Министърът на правосъдието: Синодалната наредба е проблематична, отнема правата на избирателите

"... от правна гледна точка „синодалната наредба“ в случая изглежда проблематична, тъй като с нея се отнемат правата на избирателите съгласно по чл. 101, ал. 2, да участват при избора на епархийски митрополит и по същество представлява неправомерно дерогиране на акт от по-висш ранг", пише в отговора на министъра на правосъдието Атанас Славов до епархийските избиратели от Сливенска епархия, които изпратиха писмо във връзка с решението на Светия синод от 24-ти февруари да касира изборите за Сливенски митрополит и да приеме нова Синодална наредба, с която в бъдеще да се избират митрополити.

Публикуваме цялото писмо - отговор на министър Славов до страните, които касае то - Георги Георгиев - председател на Комисията по правата на човека, вероизповеданията и жалбите на гражданите към Народното събрание, копие до: Дирекция "Вероизповедания" към Министерски съвет, до Димитър Загоров, до Куцар Куцаров, до Красимир Стойчев, до Златка Янева, до Петър Петров, до Димитър Игнатов, до Георги Игнатов, до Красимир Генов:

УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН ГЕОРГИЕВ,

Сезиран съм в качеството си на министър на правосъдието с няколко писма на граждани, излагащи твърдения за суспендиране от страна на Светия синод на Устава на Българската православна църква – Българска патриаршия, чрез приемане на „синодална наредба“ за избиране на митрополити. В тази връзка изразявам следното становище.  

1. Общи принципи, относно свободата на религията, развити в практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/

Свободата на религията, гарантирана от Конституцията на РБ, Закона за вероизповеданията и член 9 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (“Конвенцията“) е един от същностните елементи във формирането на идентичността на вярващите и техните разбирания за живота. Изразител на тази свобода са религиозните общности. За да отговаря една държавна църковна организация на изискванията на член 9, тя трябва да включва конкретни гаранции за свободата на вероизповедание на отделния индивид.

В Европа съществува голямо разнообразие на конституционни модели, управляващи отношенията между държавите и религиозните общности. По-особеното положение на Българската православна църква, чийто статут е уреден ex lege, е напълно съвместимо с Конвенцията (дело „Свети синод на Българската православна църква (митрополит Инокентий) и други срещу България“, жалби № 412/03 и № 35677/04, 22.01.2009 г., § 157).

Европейският съд по правата на човека („Съдът“, „ЕСПЧ“) многократно е подчертавал в практиката си, че автономното съществуване на религиозните общности е от първостепенно значение за плурализма в едно демократично общество и поради това е въпрос, стоящ в самата сърцевина на свободата на религия. Това включва очакването, че на общността ще бъде позволено да функционира без произволна намеса от страна на държавата. То пряко засяга не само организацията на общността като такава, но също така и ефективното упражняване на правото на свобода на религията от всички нейни активни членове. Ако организационният живот на общността не е защитен от член 9 от Конвенцията, всички други аспекти на свободата на религия на индивида биха били уязвими (Хасан и Чауш срещу България [GC], жалба № 30985/96, § 62 и 91; Fernández Martínez v. Spain [GC], жалба № 56030/07, § 127). Вътрешната структура на една религиозна организация и правилата, от които  тя се ръководи, следва да се разглеждат като средство, чрез което тези организации са в състояние да изразяват своите убеждения и да поддържат своите религиозни традиции (Свято-Михайловский приход срещу Украйна, жалба № 77703/01, § 150).

Едно „демократично общество“ се характеризира с плурализъм, толерантност и широта на възгледите. Макар индивидуалните интереси да трябва понякога да се подчиняват на тези на групата, демокрацията не означава постоянно надмощие на мнението на мнозинството: следва да се постига баланс, който гарантира, че хората от малцинствата се третират справедливо и се избягва всяка злоупотреба с господстващо положение (Leyla Şahin v. Turkey [GC], жалба № 44774/98, § 108). Плурализмът и демокрацията следва също така да се основават на диалог и на дух на компромиси, включващи по необходимост различни отстъпки от страна на отделните лица или групите от лица, които са оправдани с цел поддържане и насърчаване на идеалите и ценностите на едно демократично общество (S.A.S. v. France [GC], жалба № 43835/1, § 128). 

