Аглика Бояджиева: Всяка роля може да отключи сърцето на зрителя

- Г-жо Бояджиева, как се чуства една жена на 2 х 30?

- По 30 евро? Много добре се чувствам. И си спомням думите на мама, която казваше: "Само си представям, че пише 60 години. Не мога да предположа, че това съм аз". Тогава толкова ми беше смешна и си казвах: "Горката, мама. Как иска да бъде млада". Тя имаше невероятна воля за живот. Беше един човек, който непрекъснато пееше, докато мие чинии, докато чистеше, тя така работеше. И си спомних тези думи днес, може би, защото утре е рождения ми ден (интервюто е правено на 19-ти март б.а.) и си казах: "Историята се повтаря. Нищо случайно няма и крушата не пада по-далеч от дървото". И аз сега си казвам: "Ставам на 60 години". Толкова много. Ами те минаха като един миг. Изведнъж ставаш на една възраст, която не проумявам. Това са много години, повече от половин век. Но като махнеш 30 години неосъзнат живот, мисля, че съм на 30.

- Като си правите равносметка сега около годишнината за това време, кои са моментите, които изплуват в съзнанието ви и никога няма да забравите?

- Първият момент е свързан с желанието ми да бъда актриса. Толкова силно го желаех. При една двойка по математика татко ми каза, че дори метачка по улицата няма да стана. А аз казах: "Не, аз ще стана актриса". Това беше една вътрешна убеденост. Казват, че когато нещо много силно го желаеш, то се е родило в утробата на Вселената. То вече е кодирано и няма начин да не ти се случи. Но тя помага, когато имаш закодирани положителни желания. Ако има лоша мисъл, то тя се връща като бумеранг, защото има вселенски закони. Всяко злонамерено действие или мисъл се връща обратно. Не искам да си помисля, какво ще се случи на хората, които са ми направили лоши неща. Аз не ги съдя. Има Бог, нека той ги съди.

Спасението на човечеството е в наши ръце. Аз не съм набожна, аз съм вярваща. Има един вселенски разум. Най-големият творец е Бог. Всичко около нас е сътворено от него. Това е един кръговрат в природата. Много съм щастлива от настъпващата пролет, от прасковата, която разцъфва. Чувам любовния зов на гларусите, който звучи нежно и любовно. Чудо е самата Земя и това, че ние сме на нея. Хората търсят спасението извън себе си, а то е вътре в него.

- По какво си приличат и по какво се различават вашите рожденни дни. Имало ли е моменти, в които не сте искали да празнувате? Как ще отбележите тази годишнина?

- Спомням си един такъв момент. Бях на 40 години. Репетирахме "Съвсем между нас", един спектакъл на Румен Велев, Тогава много плаках. От сутринта до вечерта и не можах да разбера, защо. После разбрах, че 40-я рожден ден не се празнува, защото олицетворява свети 40 мъченици т.е. до 40-я рожден ден жената трябва да направи семейство, да роди деца, да излезе от своите земни ангажименти, а след това да обърне внимание на духа в себе си, на своето издигане.

60-я рожден ден ще празнувам в тесен кръг у дома. Казват, че това е възраст за равносметка и за това, какво си направил или не си. Единственото, за което ми е мъчно е, че не съм била пълноценно до дъщеря ми. Тя имаше баба и дядо, които бяха много мъдри хора и я изгледаха. Те вече не са между живите, но са в един по-хубав свят. Ако трябва да се върна сега назад, то е единствено и само заради детето си. Заради нищо друго. За нищо не съжалявам. Всичко съм правила в този живот с невероятна всеотдайност и любов.

Понеже съм открит и добронамерен човек, съм получава шамари и от ляво, и от дясно. Но съм прощавала и съм вървяла напред.

- Има ли роля, с която сте се разминали през тези години?

