Книгата вече излезе на български език
Жан Лопес и Оливие Виевиорка се опитват да развенчаят 23 мита за Втората световна война чрез книгата си "Големите митове на Втората световна война". Слаба ли е била наистина италианската армия? Подкрепяли ли са всички британци политиката на Чърчил? Можеха ли наистина секретните германските оръжия да променят развръзката на войната и Пърл Харбър ли е вододелът на хода на конфликта? Какво е истинското значение на Ялтенската конференция и взетите там решения?
Отговорите на всички тези въпроси – често съвсем неочаквани – опонират на повтаряните десетилетия наред пропагандни послания. Послания, които безсъмнено все още влияят на света толкова десетилетия след пълния разгром на силите на Оста.
Такива например са образът на "пустинната лисица" Ромел или например мита за нацистката икономика, съчетаваща мощ и ефективност, измислена от германската пропаганда до голяма степен.
Жан Лопес и Оливие Виевиорка събират екип от изтъкнати изследователи, които правят методичен и точен преглед на всяка една от разгледаните 23 теми, като на притегателната и омайна сила на митовете и спекулациите противопоставят факти и доказателства, издържали проверката на времето.
На достъпен и разбираем език, без да изпадат в детайлни описания, те полагат усилия да изчистят историята от измислици и подвеждащи схващания и да посочат източниците, от които читателят сам може да се убеди в думите им.
Из "Големите митове на Втората световна война"
4
Хитлер изпреварва нападението на Сталин
Жан ЛОПЕС, Лаша ОТХМЕЗУРИ
Сред легендите, които затрудняват разбирането за Втората световна война, има една, която заема специално място поради радикалния си характер: че когато Хитлер е започнал операция „Барбароса“ на 22 юни 1941 г., той е изпреварил съветското настъпление само с няколко дни. Тази теза с право може да се нарече ревизионистична, тъй като обръща общоприетата преценка за едно от най-важните събития на ХХ век. Съждение, което трябва да се разбира в юридически смисъл. Международният военен трибунал в Нюрнберг признава райхсмаршал Гьоринг, фелдмаршал Кайтел и генерал Йодл, основните военни съветници на Хитлер, както и външния министър Йоахим фон Рибентроп, за виновни за „заговор и престъпления срещу мира“, включително за умишлена агресия срещу СССР. Дали тримата западни съдии в Нюрнберг са били подведени от съветския си колега генерал-майор Йона Никитченко? Дали Гьоринг, Кайтел, Йодл и Рибентроп не са казвали истината, когато повтарят докрай, че Третият райх е бил в положение на самозащита срещу СССР през 1941 г.? Подготвяла ли се е Червената армия да тръгне към Берлин? Дали „коварната, хищническа и подла атака“ срещу мирния Съветски съюз не е просто сталинистка лъжа, прикриваща умишлени агресивни намерения?
Теорията за ледоразбивача
Първият момент, който трябва да се отбележи, е откога датира това твърдение. Всъщност то е направено в самия ден на нападението, 22 юни 1941 г., в прокламацията на Хитлер към германския народ, както и в дневната му заповед към войниците на Източния фронт. Фюрерът отбелязва присъствието на „160 руски дивизии“ на границата си, припомня безбройните нарушения на германското въздушно пространство от червени самолети – вярно е обратното – и измисля въоръжено проникване на съветски войски на 17 и 18 юни, което е „отблъснато след дълга престрелка“[1]. Лъжата е класическа – тя вече е използвана срещу Полша в Глайвиц на 31 август 1939 г., а единствената ѝ цел е да оправдае пред германското обществено мнение едностранното нарушаване на Пакта за ненападение, подписан на 23 август 1939 г. Нито един западен историк не е заблуден от тази басня, която, изглежда, е вдъхновена директно от Хитлер. Всъщност тезата за превантивна атака е захвърлена за четиридесет години на рафта на нацистките пропагандни трикове.
