Валери Еличов празнува 60-и рожден ден с нова премиера

за театрално изкуство, по разпределение отива да играе в театъра в Добрич. Първата му роля там е на Том Сойер. След като свършват триге години от неговото разпределение, кандидатства в трупата на драматичен театър "Адриана Будевска" в Бургас. Директор на храма на Мелпомена в морския град по това време е Недялко Йорданов. Места за нови актьори обаче няма. Така започва четвъртия си сезон в Добрич. На следващата година отново се опитва да се премести в бургаския театър, места пак няма. Когато започва петия си театрален сезон в Добрич, Недялко Йорданов му се обажда на 6-ти ноември с думите: "Утре мога да те назнача. Идваш ли?". Валери не се колебае и стяга куфарите за Бургас.

Първият му ден в "Адриана Будевска" е 7-и ноември 1985 година. И до днес той играе в трупата на театъра. С нея вече играе 32-и сезон.

Валери Еличов ще отпразнува 60-я си рожден ден с премиера на на постановката "Убийство в Ню Бабилон" на Младежка театрална трупа "Валери и приятели" към народно читалище "Асен Златаров - 1940".

- Коя беше първата Ви роля в бургаския театър?

- Първата ми роля беше в пиесата "Чайка" на Чехов, постановка Недялко Йорданов. Това беше много знаково представление. За първи път го показахме на празниците на изкуствата "Аполония" в Созопол. Беше пролетта на 1986 година. И от тогава в бургаския театър съм изиграл към 90 роли.

- Колко от тези роли да комични и колко са драматични?

- Такава статистика не съм правил. Имаше и комични, имаше и драматични, имаше и детски представления. Помня, че играхме "Приключения опасни за герои сладкогласни" и на мен беше отредена ролята на славейчето Слави. Сега отново правим тази пиеса, но този път ще играе магарето.

Като че ли са повече комичните роли. Явно публиката предпочита повече да се смее, отколкото да се замисли и да плачи. Явно репертоарната политика в театъра е обърната към по-смешното, макар че за мен има голям смисъл драмата.

В моя моноспектакъл "Забравени от небено" публиката много плаче, там няма смях.

- Коя е пиесата с ваше участие, която е имала най-дълъг театрален живот?

- В началото много играехме "Страшният съд" по текст на Стефан Цанев и то по време на промените, около 10-и ноември. Тази постановка сме я изиграли около 70-80 пъти. Тогава пътувахме много из областта и страната. През последните години най-много са представленията на "Балкански аристократи" - постановка на Бойко Богданов, около 70, като близо 20 от тях сме изиграли във Варна.

Общо взето нямат много дълъг живот постановките. Последния спектакъл, в който играя, "Примадони", в края на март ще направи своето 20-о представление, което никак не е малко. И продължават да ни канят с това заглавие. Едно време се правеха 100 представления, сега ако направиш 30 - вече е успех.

- На какво се дължи, според вас, краткия живот на постановките сега?

- На това, че повече играем в града, по-малко пътуваме. Това не е много изгодно от финансова гледна точка на театъра. Сега, ако пътуваме по-далече вече не оставаме да спим в града, в който играем, а се връщаме веднага след представлението. Изключение правят гастролите ни в столицата.

Може би се стеснява кръга на хората, които се интересуват от театър. Виждам, че младите не са научени да ходят на театър, много малко от тях имат тази потребност.

Имам Младежка театрална трупа и там ги уча на любов към театъра. И покрай трупата младежите увличат към театъра и своите връстници. Всичко обаче е въпрос на възпитание. Ако родителите не ходят на театър, ако не са завели децата си на театър, няма как те като пораснат да искат да прекрачат прага на театъра.

- Какво ви провокира да създадете Младежка театрална трупа?

- Отговорността пред бъдещето, грижата, че след нас трябва да дойде някой. Този някой обаче не се появява така от нищото, значи трябва да има някакво театрално възпитание за младите. Има много талантливи млади деца, които искат да се занимават с театър, но не знаят с кого и как. И постепенно от една група от около десетина деца, които дойдоха на първия кастинг преди четири години, сега трупата е значително по-голяма.