- Има роли, които не съм ги харесвала достатъчно. И съм ги играла. Но в крайна сметка големият майстор е този, който намери парче криво дърво в гората и от него прави нещо, да получи красива фигура или тъкача, който има петно на килима и така го използва, че от него да направи цвете и с него да украси килима. Такава е и нашата професия. Стараем се с нашата същност да можем така да изиграем ролите, че да й предадем цвят и живот, въпреки минусите на драматургията. Ние боравим с нашата чувствителност и имаме ключ към душите на хората. С нашето присъствие на сцената ние ги разсмиваме, правим ги щастливи или понякога си поплакват в салона от това, което са усетили в салона. Оставаме следа в техните души. Така всеки зрител е открил по нещо за себе си. В това е смисълът на нашата професия. Ако трябва пак да ставам актриса, ще стана, защото така аз реализирам себе си. Така се себепретворявам. Това ми пълни душата и сърцето. И когато срещна някого и той ми каже: "Снощи гледах тази пиеса и толкова се смях" или "Гледах пиесата и ми стана мъчно, толкова сме жестоки хората", това е смисълът на нашата професия.

Подготвям деца, които искат да кандидатстват в НАТФИЗ. И когато ги питам, защо искат това, те ми отговарят: "Защото много е хубаво да те осветят прожекторите, хората да те познават". Но това не е съвсем така. Тук има тънка сърдечна нишка и във всяка роля всеки един от нас оставя частица от себе си.

- Имало ли е случаи, в които ключът не може да отключи сърцата на публиката?

- Да, имало е такива случаи. И да ме пази Господ да не участвам в такива пиеси. Но никой не е застрахован.

- Образът на Милдрид ли е ролята, с която искахте да отбележите вашата годишнина?

- Тя е едно зрънце от огъърлицата роли, които съм направила през годините. Едва ли тя ме определя и дава пълна представа за мен като актриса. Аз съм изиграла много драматични, трагични, комедийни, характерни роли. Това са 37 години на сцена. Това са много роли, много образи и във всеки един е имало и такива, които не могат да отключат сърцето на публиката.

- След като отшуми еуфорията около годишнината и отново влезете в работен ритъм, кое е следващото театрално предизвикателство пред вас?

- Не знам. Ноемви месец би трябвало да ме пенсионират. Но добре знаем, че артист пенсионер няма. Ако искаш да убиеш един артист, ти трябва да го оставиш или на резервната пейка или да го пенсионираш. Предполагам, че както други колежки са назначени след пенсия може и мен да ме назназат да играя. Както казах съм на 30 години (смее се) и имам много сили и възможности, имам много любов в сърцето си, и искам да я раздам на сцената пред незаменимата бургаска публика.

- Съжалявала ли сте, че кариерата ви е минала само в бургаския театър?

- Никога. Даже съм отказвала предложения да отида в София. Първият път покойният Петър Чернев ми предложи да отида в Младежкия театър. Следващият беше Асен Шопов, който през 1990 година ме покани в народния театър "Иван Вазов", казах: "Не, не искам". Моето сърце е тук. Обичам морето, публиката, бургаския театър, където мама и татко са играли, тук имам много приятели.

- Не съжалявате ли, че вашата дъщеря Милена, която също е актриса не играе в бургаския театър?

- Дъщеря ми сама избра да остане в София. Тя е на свободна практика и това не й пречи да играе в постановки, с които обикалят страната. Стана популярно лице с предаването "Аламинут" и сериала "Етажна собственост". Животът е един процес, в който правиш избор и сам го изживяваш. Не съм й се бъркала в решенията. Само я попитах дали иска да дойде, но тя отказа.

- Опитвате ли се все още да я съветвате професионално?

- Да, давам й съвети и тя ги изслушва, защото има респект от мен и се вслушва в това, което казвам.

- А като майка?

- Много сме различни. Аз съм по-мека и правя компромиси с хората около мен. Тя е по-рязка и категорична и не прави компромиси. Но никога не съм й спестявала, какво мисля по даден въпрос, но решенията ги взема тя.

Интервю на Десислава Георгиева

Снимки Лина Главинова