Мари Робес издава първия си роман Море от мечти и обещава нов на своите читатели. Снимки Личен архив
За романа "Море от мечти" на Мари Робес може да се каже, че е книга с кауза, а авторката й мечтае - младите хора да се влюбят в родината си и да не я напускат.
Мари Робес е псевдоним, образуван от букви от личното име на авторката и съдържа името на нейния любим герой. Идеята за романа се ражда в Родилното отделение на една българска държавна болница, часове преди тя да роди там третото си дете.
"Море от мечти" е увлекателно и свежо, романът поставя вечни въпроси: Как да водиш смислен живот? Как да дръзнеш и да осъществиш мечта? И да свържеш мечтата с обичта към родината. Не спестява и сериозни теми – за мъжделеенето на духа, за обезлюдените села, за унищожаването на земята, за грабежа на златните ни залежи... Неусетно научаваме къде са лети камбаните, които възвестяват Освобождението на България. От къде се виждат Родопите, Рила и Пирин едновременно. Кое цвете символизира силата на българския дух и не се среща другаде по света.
Книгата е дебютен роман на Мари Робес - автор на две книги за интериорен дизайн и декорация, станали бестселъри в Германия и Китай. "Море от мечти" се продава в книжарниците в страната.
- Защо романът Ви носи заглавието "Море от мечти"?
- Защото е част от посланието му. И от разговор между героите - българския таксиметров шофьор Камен и главната героиня:
- Трябва да преподаваш в университет - възкликна с удивление Стела.
- То и през таксито минават доста хора... - засмя се Камен.
- И какво им казваш?
- Ако можех да достигна до всички мои сънародници от устието на Тимок до Резово, от Дуранкулак до Златарево, бих им казал да дръзнат и да следват мечтата си, не мнимата сигурност. И да свържат мечтата с обичта към родината.
- Тогава България ще е море от мечти...
- Кога и как се роди идеята за романа?
- Третото ми дете се роди тук. През четирите дни, когато бях в Родилното отделение, не се роди друго дете. И усетих, че България изчезва. Трябваше да направя нещо. Да опиша Балкана и морето така, че повече млади хора да се влюбят в родината. Така, както я обичам аз. Да създам книга, която се чете на един дъх – дори от тези, които не обичат да четат. Така в една българска държавна болница през априлска нощ преди няколко години се появи идеята. А на сутринта около 10:30 и дъщеря ми.
- Споделяте, че искате с тази книга да вдъхновите българите, които живеят в чужбина да се върнат и хората от България да не напускат страната. Кое Ви провокира да отправите този литературен призив?
- Родилното отделение, което беше така пусто. Младите хора, които заминават. Медиите, които представят престъпник за феномен. Книжарниците, които са залети от книги, а липсват романи, които са жизнеутвърждаващи, български и гледат напред. Татко, който казваше, че живеем в рая. Думите на проф. Божидар Димитров: "Да си българин е кауза"
- С какво в книгата Ви ще ги накара да последват съвета Ви?
- В романа ми няма съвет. Само парченце вдъхновение, оваляно в дъха на рози и песента на щурчета. Късче към "зърно за посева", за което говори Шекспир в "Сонет 14".
- Как съчетавате страстта си към писането с професията си?
- Следвала съм право в Германия и САЩ. Но преди десет години успях да сключа договор с най-голямото немско издателство, което публикува първата ми книга. Заглавието стана бестселър, влезе в топ 20 на "Амазон" - Германия и се преведе в Китай. Оттогава писането е моя професия.
- Къде живеете в момента?
- В Родопите. С мъжа ми и трите ни деца.
- Да очакваме ли друг роман след "Море от мечти"?
- Да.
Цитати от "Море от мечти"
Пътят бе притихнал в очакване на залеза. Виеше се успоредно на брега между поля и високи треви, хълмове и изоставени складове. Минаваше през Балчик, Каварна и Българево, докато стигнеше удивителната панорама на Калиакра – полуостров, вдаден два километра навътре в морето, с отвесни скали в червеникав оттенък, които се извисяваха седемдесет метра над водата, облени в пурпурни ивици от залязващото слънце.
***
В България не е лесно. Но дори само Родопите да имахме, пак бих останал. Такова е сърцето ми. Тук иска да бие.
***
Том Бранд се взираше в компютър последен модел Епъл. Светлина от настолна лампа, поставена на стара дъбова маса, падаше върху десктопа, потрепваше на повърхността и се разпиляваше на златни прашинки. Но сиянието ѝ бледнееше пред това на снимките, менящи се на екрана. Седемте рилски езера. Плажът Ропотамо. Пътят на звездите в Странджа. Бекови скали в Родопите.
***
Не ми трябват плоскоекранни телевизори. Нито екскурзии до Гърция и изкуствени дубайски острови. Но искам справедливи битки. Хуманност. Свобода. А реалността става все по-несвободна. Не стига за размаха на крилете ми.
***
Велека се стигаше по пътя Ахтопол – Синеморец. По отбивка така скрита между дървета, че човек не можеше да не я подмине, ако идва за първи път. Табела липсваше. Том зави вляво по черен път, който криволичеше между брястове и ясени, цъфнали ружи и магарешки бодили. Колата заподскача като ледче в шейкър.
***
Не ни трябва консуматорство, а смисъл.
***
С излизането от колата усети омаен, ленив въздух. В мастиленото небе сякаш кръжаха невидими листове със стихове. Над скалите се стелеше аромат на лагерен огън, витаеше любима мелодия. В сумрака просветна светулка.
***
Не е нужно да вървим до Сантяго. Най-важният път никога не е далеч. Просто не дръзваме.
Галерия