Тя се появява отново в средата на 1980-те години под перото на Виктор Суворов, псевдоним на Владимир Богданович Резун, офицер от съветското военно разузнаване, който през 1978 г. дезертира на Запад и е осъден на смърт в родината си. Първата му статия „Кой е планирал нападение през юни 1941 г. – Хитлер или Сталин?“ е публикувана през май 1985 г., последвана от книга на руски език, издадена в Париж през 1988 г., със заглавие „Ледокол“ (Ледоразбивачът). Книгата се появява на международния пазар в немска версия (1989 г.), след това в английска (1990 г.) и е издадена на руски език в Москва през 1992 г., една година след изчезването на СССР. Лондонският вестник „Таймс“ и „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ дават положителна оценка на книгата. Успехът е феноменален в Германия, Австрия, бившите сателитни страни на Москва и най-вече в Русия, където „Ледоразбивачът“ се продава в над 10 милиона екземпляра. След двайсетгодишен спор, в резултат на който са издадени стотици книги и статии, по-голямата част от историците отхвърлят труда на Суворов-Резун и идеята за превантивна война. Въпреки това остава ядро от привърженици в различна степен, като Йоахим Хофман и Валтер Пост в Германия, Хайнц Магенхаймер в Австрия, Ричард Раак в САЩ, Михаил Мелтюхов и, по-предпазливо, Владимир Невежин в Русия.
Книгата на Суворов не е академичен труд. Това е памфлет, полемичен трактат, остро обвинение срещу Сталин, превърнат за случая във всезнаещ демон, способен да предскаже хода на световната история за двадесет години напред. Всъщност Суворов обвинява диктатора, че е допринесъл за идването на Хитлер на власт, че е предизвикал Втората световна война и след това е изчакал германските победи, за да може, когато дойде моментът, да премине в атака и да съветизира цяла Европа, обхваната от хаос и смазана от нацистката окупация. Червената армия е почти готова да влезе в действие, когато Хитлер я изпреварва само с няколко дни, според Суворов. Историците нямат особени затруднения да разнищят аргументите на „Ледоразбивачът“, които изобилстват от фактологични грешки, орязани цитати, произволни твърдения и никога не се занимават с германските намерения. Въпреки тези опровержения книгата на Суворов вкоренява тезата за превантивната атака в съзнанието на милиони хора на изток от Рейн и до Урал и до ден днешен. Все пак публикацията има и положителни последици, тъй като налага откриването или възобновяването на два важни исторически проекта. Първият поставя отново въпроса за естеството на външната политика на Сталин между 1939 и 1941 г. и след това, а вторият, насочен по-конкретно към военните историци, има за цел да разгледа настъпателното разположение на Червената армия по време на нападението ѝ от Вермахта. И за да свържем двата въпроса в един: на какъв политически и стратегически план се е готвела да отговори Червената армия през лятото на 1941 г.?
„Барбароса“, най-пламенното желание
на Хитлер
Преди да очертаем някои отговори на тези въпроси, е необходимо да си припомним нещо сигурно, напълно обосновано след шестдесет години изследване на намеренията на Хитлер. Като напада Съветския съюз, господарят на Третия райх не отговаря на военна заплаха. Веднага след като идва на власт през 1933 г., той заявява на своите генерали намерението си да завладее и колонизира Източна Европа. Историкът Ролф-Дитер Мюлер показва, че Вермахтът продължава да разработва планове срещу СССР и да подготвя изненадваща атака до есента на 1939 г. Въпреки че решението за унищожаване на СССР традиционно се датира на 31 юли 1940 г. – директивата е от следващия 18 декември, – то е предшествано през юни от подготовка, извършена по инициатива единствено на висшето командване на армията. Хитлер и Вермахтът никога не са преставали да желаят в пълно единение да се разправят с „юдеоболшевизма“ много преди пактът Рибентроп–Молотов от 23 август 1939 г. да предостави на двамата бъдещи противници обща граница.
Хитлер не само че не се страхува от съветско нападение, а напротив – опасява се, че по-нататъшни отстъпки от страна на Сталин в последния момент ще го лишат от повод за идеологическия и расовия му кръстоносен поход. В речите на Хитлер пред неговите генерали, особено в речта му от 30 март 1941 г., както и в дневниците на германските фелдмаршали и генерали, командващи армиите, съсредоточени на изток, не се срещат споменавания за подготовка за съветско нападение.
На 11 март 1941 г. Фон Бок, командир на групата армии „Център“, отбелязва обратното: „Разузнавачи от Литва говорят за големи руски маневри в балтийските държави и твърдят, че те прикриват разгръщане на силите за нападение срещу Германия. Невъзможно е да се повярва!“. На 27 март: „Малко неща сочат, че е възможно руско нападение". Генерал Ерих Маркс, бащата на една от версиите на плана „Барбароса“, стига дотам да съжалява, че руснаците не са го удостоили с милостта да нападнат първи.
