Всеки почитатели на Рони ще може да си купи книгата му
Рони О'Съливан ще представи автобиографичната си книга "Бяг" пред българските си фенове. Той ще се срещне с тях преди двата си демонстративна мача с Джими Уайт - на 25-ти ноември в София и на 26-ти ноември в Пловдив. Всеки ще може да си закупи "Бяг" на място преди мачовете между Рони и Джими.
Освен че е играчът с най-много спечелени титли по снукър, за мнозина Рони О'Съливан е и най-талантливият. И определено – предизвикващ най-голям интерес като личност. Той прави първия си сенчъри брейк, когато е на десет години, и няма голям турнир, който да не е спечелил поне веднъж.
В същото време Рони е отказвал участия повече от всеки друг играч, неведнъж се е оттеглял по време на състезание, което шесткратният световен шампион Стив Дейвис определя като "непочтително", и е имал многобройни разправии със съдии заради непристойно поведение и цветист език по време на игра.
Автобиографията му хвърля светлина върху върху един период, за който само най-близките на Рони знаят.
От 2003 г. насам възходите и паденията в живота му трудно могат да останат незабелязани от публиката. В този период той печели всичко от Welsh Open до Световното първенство в Шефилд. Същевременно се бори с депресията, личните си демони и нарастващите съмнения на спонсори и фенове, че ще се окаже „пълен провал“ като играч и като човек.
Из "Бяг"
2
КОГАТО ЖИВОТЪТ ТЕ СРИТА ОТЗАД
Животът има навика да те сритва отзад точно когато всичко е наред, за да ти напомни кой е шефът. Беше 2008-ма. Тъкмо бях спечелил Световното първенство и Шампионата на Обединеното кралство, направих три сенчъри брейка през този сезон, бягането ми беше отлично, имах прекрасно бебе и друго двегодишно дете. Чувствах се, все едно съм покорил целия свят. На теория. За съжаление, връзката ми с Джо се разпадаше.
Татко винаги е бил важен за мен – знаех какво е да имаш добър баща, който би направил всичко за теб, и какво е да го загубиш за най-важните ти 20 години, през които имаш нужда да е до теб. Винаги съм бил убеден, че някой ден и аз ще стана баща, но не знаех какво да очаквам.
Бях само на 20, когато станах баща за първи път, но за жалост, никога не съм бил истинска част от живота на Тейлър, така че не мога да кажа, че наистина съм изпитал на гърба си какво означава това. После, когато Лили се роди, внезапно ме връхлетя! Много е трудно да опиша с думи чувството. Сега, когато мои приятели стават бащи за първи път, им казвам, че това ще е най-хубавото чувство, което някога ще изпитат. Точно така беше за мен. Да стана баща, даде нов смисъл на живота ми. Вече всичко си струваше повече отпреди.
Присъствах на раждането. Наложи се цезарово сечение по спешност, защото пъпната връв се беше увила около врата на Лили, и лекарите казаха, че ще направят операцията, за да я извадят безопасно. Не беше 25 планирано, но важното е, че мина добре, беше бързо и без усложнения. Обадиха ми се по телефона, веднага отидох в болницата и не знаех какво да очаквам. Беше някъде към 2–3 през нощта. Когато отидеш в болницата, вече започваш да се паникьосваш, да създаваш хаос и да търчиш наляво-надясно, но за медицинските сестри това е напълно нормално и е рутинно. Всичко приключи за не повече от 10–15 минути. Бебето се роди, беше момиче. Уау! Ето на това му казвам истинско главозамайване!
Бях на 28 и животът ми придобиваше все повече смисъл. Дотогава просто участвах в турнир след турнир и всяка година неусетно преминаваше в следващата; тогава Лили се появи на бял свят и чувството за отговорност започна да ме обзема с пъла сила. Беше доста стресиращо, защото осъзнавах, че трябва да осигуря всичко на това малко бебче. Не че не бях го правил и за Тейлър вече 8 години, но може би защото нямах активна роля в отглеждането, чувството беше съвсем различно. Вече спираш да мислиш за себе си като отделна единица, а започваш да се възприемаш като баща – интересуваш се само дали бебето се е нахранило, наспало и дали има добър дом, в който да расте.
