Антония Кесерджиева: Кодът е усещане за искреност

Антония Кесерджиева: Кодът е усещане за искреност

на Лика Янко, Георги Божилов - Слона, Кольо Карамфилов, така и на по-млади, а бургаското лоби винаги е добре застъпено в лицето на Иво Бистрички, Дарина Пеева, Стойко Даскалов или Симеон Шивачев. Изящните и финни творения на Николай Сърдъмов и проф. Димитър Делчев също са намирали място в изложбеното пространство. В галерията събира интересни и мислещи хора. Ния обича да пътува, да открива нови места и личности, да търси и намира. Омъжена е, има две деца.

- Г-жо Кесерджиева, тази година галерия "Луна" става на 15г, за какво говори времето?
- 15  години са един упоително дълъг отрязък от време на преминавания, приближавания, отдалечавания. Докато изградиш визията на това, което те изразява най-добре, субективното време във всеки от нас вае своите си линии и неусетно се оглеждаш в един момент в архитектониката на дните си по много личен начин. Ето това са тези 15 години за мен самата. През това време не съм била сама, всеки миг от съставността на това време е споделян с моя съпруг, с дъщеря ми и сина ми. Те са срещата ми, съзнателната ми принадлежност към живота като цяло. Идеята да създадем пространство за изкуства е точката на осъзнатост, влюбеността в начина, по който винаги сме искали да живеем.

- Първият дом на галерия "Луна" бе в една стара и красива къща на улица "Шейново", от години обаче галерията има нов облик на улица "Константин Фотинов". Означава ли, че има два периода в развитието на изложбеното пространство и на вас самата?

- Да, за мен това са просто различни фази на светлината Луна, нейните разкази - послания. С Петър, съпруга ми, се срещнахме преди 25 години и ако "Луна от корени" вече е в своето 15-то издание, то нашата връзка е на цели 25. Обичам да казвам, че ако от близостта на всяка идея с нейното отражение се ражда поне една звезда, при мен се родиха три - Никол, Антонио и Луна. Никой от нас четиримата не припокрива изцяло другия, но може би визията, интонацията, с която търсим е близка, така че дали са много или малко 15 години, аз бих ги определила като мярка за вдъхновение и съзнателност. Точно това са годините, в които създавахме езика си както на внушение, така и на възприятие, езикът като едно дълбоко пътуване към нас и към света около нас. Имаме страхотни приятели, те са в мислите ми, защото аз ценя срещите си с тях, разговорите, времето за откривателства. Ето това наричам споделеност, имаме истински приятели.

Не бих искала да споделям колко лични усилия – емоционални, физически и финансови сме вградили, за да създадем от идеята си свят. Свят без излишна суета, единствено с подкрепата на  нашата  публика - публиката на Луна, а тя е специфична, тя е "другата" публика. От това взаимопронкване над подражателството и клишетата се раждаха нашите теми. Често са ми казвали "чувството ти за анализ и това да си над бита" те крепи, а аз бих добавила и вкуса към самоиронията. Това да можеш да видиш нещата от моста, който свързва бреговете, а  е сам над реката, който уж има два бряга, но е зависим от тях, за да го има - прекрасно е!  Осъзнавам важността да споделям, да срещам разбирането и затова съм страшно благодарна на тези, с които се срещахме през годините. Не опоетизирам излишно, но аз наистина мисля, че битът е нещо, с което трябва просто да се справиш, а  същностното е духът и мисълта. Те са движещи. И красивото е да ги развиваш, да не спираш. Започнеш ли да се вторачваш в трупането на други блага, вече си залепен в пейзажа. На мъртвата природа пейзажът.

Завърших българска филология и това ми донесе очарованието да коментирам всеки жест. Останах влюбена в семиотиката на късия разказ, в текстовете на Юлия Кръстева. Пленена съм от словесността на Цветан Тодоров, въпросите на Сартр и отговорите на Ролан Барт. Търся ги постоянно, обичам ги -  ето това е животът ми в света на галерия "Луна", защото аз го водя май със себе си навсякъде като пътната си чанта.        
- Има ли автор, който винаги сте искали да поканите и кой е той?