Нека се върнем към първия от въпросите, повдигнати от книгата на Суворов „Ледоразбивачът“. Към какво се стреми Сталин: към сигурност на границите на СССР или към износ със сила или с подривна дейност, или и с двете, на съветския модел? С риск да разочаровам читателя, отговорът все още не е сигурен. Учените в тази област се разполагат в един непрекъснат спектър – от стремеж към сигурност преди всичко до стремеж към световна революция. Германската историчка Бианка Пиетров-Енкер вижда източника на катастрофата от лятото на 1941 г. в стремежа на сталинистите да улучат два заека с един куршум. Върху този градиент се наслагва и втори – за характера на дипломата Сталин: дали грузинецът е реалист, опортюнистичен прагматик, или идеолог, избран от Ленин именно заради склонността му винаги да мисли като болшевик? И тук изобилстват противоречиви портрети – руснакът Олег Хлевнюк се придържа към второто, а израелецът Габриел Городецки – към първото.
Що се отнася до тази статия, въпросът е с по-малки измерения. Отвъд мястото на идеологията в мисленето на Сталин е важно да се разбере дали има доказателства за съществуването на „заговор срещу мира“, замислен от него, ако използваме
терминологията на Нюрнбергския процес. Суворов представя две доказателства, за които се твърди, че са от устата на самия Сталин: речите му от 19 август 1939 г. и 5 май 1941 г.
19 август 1939 г.: денят, в който Сталин започва Втората световна война?
На 19 август 1939 г., около 22:00 ч., Сталин спешно свиква тайна среща на Политбюро и ръководителите на руската секция на Коминтерна, Комунистическия интернационал. Ден по-рано германският посланик в Москва Шуленбург от името на Рибентроп предлага на Молотов сключването на пакт за ненападение между Райха и СССР. Затова в този съдбовен момент Сталин обяснява в тесен кръг ролята, която трябва да играе СССР, докато Европа е свидетел на поход към война между Райха, от една страна, и Полша, подкрепяна от французите и британците, от друга. Ето няколко реда от текста на речта му: „Мир или война. Този въпрос навлезе в критичната си фаза. Решението му зависи изцяло от позицията, която ще заеме Съветският съюз. [...] Ако приемем предложението на Германия, което ви е известно, да сключим с нея пакт за ненападение, Германия със сигурност ще нападне Полша и намесата в тази война на Англия и Франция ще стане неизбежна. При тези обстоятелства ще имаме добри шансове да останем встрани от конфликта и ще можем да изчакаме в изгодна позиция своя ред. [...] Следователно нашата цел е Германия да води вой-на възможно най-дълго, така че Англия и Франция да бъдат уморени и изтощени до такава степен, че вече да не са в състояние да повалят Германия. [...] В същото време трябва да засилим идеологическата работа във воюващите страни, за да сме добре подготвени за времето, когато войната ще приключи“.
Този текст се сочи като доказателство за двуличието на Сталин и отговорността му за избухването на войната, в него се открива и основната теза на Суворов: че нацистка Германия е манипулирана, за да се превърне в проводник на комунизма в Европа, „ледоразбивач“ на Сталин. Тя е използвана широко, първо от Гьобелс, а след това и от защитниците на Суворов. В мемоарите си Чърчил цитира мимоходом заседанието на Политбюро от 19 август 1939 г. Още през 1958 г. германският историк Еберхард Йекел
изразява сериозни съмнения относно автентичността на текста, приписван на Сталин. Проследявайки неговия път и различните му варианти, той стига до заключението, че това е фалшификат, вероятно изфабрикуван от човека, който го е предал на агенция „Хавас“ на 28 ноември 1939 г. – швейцарския журналист Анри Рюфен, който е яростен антикомунист. Откриването на копие от текста в съветските архиви през 1996 г. дотолкова съживява дебата, че през 2004 г. руският историк Сергей Случ се заема с разследването. След забележителна вътрешна и външна критика на документа той показва с цялата необходима яснота, че наистина става дума за явен фалшификат, че на този ден не е имало никакво заседание на Политбюро и че Сталин в никакъв случай не би споделил стратегическите си размишления с този орган, камо ли с Коминтерна.
