Възпоменаваме преподобни Никита, епископ Халкидонски и преподобни Софроний Български
Православната църква почита днес преподобни Никита, епископ Халкидонски и преподобни Софроний Български (Отдание на Неделя на разслабления).
Всяка четвърта неделя след Пасха си спомняме как Христос изцерил разслабения край къпалнята "Витезда". Този човек страдал много години, а Господ с едно изречение заповядал: "Стани, вземи си одъра и ходи" – вдигнал го от постелята на болестта му и го направил здрав. За нас това събитие е утешение, а за разслабения – назидание. Край къпалнята имало толкова болни! Всички чакали момента, в който Господен Ангел слиза, раздвижва водата и първият, влязъл след този ангелски полъх оздравява. Първият. На какво можел да се надява бедният разслабен?! – минавали години, години – той не лежал край купелта, защото си "нямал човек", нямал си такъв, който да му помогне. Цели тридесет и осем години. На какво разчитал той, сигурно са го питали, но той се надявал въпреки всичко. Той даже едва ли си е представял, че Бог ще го изцери, но все пак е вярвал, въпреки всичко, че Господ няма да го остави. Преди Христос хората едва ли са виждали по-далеч от този живот, едва ли са мислели, че има и друго здраве, освен телесното, но съществува и духовно здраве.
И ето, чухме за разслабения, който лежал до водата, но не можел да помръдне. Дали това е история за немощта, за самотата, за надеждата, или за човешкото немилосърдие? Или може би за всичко спомената дотук... Кой е помислил за този човек, кой е проявил милост към него? И колко много са тридесет и осем години! Той бил сам, никого си нямал, бил излишен, кого го било грижа? Това е история за нас.
Още дълго щеше да лежи разслабения – ако друг Човек не беше се приближил до него и не бе го изцелил. Христос бил Човекът – но това не прави другите хора по-малко отговорни.
И ние сме заобиколени от парализирани хора, не от такива, които страдат физически, а от хора, които душевно, психически, всякак са парализирани, тоест безсилни да живеят пълнокръвен живот. Някои се боят от живота си, защото детството ги е посрещнало с жестокост, самотата ги е обгърнала рано... Други ги е страх да живеят, защото младостта им е преминала сред човешкото безсърдечие. Много са останали неспособни да живеят, защото са видели твърде много ужас във войната, сред роднините, които успели да възненавидят и да разрушават един другиго години наред, които ги е страх да живеят, които не могат да намерят сила в себе си ръка да повдигнат. Има толкова, толкова разновидности на душевната парализа, на безсилието да се живее край нас, но ние нямаме право да чакаме от небесата да слезе Христос и да свърши работата, която Той е поверил на нас - защото Той на нас е поверил да бъдем Негови, да Вършим Неговото дело, Той така ни е заповядал - нашите трудове да бъдат Негови.
Нека погледнем в нашите семейства, сред приятелите ни, в енорията, навсякъде наоколо, където и да е, да погледнем, да се вгледаме. Погледнал си лицето на човек, надникнал си в душата му чрез неговите очи, понякога така уплашени, отчаяни и пълни с болка или мъртви, защото човекът е загубил всяка надежда.... Да, нека се вгледаме в нашия ближен, в който и да е човек, случайно срещнат, и си поставим въпроса, каква е неговата нужда, какво мога аз да направя? Аз мога да вляза в неговия живот, мога да му докажа, че той не е сам, че не е презрян, излишен, някой го е видял с очи и е откликнал със сърце? Мога ли? – Да, мога! Нека, нека погледнем един другиго с такива очи, и тогава ще дойде изцеление за мнозина. Господ малко е казал в тази случка – Той всичко е показал: "стани, вземи си одъра и ходи". Вярвай и ще се изцериш. Но Човек не е на дошъл на света, за да бъде сам. И той не бива да бъде сам сред християни, сред свои.
Когато се кръщаваме, се изпълваме със Светия Дух, причастяваме ли се със Светите Тайни, ставаме едно с Него, с Нашият Господ. Нали всеки от нас в някакъв смисъл е жива, макар често не така творческа, но жива икона на Христос! Нашата отговорност един за друг е огромна – не само за онези, които обичаме, които ни харесват, които са ни близки, за всекиго, който е парализиран от страх, болка, ужас, парализиран от своето минало или от своята отчаяна самота. Нека се погледнем един друг с нови очи и започнем да се учим, как може да видим отчаянието в другия човек, неговото безсилие. И да поставим пред себе си въпроса: какво мога да направя за този човек и за всички приятели около мен? Не непременно с думи: когато човек е в отчаяние, самотен, когато си няма никого - и изведнъж някой го погледне с такива виждащи очи, че той разбира, че е видян, и че не е сам, и че може да се усмихне на другия, и онзи ще отвърне. И ще започне изцелението и новият живот.
източник: https://www.pravoslavieto.com
