Кога човек може да издаде книга и струва ли си?
Второ, нали колкото хора прочетат един разказ или стихотворение, толкова различни картини ще се изрисуват в съзнанието им.
По скоро в случая с книгата "Притча за момичето с къдриците", чийто автор е Десислава Георгиева, позната още и като бургаска журналистка, човек може да каже дали му харесва или не му харесва написаното. На мен ми харесва.
Харесват ми и прозата, и поезията, и илюстрациите, събрани в книгата. Това е така, защото същината на книгата, цялостната й организация, всеки детайл в нея загатва косвено или заявява открито, че нещата не трябва да се делят едно от друго, не трябва да се налагат строги разграничения.
Но кога човек може да издаде една книга. И струва ли си? Едва ли Десислава си е поставила за цел да прави литературна кариера с първата си книга. По вероятно е в началото да е писала само за себе си. Нищо обаче не е абсолютно лично, в смисъл, че не е присъщо единствено за теб. Когато пишеш за себе си, ти пишеш и за другите, тъй като твоите проблеми, болки и радости не могат да бъдат само твои. След известно натрупване на написаното, остава само да го сортираш и да подбереш от него това, което смяташ, че може да бъде разказано не само пред приятелите, но и пред по-широк читателски кръг.
В случая с "Притча за момичето с къдриците" очевидно става въпрос за микрокосмоса на Десислава и навлизайки в него читателят попада на субективното отразяване на преживяванията на авторката, но постепенно започва да го преживява и пречупва през своя микрокосмос, да надмогва личното и да го превръща в общочовешко. Както всъщност се случва в живота, когато личното усещане - онова, което приемаш като напълно субективно в детството и си казваш: "Аз се влюбвам" или "Аз изпитвам еди-какво си чувство, или аз си мисля еди-какво-си" се трансформира в много по-всеобхватно усещане. Порастването всъщност е осъзнаване, че невероятните по рода си лични преживявания са нещо, което всички изпитваме. По този начин момичето с къдриците някак си неусетно се е превърнало в хубава млада жена, която ни показва, че може да разказва и пише увлекателно.
"Пазарът от картичката оживява", "Морските вълни се размиваха в брега…", "Пътуването е като да пиеш любимо кафе. Неизвестно като черната течност", "Музата пътува с автобус", "Куба се различаваше…", "Отивам за кебапчета. Обичам те", "Седяхме в едни бар и пиехме бира". Това са началните изречения на част от творбите, включени в книгата. Звучат субективно, но и като квинтенсенция на написаното, разположено на 77 страници и илюстрирано от художника Иван Додов.
Вече стана въпрос, че да обясняваш какво е искал да каже даден автор е безнадеждна работа. И, че написаното от него се възприема по напълно различни начини от читателите. Тази различност на възприемането, произтичаща от написаното от Десислава е още по-голяма, тъй като самата структура на книгата предполага допълнителни коментари. И те си текат от излизането на книгата. Което пък показва, че написаното в нея е не само плодотворно, но и въздействащо. И тези коментари ще продължават, може би до онзи миг, когато "строежът" на книгата и вътрешният й живот станат прозрачни за читателя, както са за авторката. Тогава настъпва времето "Притчата за момичето…" да се сложи настрана, като вече “изживяна” и черно на бяло Десислава да ни представи нещо ново.
Първото представяне на книгата "Притча за момичето с къдриците" в Несебър се състоя при откриването на Никулденската изложба на Дружеството на несебърските художници.
Максим Момчилов