- Авторите! Да ги разбереш, а и те тебе! Да израстваме заедно в дните и в гънките на едно пространство, населено с образи и форми, да го видоизменяме всеки път. Моят избор. Експериментално пътуване в екзистенцията и всяко следващо тръгване е като надграждане на визуалната история. Всеки от тях си има път, интересува ме доколко дълбокото и непознаваемото у човека говорят за отдаденост, за искреност в това, което създава. Естетиката е в мисълта и концепта - или я има, или не. Уловеното време е с характер на субективност - то винаги е това, което откриваш с вътрешния си поглед. Има автори, които ценя, но интонационно не ме привличат или пък решавам, че дистанцията в случая е по-добрата среща. Харесвам и ме вълнуват дълбоко сетивните автори, умните послания. Усещам всичко като текст и много дълги спорове затова са се водили в галерията, в които мисля, че успявам да изразя и убедя - света е носител на реч и обменът на идеите като поток на съзнанието преминава от образ във форма, от цвят във форма и т.н, затова една линия сама по себе си е наратив, памет, препратка, текст.

- Кой човек е творецът?

- Човекът-творец е демиург, а Очакването на Годо е събитийно в неговия живот. Това очакване е творчество само по себе си, но някои мислят, че се разминават с идеята и не виждайки радостта от това, непрекъснато страдат и хленчат. Това за мен не е творецът, а човек, който търси препитание. Аз мисля, че умея да очаквам и в това намирам силата си на творец. При нас всичко се е случвало стъпка по стъпка, с идея ясна и много отдаденост. Акт на единство между приемането на действителността и желанието да променяш, за да я разбереш. Да, може би това сме ние двамата с Петър, ние допълваме, трансформираме, за да очакваме Годо в себе си.

Вярвам в мисълта, тя насища планетата с потенция, тя е изкуството всъщност. Казват "напълних си душата", а всъщност мисълта обикаля Земята докато си наблюдавал спектакъл или докато си разглеждал изложба и именно тя поражда чувството за пълнота докато вълшебницата мисъл е събирала образ след образ, нанизвала ги е, за да ги въвлече в разказ - този процес ни обновява.

Затова ме привлича концептуалното изкуство - прочитам нещата, тълкувайки ги.

- Искате ли и децата ви да се занимават с изкуство?

- "Луна от корени" присъства като градиво в растежа на дъщеря ни Никол и синът ни Антонио. Превърнахме галерията в своебразен модус за възприемане и пренареждане. Основното винаги са били те двамата, движението на умовете им, будността на сетивата, с които да чувстват света. Важен за нас е знакът - да го усетиш и да можеш по свой начин да го "добавиш". Живеят влюбено, обичат и ценят избора си, пътят си и любимите  си хора до себе си. Като споменавам знака и знаковостта, за нас наистина означават много - Никол и Антонио умеят да анализират, да тълкуват, да пътуват в смисъла, търсейки нюансите в най-дълбокото на тъканта. Сега усещам, че и любимите им до тях, също ценят и се вдъхновяват от мига на вглеждане. Обичам ги! Бог да ги закриля!

Имат един критически рефлекс в себе си, който е много силен като интуиция и аз съм убедена, че контактът с изкуството им даде широта на погледа, въобще умението да виждат. Той завърши визуални изкуства във Франция, а тя следва международен бизнес в Англия. И за двамата  - начинът, по който гледат на живота е творчески и това е нашият отговор на въпроса - да, те са изследователи. Домът ни, тук, където израснаха е по-скоро лаборатория, място за намиране на думите. Това за мен е много съществено - да се говори и да се търси ниво на обследване, да творят говорейки. Затова естественото им, импулсивното им намерение е в търсенето.

Следят процесите в съвременното изкуство,  респектирана съм от тяхната информираност и компетенция, но пак ми се иска да припомня - всичко тръгва от формата на общуване - какво четеш, какво гледаш, с кого общуваш - филми, театър, движение... о, колко ги обичам! И колко сме щастливи с баща им, че са сетивно интелигентни и разумни, осъзнали своята визия, култура и идея за света. Система живот!

Не обичам, а и не ме интересуват готовите формули, ясните конфигурации и "оптимистичните" нотки като: бодро, нежно, сладко - това не е мой мотив.

В българските училища липсва поглед към дигиталното видео, нет артът, саунд артът, интерактивността. Не мисля, че има среда за изследване и показване на съвременни артистични технологии и практики. Нужни са подготвени кадри, както и непрестанно обновяване на информацията. Дори посещенията в галериите, мисля, че се случват по скучен и неадекватен начин, а има интересни формули.

