Коледа в Тифани е най-обичаният роман на Карън Суон
Тази година, специално за празничния сезон, почитателите на талантливата писателка Карън Суон ще могат да се насладят и на най-обичания ѝ роман - "Коледа в Тифани", в който магията на Коледа оживява на три магични локации – Ню Йорк, Париж и Лондон. Но дали три града са достатъчни, за да излекуват едно разбито сърце?
Когато се омъжва за любовта на живота си само на двайсет години, Кели Хартфърд е убедена, че двамата с Гил ще бъдат от онези двойки, на които всички тайно завиждат и дават за пример за безрезервна любов. И дълго време това сякаш наистина е така.
Докато не настъпва денят на десетата годишнина от сватбата им, когато светът на младата жена се разтърсва из основи и тя разбира, че съпругът ѝ я е лъгал през цялото време. При това с жена, която Кели познава и обича.
Предадена и наранена, Кели осъзнава колко много от собственото си щастие e пожертвала в името на връзката си с Гил през годините. И че животът, който някога е смятала за идеален, отдавна вече не ѝ е по мярка.
С разбит брак, неосъществени амбиции и без собствен дом, тя трябва тепърва да разбере къде е мястото ѝ в света. За тази цел обаче ѝ е нужна помощ, а Кели е късметлийка да има цели три най-добри приятелки от детството, готови на всичко, за да я разведрят.
Една година от живота ѝ. Една година далеч от шотландското провинциално имение, в което Кели се е „загнездила“ като млада. Това искат от нея трите ѝ приятелки. Условията са ясни: Кели ще прекара по четири месеца с всяка една от тях, започвайки от бляскавия Ню Йорк, продължавайки в романтичния Париж и завършвайки в изискания Лондон.
Неприсъщият за нея живот в някои от най-оживените мегаполиси ще въвлече Кели във вихрушка от нови преживявания и преобразявания. Всеки град ще ѝ разкрие скрити съкровища и ще я срещне с хора, които могат да ѝ покажат света такъв, какъвто никога не е виждала. А някъде там – из палитрата от емоции и усещания, влечения и разочарования – Кели ще открие и онази единствена любов, която е по-ценна и от най-големия диамант в "Тифани".
Интригуваща и емоционална, загадъчна отвъд познатите клишета и сюжети, "Коледа в Тифани" за пореден път доказва, че Карън Суон е авторка на романтични романи от най-високо ниво, които никой почитател на жанра не бива да изпуска.
В омайната атмосфера на всеки един от трите града, обогатена с живи и съблазнителни детайли, читателите ще се разходят из Сентрал парк, ще усетят романтичната Сена и мъгливата Темза, а най-накрая – ще се почувстват у дома. Не е ли това истинското значение на Коледа?
Из "Коледа в Тифани" от Карън Суон
И така, това беше планът – град с приятелка в него, легло, на което да спи, и временна работа. Момичетата щяха да ѝ помогнат да изгради живота си отново и всяка от тях щеше да има възможност да ѝ повлияе по свой начин. Каси се бе съгласила да се остави напълно в ръцете им и беше обещала да не се противи или да отказва която и да било от идеите им за нея. След като изтечеше годината, щеше да знае коя е истинската Каси и как щеше да живее; животът ѝ отново щеше да е такъв, какъвто тя реши, но тогава вече щеше да е една нова Каси – уверена, секси, изпълнена с решимост, познаваща света дама.
Трудно щеше да е само в началото, така че се бе наложило да моли момичетата за един ден отсрочка между животите ѝ. Те не искаха да я оставят сама нито за минута, но Каси бе настояла, че има нужда няколко часа да остане сама със себе си преди началото на тази нова глава в живота ѝ, и те неохотно ѝ бяха запазили невзрачна стая в хотел на летището с твърдо легло и добре зареден минибар. Кели бе отлетяла същата вечер, а Анук и Сузи бяха взели влака за Лондон и в полунощ на десетата годишнина от сватбата си Каси беше сама и ридаеща, където никой не можеше да я види. А когато дванайсет часа по-късно сълзите ѝ все още се лееха в самолета, тя просто се успокояваше с това, че анонимността води със себе си липсата на срам да плачеш много на публично място.
