. И въпреки че монасите от планината отдавна ги няма, не ще ви бъде много трудно да намерите някой, който да се закълне, че ги е виждал с очите си. "Може би те по някакъв начин наистина присъстват наоколо. С духа си или с голямата енергия, която са умеели да управляват", обяснява ми една местна жена. Не останах тук толкова дълго, че да твърдя дали отшелниците още обитават района по някакъв мистичен начин. Аз не забелязах някакво "особено" присъствие. Но, знам ли? Може пък наистина да са ме наблюдавали отнякъде, спотаили нетленните си снаги сред скалите – снизходително усмихнати на невежеството ми.