- Как се промени изкуствтото за тези 15 години?

- Разви се динамично - и като позиция и като новаторство в решенията. Изкуството все по-често излиза от галериите, то среща хората на улицата, в парка. Изкуството е мощна медия, организъм от знаци на възприятия в необичайните му форми - говорим за ново сърце на арт-а. В продължение на няколко месеца върху витрината на галерия "Луна" всеки месец се експонира по една нова визуализация, изградена от Антонио Кесерджиев, чийто проект е нарекъл "Прозорец" -  като място за среща на една идея с града, улицата, случайният минувач. Намирам този акт за искрен и съзидателен. Той определя ритъм, разказва сам по себе си история, предлага вкус, стил, личен избор и това е много важно за всяка форма на изразяване. Не претенцията, а смисълът като такъв. Ето такива и други подобни смисли ме докосват и като дискурс обживяват търсенията ми, променят думите ми и това ме обновява. Ето например, думата "яко, як, яка", замисляли ли сте се - няма друга дума с подобно внушение. Аз я изследвам, използвам, дори съм я превърнала в собственост, в знак за обсебваща сила, но не в смисъл на обсесия, а като градивен инструмент, който на съзнателно ниво очертава мощ и въображение. Това е физиката на думата "яко" за мен, сочеща "ръст". Филмите на Ким Ки Дук за мен са яки филми.

- Как си представяте бъдещето?

- Мисля, че да усещаш климата е като да създаваш атмосфера за посев. За тези 15 години открих много важни за мен хора. Самата аз участвах в интересни процеси на взаимодействия. Колекционер на красиви умове съм. Един буден ум е в състояние да ме очарова и пробуди. Както и думите, те са проекция на остротата и финеса на танцуващата мисъл. Мога да кажа, че галерия "Луна" приютява мъдри същности - и хората и произведенията са пресечност, плодоносна потенция.  

Обожавам простотата на нещата и не споделям истеричността, тя често пъти ме плаши, тъй като виждам в нея прикрито незнание и неумения. Обживявам с присъствието си единствено неща, които харесвам.

- Към какво се стремите ?

- Искреността е моят код. Като филолог, за мен галерията е най-прекият диалог с културата - език. Улавям вътрешните процеси чрез този език и не се вълнувам от имена, които продават творбата. Показвам това, което харесвам, но пък радостта от този искрен акт провижда следния факт - все по-често продавам творби на уникални автори, които поради некомерсиалния си нрав самите те, а и българската действителност ги дефинира като "трудни, непродаваеми" - това ме радва страшно много. Това е успех на идеята. Удивително е! Сами виждате, че кодът е усещане за искреност. И няма да изневеря на себе си, аз ценя живота си и всичките наши общи усилия за случването му. Но има и автори, които нямат добра памет за изграждащото се и бързо подменят основата, върху която са разполагали идеи, разкази - просто въпрос на стил и  воля. Така разчитам това недовиждане, но пък съм любопитна да надничам чувствително в идеята – памет. Имам прекрасни взаимоотношения и се радвам на споделеност. Имам желание да обновявам с нови идеи и похвати.

- Как се виждате и след 15г?

- Няма как да се превърна в пианистка, но живот и здраве може би ще съм посетила няколко концерта на Людовико Еинауди /итал. пианист/. Това е една музика, пълна с любов. Аз казвам - либидото като произход е взаимодействието ни със света извън аз-а. Много са етажите в нас самите, колкото повече сетива си отключил, толкова повече нюанса на значения улавяш. Затова какво виждаш се определя от това колко знаеш. И винаги обаче има нещо, което остава скрито за окото ни - не го виждаме като в градините на щастието "15-тият камък от градината Рьоанджи".

- В каква посока искате да се развие града или какво му липсва?

- Това е мястото, което ме среща със света такъв какъвто е. И пак ще кажа - човек среща това, което е той самият. Всеки прави своя избор - дали влагаш желание или играеш, ние избрахме първото и срещите са ни истински. Градът е обновен, чист, подреден, но моите стандарти за креативна визия и арт събития са много различни от това, което предлага Бургас днес. Оценявам всичко изградено с добра мисъл и воля, но ми липсва стилът и иновацията. Пожелателно е!