Михаил Вешим се завръща с нова хумористична история – тази на своя собствен живот
Да превърнеш хумора в професия, а смеха – в призванието на живота си. Малко автори у нас са успели да направят това така умело и искрено, както Михаил Вешим. Историите му, плод на 40-годишния му писателски опит като автор на бестселъри, сътрудник, а по-късно и главен редактор на емблематичния вестник "Стършел", все така искрено разсмиват читателите и доказват, че весело може да се пише дори и за тъжните неща.
Сега авторът на "Английският съсед" се завръща с нова хумористична история – тази на своя собствен живот. Живот, подчинен на всесилната "Химия на шегата", в който главна роля играе веселието.
Вдъхновен от автобиографиите на някои от най-големите хумористи като Бранислав Нушич, Уди Алън и Чарли Чаплин, Михаил Вешим пише новата си книга, за да разкаже не толкова за себе си, колкото за своята мисия никога да не се взема твърде насериозно и да продължава да открива алхимията на живота, скрита в химията на шегата.
Сред страниците на този автобиографичен роман читателите ще поемат на пътешествие назад във времето, за да се запознаят с едно ухилено хлапе, което се залива от смях и пръст да му покажат. Тази му способност да открива смешното във всичко остава с него и до днес.
С обилна доза самоирония, която Вешим нарича „най-висшето проявление на хумористичния талант“, обичаният сатирик разказва за перипетиите си "По пътя" към осъществяването на мечтата си да стане писател.
Първият му досег с магията на думите, които, подредени по правилния начин, предизвикват истинска химична реакция; уроците, които е научил от баща си – големия писател Георги Мишев; хилядите изписани страници, които му доказват, че "писането е занимание самотно" - всички тези житейски истории оживяват, разказани през призмата на многоцветната "Химия на шегата".
Вградена в разказа за живота на Михаил Вешим, читателите ще открият и вратичка към историята на 75-годишния вестник "Стършел" и майсторите на хумора като Радой Ралин, Георги Друмев, Мирон Иванов, Петър Незнакомов, които творят в редакцията му през годините и изграждат облика на българската сатира.
Как се е зародила идеята за романа "Английският съсед", вдъхновил популярния български телевизионен сериал? Какво е значението зад псевдонима "Вешим"? Какво е било участието на сатириците в рушенето на тоталитарната система?
Нишките на всички тези въпроси се преплитат в автобиографичния роман на Михаил Вешим "Химия на шегата", рисувайки портрета на един творец, останал верен на себе си, на своето любопитство и на най-точния си компас в живота – хумора. Защото, както казва великият Чаплин: "Не успях да оправя света, но успях да го разсмея!"
А това понякога е повече от достатъчно.
Из "Химия на шегата" от Михаил Вешим
Когато баща ми Георги, преди някакви си 75 години, тръгвал за първи път на училище, моят дядо Мишо намерил за нужно да му каже само:
– Не си губи молива!
Дядо ми беше дърводелец, майстор на бъчви, а не на словото. Така съм го запомнил: все дялка нещо на тезгяха си – чука, кове, рендосва… А зад ухото му – неизменният дърводелски молив – червен и плосък. Дядо ми никога не си губеше молива. Не си губеше и времето в празни приказки – назидания и излишни съвети.
Когато преди някакъв си половин век тръгвах за пръв път на училище, родителите ми поръчаха само:
– И не си губи ключа!
На врата ми висеше, вързан на дебела връв, ключът от вкъщи – тогава входната врата на апартамента ни имаше само една ключалка и един ключ. (Сега имаме четири ключалки на секретни брави и пак ни обираха два пъти.)
В онова време, краят на 60-те, живеехме под наем на улица „Струмица“, малка уличка, извита като дъга в центъра на София, успоредна на „Раковска“. Станах първокласник в училището на друга малка уличка – „Преспа“, недалеч от черквата „Св. Седмочисленици“. Сам ходех и се връщах – родителите ми по цял ден бяха на работа. Понякога и не се връщах вкъщи, направо след училище отивах на площад „Славейков“ и влизах в кино „Култура“ – там даваха анимационни и документални филми. С билет от 12 стотинки можеше да се влезе по всяко време и да си седиш в салона колкото искаш – веднъж направо се забравих и изгледах три пъти филма „Спомени от бъдещето“ на режисьора Ерих фон Деникен, в който се доказваше, че извънземните някога са били тук, на Земята. Когато излязох от салона, навън беше мръкнало. Вкъщи скандалът не ми се размина – започна бурно, но постепенно затихна, щом им разказах какво съм гледал. На другия ден отидохме семейно пак на същия филм.