Съдът в Страсбург посочва, че при упражняване на своите регулаторни правомощия в тази сфера държавата има задължение да бъде неутрална и безпристрастна с цел запазването на плурализма и доброто функциониране на демокрацията (Metropolitan Church of Bessarabia and Others v. Moldova, жалба № 45701/1999, § 115–116). 

От тази гледна точка Съдът често е подчертавал ролята на държавата като неутрален и безпристрастен организатор на практикуването на различни религии, вярвания и убеждения, отбелязвайки, че тази роля благоприятства обществения ред, религиозната хармония и толерантност в едно демократично общество (Bayatyan v. Armenia [GC], § 120; S.A.S. v. France [GC], цитирано по-горе, 23459/03, § 127).

Така, когато привърженици и/или духовни водачи на едно вероизповедание се отделят от общността, към която са принадлежали преди това, или дори решат да смени вероизповеданието, това представлява форма на колективно упражняване на свободата на всеки „да променя своята религия или убеждения“, която е експлицитно гарантирана от член 9, § 1 от Конвенцията (Miroļubovs and Others v. Latvia, жалба № 798/05, § 93). Ролята на държавните органи не е да премахнат причината за напрежението чрез премахване на плурализма, а да гарантират, че съперничещите си групи проявяват търпимост една към друга, дори когато те са произлезли от една и съща група (Metropolitan Church of Bessarabia and Others v. Moldova, цитирано по-горе, § 123).

Според практиката на ЕСПЧ ролята на държавата като върховен гарант на религиозния плурализъм изисква понякога тя да посредничи между противопоставящи се страни - неутралното посредничество между групи от вярващи по принцип не би представлявало намеса в правата на вярващите по член 9 от Конвенцията (Висш духовен съвет на мюсюлманската общност срещу България, жалба № 39023/97, § 80). Във всеки случай, всяко решение на държавните органи в тази сфера следва да бъде основано на приемлива оценка на относимите факти (Свято-Михайловский приход срещу Украйна, цитирано по-горе, § 138).

В практиката си по член 9 от Конвенцията обаче, ЕСПЧ неведнъж е бил сезиран с жалби срещу България, заради въвличането на държавата във вътрешнорелигиозни спорове, за които тя е допринесла пряко. В това отношение емблематични са три решения на Съда по три сходни дела срещу България – Хасан и Чауш срещу България; Свети синод на БПЦ – Митрополит Инокентий  и други срещу България; и Висш духовен съвет на мюсюлманите срещу България, цитирани по-горе. Всички тези дела следва да се разглеждат в специфичния исторически и политически контекст след промените от 1989 г., когато българската държава провежда политика на намеса във вътрешноорганизационния живот на двете най-големи религиозни общности в страната, пораждаща разцепление във всяка от тях. Впоследствие, всяко ново правителство предприема мерки, с които се опитва да обедини всяка от двете общности под едно ръководство. Съдът е установил нарушение на член 9 от Конвенцията и по трите дела.

В този контекст заслужава да се спомене и едно решение по допустимост  по делото Сотиров и други срещу България, жалба № 13999/05 (решение от 5 юли 2011 г.) Жалбоподателите – 292 православни християни и техният свещеник, се оплакват по член 9 от Конвенцията, че техният свещеник и църковният им съвет са били насилствено отстранени по незаконен начин и че като е отказала да предложи защита или да предприеме други коригиращи действия, държавата де факто е узаконила и подкрепила произволна намеса в религиозния им живот. По това дело Съдът препотвърждава принципното положение, че зачитането на автономията на религиозните общности, признати от държавата, предполага по-специално, че държавата трябва да приеме, че религиозните общности имат право да реагират в съответствие с техните собствени правила и интересите на всички фракции, възникващи в тях, които биха могли да представляват заплаха за тяхната сплотеност или единство. По отношение  на оплакването, че държавата не е предприела действия в защита на жалбоподателите, ЕСПЧ не се е произнася по същество, тъй като намира оплакването за недопустимо като подадено извън срока за подаване на жалба пред него.