- Какво вие самият научавате от младежите в трупата, която ръководите?

- Уча се да запазя детското в себе си, да съм възторжен и удивен от света, така както и младите. Уча се да усещам движението на душата, любовта.

- Какво е да сте роден на 1-ви март?

- Първи март е единственият празник, който го няма никъде в света. Белият и червеният конец дават щастие и надежда. Това е първият пролетен празник. Интересното е, че това е и Ден на самодейността.

- Помните ли някой ваш незабравим рожден ден?

- Преди пет години, когато представях книжката по случай 55-я си рожден ден се получи истински празник в камерна зала „Апостол Карамитев“ в театъра. Участваше и Тони Димитрова, която ми беше спонсор при издаване на поетичната книга. Получи се хубаво тържество. И Христо Симеонов направи една мултимедия за представянето, изпях някои стихове, на които Руслан Карагьозов направи аранжимента.

50-годишнината си също помня добре. Тогава играехме „Районна болница“ – една знакова пиеса за бургаския театър.

- Защо избрахте на вашия рожден ден да бъде премиерата на последния спектакъл на Младежката трупа, която ръководите?

- Мислихме с директора на театъра, какво да направим. Има традиции у нас като навърши артиста дадена годишнина и поставят пиеса с роля, специално за него. Няма обаче време за това и решихме да направим спектакъла с Младежката трупа. Смятам, че това е много важно мое послание към публиката и към града. Моят рожден ден е повод и шанс за изява на младите. Предавам символично топката на тях, нека да им дадем шанс да се почувстват важни, уважени. В трупата има няколко момичета и момчета, които за първи път ще излязат на сцена пред публика сега. Те ще запомнят този момент. И аз ще го запомня. Още повече, когато има смисъл това, което казваш от сцената.

Пиесата е моя авторска разработка по текст на Агоп Мелконян. Взел съм идеята, че в някакво бъдеще след няколко века властта ще бъде в ръцете на жените. Затова съм направим героините да изглеждат високи, а мъжете малки и дребни. Времето е бездуховно. Появява се един човек с ореол и това до голяма степен смущава всички. И правят всичко възможно, за да го унищожат. Докато през цялото време е смешно, забавно и пародийно към финала става страшно, защото това е един мой вик, предупреждение, защото днес се твори бъдещето. Дали ще бъде време на електронна чалга или време на духовност, на любов, на доверие, на чувства, на обич. Смятам, че посланието на тази пиеса е много важно. Това е апел към сегашните хора. Миналото и бъдещето се срещат днес.

- Младите хора, с които работите, разбират ли значението на текста?

- Много добре разбират смисъла. На финала на пиесата звучи репликата на един от героите: Може ли жив човек да е невинен? и по време на репетициите, след тези думи, всички ръкопляскат, защото разбират, за какво става въпрос.

На 29-и март ще направим нова премиера на "Завещанието на поп Григорий" с участието на новото попълнение на трупата, защото повечето вече отидоха да учат в университет.

През април ще започнем работа по нова пиеса, чиято премиера ще бъде на есен.

- Кой е драматургът, който ви е преследваал през всичките тези години?

- Не съм от тези, които робуват на един драматург или на един жанр. Харесвам всякакви пиеси с движението на духа и с превъплъщението. Опитвам се в работата си да бъда друг, различен, да си нов на сцената, да изпиташ други чувства и вълнения.

Харесвам и американската, френската, руската, полската, английската драматургия. В театър „Ателие 212“ има много хубава пиеса, която са поставили и искам да ми я изпратят.

- Ролята, за която никога не сте били призован?

- Нямам такива амбиции. Никога не съм мислил, какво искам да играя. Театърът е колективно изкуство. Не може аз да искам нещо, а трупата да иска нещо различно. Трябва да сме заедно и когато в това взаимодействие с колегите и режисьора е важно ролята, която ти дадат да изиграеш по най-добрия начин.

Това е хубавото на актьорската професия, че не знаеш, какво да очакваш и какво ще изиграеш.