Когато мислиш само за себе си, някак си знаеш, че каквото и да стане, ще се справиш и ще продължиш напред. Чувството, което вече изпитвах, беше почти примитивно – аз бях ловецът и берачът на храна, главата на семейството. То постоянно е било важно за мен през годините и винаги сме били много сплотени дори когато и мама, и татко бяха в затвора. Мама, татко, аз и по-малката ми сестра Даниел – семейство О‘Съливан. Винаги сме се подкрепяли и се надявах да постигна същото с новото ми семейство. Бяхме близки във всички значения на тази дума. Миналата година купих къща в Лоутън – на няколко мили от останалата част от семейството в Чигуел, и аз вече не можех да смогвам. Помислих си: „Какво, по дяволите, направих?“. Все едно живеех в друг свят и сякаш губех цялото си време в шофиране между Лоутън и Чигуел, което знаех, че не е добре за мен. Майка ми, снукър масата ми у тях, татко, Даниел, бягането ми, местните ми любими местенца, всичко беше около Чигуел. Понякога като че ли не разбираш колко си привързан към общността си, докато не се преместиш на мили разстояние и не го осъзнаеш.
Заради всичко това за мен беше важно да съм около Чигуел, когато Лили се роди. През първите няколо месеца нещата между мен и Джо бяха наред. Започнахме да се срещаме през 2001-ва и бяхме заедно около пет години. Запознахме се на срещите на анонимните наркозависими, къде- 26 то и двамата се лекувахме от зависимостта си. Още оттогава между нас имаше някаква особена връзка и в началото се разбирахме прекрасно. Имахме си своите специални моменти като всяка друга двойка, но малко след като Лили се роди, нещата започнаха да се усложняват. Преди това бях със свой собствен режим. Можете да попитате всеки спортист и той/ тя ще ви каже същото. Без да спазваш режима си, си загубен, нищо не можеш да постигнеш. Преди ходех да бягам, тренирах в залата, играех снукър. Но когато Джо забременя, върху раменете ми падна огромно напрежение. Тя искаше да присъствам на всички срещи за бъдещи родители, но това не беше за мен. Може би трябваше да бъда по-подкрепящ, но виждах всичко като нейната роля, не моята. Бях винаги там, когато имаше нужда да ми разкаже какво е станало, и си бях вкъщи, но някак си не можех да си разбия цялата програма, за да ходя по лекарски прегледи и срещи, на които се говори само за басейни за раждане и как да опаковаш чантата си за родилното отделение.
Някак си не чувствах това като нещо, в което исках да участвам, докато бебето не се появи, и преди винаги съм си мислел, че ще сме подготвени и ще знаем какво да правим. Аз не съм от хората, които обичат да планират и да се подготвят за нещата, винаги съм бил от типа хора, които чакат да се случи и да видят какво ще стане после. Смятам, че просто мъжете са билогично програмирани различно от жените. Има нещо в жените, което ги кара да се подготвят за момента, в който ще имат бебе, и това обикновено се случва много по-рано при тях, отколкото при мъжете. Но разбира се, че ще е така – в крайна сметка те го носят в себе си. Докато при нас, мъжете, не е много ясно какво точно се очаква да правим, докато детето не се появи.
Не казвам, че съм прав, но такъв е животът на повечето успели спортисти. Имаме нужда да спазваме режима си, да сме фокусирани, да сме егоисти и да поставяме себе си на първо място. Джо искаше да є отделям повече от времето си, но не бях сигурен как точно да се променя и дали изобщо можех да го направя.
Спортистите също така са доста суеверни и затова си мислех, че дори и малка промяна в графика ми ще ме отклони от целта и от това, което исках да постигна. А и тренировките са страшно важни. Както казва Матю Сийд в книгата си „Баунс“, не природната дарба отличава топ спортистите от по-малко успелите, а тренировките – той смята, че няма да постигнеш нищо в света на спорта, ако не прекараш поне 10 000 часа 27 в тренировки, и определено има право. Веднъж вложил 10 000 часа в усилия, няма как да спреш дотам. Трябва да продължаваш да тренираш и да развиваш добрите си навици. Така че идеята да спреш с тренировките и после изведнъж да се появиш на турнир, никога не е била смислена за мен.