Каси гледаше с мокри очи към прочутите небостъргачи, които се извисяваха около нея, а огромното небе се разкъсваше на по-малки парчета, докато самолетът се приземяваше. Нямаше значение дали каца в Манхатън, или на Луната, и докато осъзнаваше реалността, тя усети как през нея преминава студена вълна на паника.
Беше оставила съпруга и дома си, миналото и бъдещето си. Сега животът ѝ беше в ръцете на Кели с красивия им маникюр. Можеше само да се надява, че приятелката ѝ има по-голяма представа от самата нея за това, което трябваше да прави.
Таксито потегли със свистене на гуми, погълнато след секунди от жълтия поток, пътуващ на юг по Лексингтън авеню. Каси погледна към смачкания лист хартия в ръката си, който беше стискала като нещо по-ценно от паспорта си. Мастилото се беше отпечатало върху дланите ѝ и тя разсеяно избърса подутите си очи с мръсни ръце. Ап. 16, Ийст 63 Стрийт, номер 119, между Лекс и Парк, 10022. За нея това не означаваше нищо. Тя можеше да се ориентира на шейсет и пет хиляди акра хълмиста земя, където се отглеждаха яребици, но улиците в Манхатън? Никакъв шанс.
Огледа се на пресечката и видя табела, на която пишеше Ийст Стрийт от лявата ѝ страна. Сградите, всички от светъл камък и със средна височина, ѝ се струваха мръсни, но Кели ѝ беше казала гордо, че тази част – Апър Ийст Сайд – беше най-престижният район на Манхатън. Коя беше тя, че да възразява? Беше прекарала последните десет години сред мочурища.
Пред нея тенти в тъмнозелено, бордо и тъмносиньо бяха опънати като ръце към улицата и портиери с шапки и сиви униформи с ширити се разхождаха близо до въртящи се врати, като от време на време се приближаваха до бордюра, за да помогнат на възрастни жители да слязат от таксита и лимузини. Забеляза, че тук миниатюрни кученца се носеха като дамски чанти, несъмнено за да не попаднат в сляпата тълпа от пешеходци, които криволичеха и завиваха по тротоарите в перфектно синхронизиран танц.
Всички сгради бяха доста внушителни. Зарадва се, като видя, че блокът на Кели има нова яркочервена тента – това поне щеше да е лесно да запомни.
Портиерът – строен, със сребриста коса, вероятно над петдесетте – я поздрави, сякаш я беше очаквал специално, въпреки че тя не беше пропуснала бързия поглед, с който я бе огледал от горе до долу, докато приближаваше сградата. Знаеше, че изглежда раздърпана. По ботушите ѝ имаше торф, а старият ѝ анорак от „Улуъртс“ в розово и сиво, който бе изглеждал толкова весело под шотландския дъжд, сега изглеждаше прекалено ярък и непривлекателен. Портиерът взе чантите ѝ и задържа вратата отворена, а тя влезе в елегантно фоайе с каменен под и стени с дървена ламперия. Наоколо беше лъскаво и светнало, чисто и ново – всичко, което тя не беше. Портиерът ѝ подаде плик, който Кели беше оставила за нея. Вътре имаше ключ и бележка.
– Не се колебайте да ми съобщите, ако има нещо, с което мога да ви помогна, мадам – каза той и ѝ се усмихна, докато натискаше бутона с номера на етажа в асансьора. – Попитайте за Бил.
– Благодаря – успя да отговори Каси и изхълца не особено изискано, с което несъмнено затвърди впечатлението му, че е съвсем изпаднала.
Лъскавите врати се затвориха бавно пред учтивата му усмивка и тя разгъна бележката.
Добре дошла в Ню Йорк! Настанявай се удобно.
Ще се върна до седем. Целувки, К
Страхотно – помисли си тя, сгъна бележката и я сложи в джоба на дънките си, докато вратата се отваряше на малка площадка. Беше шест и половина. С малко надежда щеше да успее да си вземе душ и да се освежи – да се ободри, да изтрезнее – преди Кели да се прибере.