Знаех да чета още преди да съм първокласник, но с писането бях зле – пишех грозно. За да си упражнявам почерка, всяка седмица получавах от баща си задача – да преписвам по няколко вица от последната страница на „Стършел“. Вестника го купуваха вкъщи и разгръщах всеки брой с любопитство – той се отличаваше много от останалите периодични издания на онова време. Другите бяха някак строги и сериозни, пълни със снимки на костюмирани хора. А пък в „Стършел“-а имаше смешни рисунки – карикатури, уточни баща ми. Гледах най-вече тях. Повечето не разбирах, но се чудех що за хора са тези чудаци, наречени карикатуристи, как могат да рисуват такива нелепи човечета? Някои от тях изглеждат криви, дебели или слаби, направо грозни – като моя почерк. Какви ли бележки по рисуване са имали тия „карикатуристи“ в училище?…
Криви човечета, ама смешни. Опитвах се да ги нарисувам – уж изглеждаше лесно, а не ми се получаваше.
А вицовете от последната страница не преписвах с особен ентусиазъм. Но пък ги изчитах всичките, не само оградените три-четири от баща ми. Докато четях, се питах: защо моят родител е оградил точно тези три-четири вица? Те по-смешни ли са от другите? По-умни ли са?
От тия упражнения почеркът ми не се разви като по-красив, но може пък друго да се е развило – някакво усещане за хумор. Все още не чувство.
Дали това не е бил основният замисъл на баща ми?
Той по онова време беше редактор в издателство „Народна младеж“. Отговаряше за детската литература и носеше вкъщи ръкописите на бъдещи детски книжки. Даваше ми за четене някои от тях – като внимавам да не объркам машинописните листове. И моя милост взе да се изживява като редактор, дори един път взех молив и (тънко и дебело, както ни учеха в училище) поправих с първолашкия си почерк няколко машинописни грешки по страниците. На другия ден редакторът титуляр, като се върна от издателството, каза с усмивка:
– Само не драскай по ръкописите, че авторите ще ме помислят за първолак!
Спомням си, че в училище ни гостува една детска писателка. Като чух името ѝ при представянето, ѝ казах любезно:
– А пък Вас съм Ви редактирал!
Баща ми също пишеше детски книжки, на които бях читател. По този случай едни негови приятели-зевзеци ме научиха на епиграма (по-късно разбрах, че авторът е Радой), в която се разпознавах като главен герой:
Горкото мъничко дете,
родено на света да пати!
То трябва всичко да чете,
което таткото печати!
Не е лесно да си писателско дете, затова си припомням тази епиграма всеки път, когато се чудя дали да дам своя книга на децата си и как – като „задължителна литература“ или като „свободноизбираема“?
Щом станах второкласник, се преместихме да живеем в Панчарево – в стара къща, без удобства. Бяхме натясно в две стаи – едната бе всекидневна, кухня и спалня за родителите ми, а другата – кабинет на баща ми, – там той тракаше на пишещата си машинка. Спях в кабинета – обикновено децата са свикнали да си лягат с плюшени играчки – мечета, котета, зайчета. Нямах плюшени играчки, лягах с книги – с всичките книги от домашната ни библиотека. Те бяха моите приятели – лежах и разглеждах гръбчетата им, подредени по рафтовете: томовете на Вазов, подвързани в кафяво-зелено, ми приличаха на рота войници. Томчетата на Йовков също бяха кафяви, но по-малки и по-малко: тази войска не можеше да се противопостави на Вазовата. И Елин Пелин с неговите шест тома можеше да воюва само с Йовков, но не и с Вазов…
Така, вместо с оловни войници, се заигравах с нашата класика. А пък на други книги се опитвах да отгатна съдържанието пак по гръбчетата. Например: „Нежна е нощта“ – може би е любовна? „Сбогом на оръжията“ – ясно, тя е военна. „Заеко, бягай!“ – сигурно е детска… Значи тя е за мен.
Отворих романа за Заека, написан от някой си Джон Ъпдайк, попрочетох тук-там и ушите ми пламнаха – книгата съвсем не бе за деца! Моето любопитство пак ме отведе не където трябва – това занапред щеше да ми се случва често в живота. Но пък от по-възрастни хора съм чувал, че любопитството към живота – това е единственото, което ги държи живи. Загубиш ли го – изгубваш се и ти.
Англичаните имат поговорка: „Любопитството уби котката!“. Сигурно защото котката не прави разлика между бъркането в контакта и в библиотеката.
А човекът трябва да прави.
Това звучи като съвет към по-младите.
Децата ми вече са големи, за да ги водя на училище. Но си представям, че съм хванал ръчичката на бъдещия си внук и вървим към училището за първия му учебен ден.
Мой ред е, по семейна традиция, да му пожелая нещо.
– Не си губи любопитството! – само това искам да му кажа.
А пък нататък той да си търси пътя.