Съдът не допуска и сходен казус срещу Румъния (Greek Catholic Parish Pesceana and Others v. Romania (dec.), жалба № 35839/07), но след като извършва особена, квазиреценка по същество и намира жалбата за явно необоснована. По делото са разгледани оплакванията на гръцката католическа енория и някои от нейните членове, че нямат право да използват гробището на селото след разделянето на две на религиозната общност, към която са принадлежали. Съдът намира, че предвид признаците на насилие между двете общности, властите правилно са оценили риска от ескалация и са предприели подходящи и разумни мерки – както във връзка с временно спиране на изпълнително производство, така и по приемане на новосъздадената религиозна общност на жалбоподателите. В този казус Съдът не намира причина да оправдае липсата на действия от страна на самите жалбоподатели за изпълнение на съдебно решение в тяхна полза.

2. По отношение на конкретното сезиране по чл. 35, т. 1 от ЗВ

На първо място отбелязвам, че министърът на правосъдието няма правомощия по чл. 35, т. 1 от ЗВ. На основание на очертаните по-горе принципи, считам че държавната намеса в  вътрешноцърковен спор, трябва да остане ограничена. 

Доколкото обаче съм сезиран в качеството ми на министър на правосъдието и предвид липсата на правно средство за оспорване на решенията на Светия синод пред общите съдилища, считам за уместно да изложа следното становище.

В Тълкувателно решение № 1 от 23.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 2/2010 г., ОСТК на ВКС се говори за „нормативна сила на Устава на БПЦ, който определя нейното устройство“. Това разбиране, според решението, се основана на разпоредбата на чл. 10, ал. 2, предл. 2 ЗВ и дава основание да се заключи, че „местните поделения - съставни части на БПЦ-БП, и техният правен статут като ЮЛ се определят от чл. 13 на Устава - заварения от ЗВ Устав от 1949 г. и сега действащия Устав от 2009 г.“ .

Разбирането, че чл. 10, ал. 2, пред. 2 от Закона за вероизповеданията придава нормативна сила на Устава на БПЦ,  е последователно застъпвано и в съдебната практика, където нормите му са приложимо право при спорове за собственост (напр. Определение № 56 от 4.02.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 14/2011 г., III г. о., ГК, , Решение № 641 от 16.05.2023 г. на САС по в. гр. д. № 1937/2022 г. ; Решение № 5 от 19.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3781/2015 г., II г. о., ГК;  Решение от 9.01.2013 г. на РС - Добрич по гр. д. № 3769/2012 г. и др.).

По правна си същност Уставът на БПЦ-БП представлява устройствен нормативен акт, източник на базова правна уредба на православното църковно право, който  регламентира управлението на църквата, структурата ѝ, правомощията на нейните органи, взаимовръзките между органите на църковната власт и между нейните членове, регламентира нарушенията и църковните санкции, като и процедурите по налагането им, както и много други въпроси, имащи отношение към организацията на църковния живот. 

Позовавайки се на общите принципи на правото и на правилата относно йерархията на нормативните актове в българското право, считам, че правомощието на Светия Синод чл. 58, ал. 12 от УБПЦ  „да приема синодални наредби за устройството и управлението на Църквата в неотложни случаи“ следва да се разбира като извънреден способ, който изключва по принцип случаите, за които е предвидена процедура и няма празнота, изискваща спешна намеса. Поради това, от правна гледна точка „синодалната наредба“ в случая изглежда проблематична, тъй като с нея се отнемат правата на избирателите съгласно по чл. 101, ал. 2, да участват при избора на епархийски митрополит и по същество представлява неправомерно дерогиране на акт от по-висш ранг.

По-важното обаче е, че предложените ad hoc промени в изборната система имат потенциала да генерират разделения и спорове и в крайна сметка да имат негативни последици както за БПЦ, така и за вярващите.

С УВАЖЕНИЕ, доц. д-р Атанас Славов - министър на правосъдието