Публикуват за първи път неиздаваната лирика на Виктор Пасков

Писателят Виктор Пасков щеше да навърши 73 години на 10-ти септември тази година. Като знак на дълбока почит към автора на гениалните "Балада за Георг Хених", "Германия, мръсна приказка" и "Аутопсията на една любов" издателство "Сиела" публикува издание със селекция стихове, подбрани от трима от знаковите творци на съвремието ни – Захари Карабашлиев, Георги Господинов и Иван Ланджев.

"Стихотворения" разкрива за пръв път пред българските читатели най-доброто от непубликуваната досега лирика на Пасков, а изданието излиза на пазара с изящното оформление на художника Дамян Дамянов.

Въплъщение на невероятна творческа същност, останала завинаги скрита приживе, истински тайник на друга чувствителност - "Стихотворения"побира в себе си баладите, "заченати в самота и съмнения", които се превръщат в най-съкровеното наследство, което цар Виктор завещава на световната литература.

Баладите на Виктор Пасков

Точни датировки липсват. Ако се съди по хартията (стара, тънка и твърда, без гланц), по избеляващия вече шрифт на машината, по някои подсказващи теми на стихотворенията (трийсетия рожден ден, Лайпциг и пр.), можем да ги мислим като писани в края на 70-те и началото на 80-те. Преди „Невръстни убийства“, преди „Балада за Георг Хених“. С други думи, преди да стане един от най-големите съвременни български писатели, Виктор Пасков е бил поет.

Част от тези страници са номерирани, били са четени от друг човек, има минималистични бележки и подчертавания, редакторът е намирал какво да не хареса в тях. И все пак този ръкопис никога не е бил публикуван.

По ирония на съдбата през 90-те години публикувах в брой на „Литературен вестник“ ученически стихове на известни днес български поети и философи. Изрових ги от старо течение на „Родна реч“. Сред тях бяха и първите опити на ученика Виктор Пасков. По-късно, отново в „Литературен вестник“, преписах от машинописните страници и публикувах няколко пазени в архива и никога непечатани стихове. Като се прибавят и две кратки публикации на негови стихотворения от края на 70-те в списанията „Пламък“ (1977 /кн. 12) и „Септември“ (1979/кн. 9), с това се изчерпва публичното битие на тази поезия. Затова с особено вълнение прелиствахме пожълтелите печатни страници, тетрадките и тефтерите. Тук е мястото да благодарим на наследниците на автора, и конкретно на Мари Врина-Николов, Александър и Никол, които предоставиха достъп до архива на Виктор Пасков.

Събирахме се няколко вечери заедно с Иван Ланджев и Захари Карабашлиев да разчитаме и преглеждаме отново хвърчащите листове от архива, да мислим кое точно да изберем от различните варианти. Четяхме, слушахме някакви стари плочи у Иван, трябва да добавим и котката му, която минаваше между чашите на масата или се опитваше да бута игличката на грамофона. Беше особено усещане да надничаш в ранните тефтери, да гледаш зачеркванията, пренаписванията. Имаше тетрадки от гимназиалните години, където между задачите се мъдреха по няколко реда. Измежду авторовите стихотворения изведнъж се появяваха преписани на ръка популярни стихове на негови съвременници, почти винаги без имена. Понякога образи и цели строфи от едно авторово стихотворение минаваха в друго. Срещаха се 3 – 4 вариации на една и съща поема. Има джаз в това писане, импровизация, чести повторения и скършвания на ритъма.

Докато четях, непрекъснато картографирах в главата си къде би се положило неговото писане в българската поетическа традиция на ХХ век. В тези стихове има нещо от поезията на 30-те и 40-те, по-точно от елегичното бездомничество на Александър Вутимски.

Има и нещо от Далчев – особеното взаимоотношение с къщи и стаи, има и от лирическите сбогувания на Иван Пейчев и Христо Фотев, от бохемско-градско-скандалното в първите две (и единствените добри) стихосбирки на Богомил Райнов. Важно е да отбележим тези родства.

Всичко това – смесено с друга, европейска и конкретно немска традиция. Но също така може да се усети колко много Елиът има в тази поезия. Стори ми се странно, защото влиянието на Елиът в българското поетическо писане се регистрира по-късно, основно през 90-те. Възможно е Виктор Пасков да е познавал ранните преводи на Цветан Стоянов и Владимир Свинтила.

Има една неистова декадентска тъга, в асинхрон с основния мажорен (дори когато е минорен) тон на българския лирически хор от същите десетилетия (изключенията от този хор не се броят).

Има град и градскост в тези стихове на Пасков и този град е много различен от онзи, който сме чели през 70-те и 80-те. Тук не скърцат „макари и въжа“, тук скърцат гредите на самия живот, жълтеницата пада над София, жълти хора се влачат унило по „Руски“. Вероятно

тези стихотворения са били невъзможни за публикуване в книга тогава, не е ясно защо не са излезли по-късно. Така или иначе те продължават една потисната линия в българската поезия, встрани от патетиката на соца.

Всъщност от тези стихотворения могат да бъдат изтеглени основни нишки на бъдещата проза на Виктор Пасков. Стихотворението „Старата къща“ скицира основните обитатели, тъга и спомен, които ще видим в „Балада за Георг Хених“. Друго стихотворение е озаглавено „Германия, есенна приказка“. За изследователите на Пасковата проза тези стихове ще дадат още една оптика към познатите вече теми. Пък и самите стихове непрекъснато разказват истории тъкмо в ключа, който ще стане знаков за Пасков в прозата му.

Силно и остро писане, което не се страхува да влиза рязко в личното, да работи с тъгата и меланхолията, като запазва своя нерв и тяга за излизане отвъд установеното. Писане, което познава добре големите образци и с таланта си успява да ги подчини на своя личен и разпознаваем почерк.

Имал съм своята полемика (на която държа) с Виктор Пасков за неща вън от литературата, но винаги съм смятал неговата „Балада за Георг Хених“, както и новелите му не просто за ключови, а за отключващи най-новата българска проза. Публикуваме тези стихове с убедеността, че е време да открием по-цялостно и поета Виктор Пасков – баладите на Виктор Пасков, които най-сетне стигат до нас.

Георги Господинов