Намери номер 116, отвори вратата и ахна. Сградата беше толкова внушителна долу. Но тук, горе? Шкафът ѝ под стълбите у дома беше по-голям от целия апартамент! Тя влезе в коридора, който беше миниатюрен и квадратен и отбелязан само с малка рогозка, на която пишеше „Аз не съм изтривалка“.
– Не може да бъде, Кели – промърмори невярващо тя.
Вдясно беше банята, много шик, с бели тухлени плочки, пластмасова завеса за душа и стъклени полици, които се задъхваха под тежестта на козметични принадлежности. До нея имаше спалня. Каси надникна вътре. Имаше само достатъчно място да се обиколи бялото легло с кожена табла, което беше застлано с покривка на вафлички в златистокафяв цвят и толкова много дебели възглавнички, че стигаха до долната табла. Малък стол, тапициран с лен в сиво и бяло, беше покрит с дрехи, предимно черни, и цяла стена беше заета от рафтове само за обувки. Тя остана с отворена уста, когато видя множеството редици от обувки. Беше като стаята за оръжие на Гил!
Върна се обратно в коридора и отиде във всекидневната, която беше подобна на спалнята по размери, с достатъчно място само за диван и два фотьойла – забеляза, че няма телевизор – а малката кухничка беше сместена между спалнята и дневната на апартамента като разделител на стаи.
Каси остана загледана в жалката кухня. Тя имаше поголеми хавлии от това. Беше безупречно чиста, това беше най-хубавото, което можеше да каже за нея – два черни лъскави шкафа за стените и един шкаф на пода, всичките без дори едно петно от пръсти някъде. Нямаше зрънце захар или дори една трохичка под тостера, защото... тя огледа дългия един метър плот – нямаше тостер.
Добре, знаеше, че Кели не е особено по пшеничните изделия. Разбираше, че може да няма тостер. Но мисълта да се откаже от препечената филийка със сладко от портокали всяка сутрин, беше достатъчна да ѝ докара паникатака.
Всъщност тази мисъл напомни на стомаха ѝ за изминалите двайсет и четири часа на течна диета и като порови в чантата си, тя извади и разви шоколадовия мъфин, който беше купила по време на полета. Докато дъвчеше притеснено, очите ѝ започнаха да забелязват още една липса. Къде беше електрическата кана? Отвори един шкаф на стената и откри огромна купчина дънки. Отвори още един, вече предполагайки, че ще е прекалено много да се надява да намери чаши, и както бе предположила, намери вътре разбъркана купчина от сутиени и бикини.
Погледна подозрително към фурната, сложила ръка на хълбок. Беше с кукленски размери, само с един котлон над нея. Не изглеждаше вероятно да намери там електрическата кана. Чу ключ в ключалката в момента, в който отваряше вратата на фурната, където видя подредени по цвят кашмирени пуловери.
– Очевидно – изрече иронично тя, обърна се, видя Кели и посочи към откритието си. – Въпреки че ако се опитваш да се отървеш от молци, чувала съм, че е най-добре да ги държиш във фризера. Кели хвърли чантите си на пода и я прегърна.
– Успя! Всъщност успя! Каси кимна, донякъде учудена от себе си.
– Предполагам, че успях.
– И какво мислиш, а? Харесва ли ти? – попита тя и взе наполовина изядения мъфин от ръката ѝ. – Никакви въглехидрати. Каси я гледаше как хвърля мъфина в коша за боклук, без да каже нищо повече.
– Ъм... толкова е... уютно.
– Знам какво си мислиш – извика зад нея Кели, докато отиваше към спалнята и избърсваше трохички от ръцете си. Седна на леглото, свали обувките си и ги остави нежно на стената при другите. – Малко. Не е това, с което си свикнала. – Каси чу звуците от ципове и катарами, които издрънчават на пода. – Ами не, със сигурност не е... това, с което съм свикнала – призна Каси.
Галерия
