Българки с майсторски клас по китара в Германия

конкурси, изнасят концерти из цяла Европа, свирили са в Еквадор и Мексико. Първият им албум "New York Fantasy" излиза през 2004, а вторият "Хоро" през 2011 година. Нотите към вторият албум са издадени малко по-късно в книжен вариант.

Дамите продължават своята концертна дейност, преподават и с нетърпение очакват всяко лято, когато се завръщат за почивка в България. Не крият, че се надяват в бъдеще да имат много повече изяви пред българска публика.

- Защо китара? Защо в Германия?

- Бояна: Кети ни "записа" на уроци по своя идея, бяхме на 9 години. През това време аз рисувах в кръжок и играех народни танци. Хобитата станаха прекалено много, накрая остана китарата. Последва изпит и прием в пловдивското музикално училище...

- Кети: На фестивал в Пловдив се запознахме с проф. Бернард Хеб, преподавател в бременската академия. Той ни хареса и започна да следи развитието ни, по-късно предложи да кандидатстваме в Бремен... Е, приеха ни с отлични оценки на всички изпити. Тогава имаше специална квота, налагаше се да преборим немските кандидати. Оказахме се първите българи в академията.

- Някога усещали ли сте по-особено отношение към вас, да не кажем "студено"?

- Б.: Да, в началото бяха резервирани, в училището нямаше други българи, не ни познаваха, нито като хора, нито като музиканти. След първия концерт пред колеги и преподаватели, нещата се промениха осезаемо, вярвам, че ги спечелихме и впечатлихме до някаква степен.

- К.: Академията имаше практика да организира платени участия за свои студенти, винаги откликвахме, отнасяхме отговорно и без особени претенции за мястото и каквото и да било друго, така спечелихме добра репутация, германците са точни хора, дори когато става дума за изкуство, ако си коректен, те отвръщат със същото.

- Цигулките са много обсъждани инструменти, изработка, цена, история, някак мистични... Какво можем да кажем за китарата?

- Б.: Отидохме в Германия с ученически китари, които не бяха нищо особено, но нашият професор настоя за майсторски инструменти. Разликата между тях и всяка друга китара, разбира се е ръчната изработка, респективно в цената, точно като при цигулките. За щастие, професор Хеб ни представи пред Геролд Ханабах, музикантите знаят какво означава името му и каква чест е да свириш на инструмент, изработен от него. Той направи за нас две китари.

- К.: Ние сме близначки, изглеждаме еднакви на пръв поглед, но реално не сме, това важи и за китарите ни... Има голяма разлика в звученето, смятам, че да свириш на свой собствен, уникален инструмент, направен за теб, е като да използваш собствения си глас, „индивидуалност”, това е думата.

- Българки, близначки, класическа китара, участия на международна сцена, редом до световно признати музиканти, голяма част от които мъже... Как се чувствате? Лесно ли ви приеха?

- Б.: Разбира се, че не беше лесно, от една страна сме жени, а в светът на класическата китара няма много, от друга страна доста по-млади в сравнение с останалите участници в конкурси и фестивали за професионалисти, сигурно е имало известна доза скептицизъм, но когато правиш нещата от сърце и си положил огромен труд, няма начин да не се получи.

- К.: Ако погледнем от веселата страна, бяхме приемани и все още сме, като атракция. За концерти обличаме еднакви рокли и въпреки, че заради естеството на инструмента и специфичната стойка при свирене, не можем да заложим на провокативна визия, залагаме на стил и поне доза блясък. Получава се, публиката цени всичко това.

- Всяка награда, всяко участие е успех само по себе си, но можете ли да определите най-голямото си постижение до момента, според вас?

- Б.: Първо място на интернационалния конкурс за китара в Оснабрюк, наричам го преломен момент за нас, сключихме договор с музикална компания, която издаде първия ни диск. Получихме своята "легитимност", това мога да кажа. Все още бяхме студенти, но се почувствахме добре дошли в света на професионалистите.

- К.: От сантиментална гледна точка, бяхме изключително щастливи да свирим за представянето на България на "Експо Сарагоса" през 2008 година. Беше невероятно преживяване, почувствахме се много горди, не показвахме толкова себе си, колкото страната.

- Вторият ви албум се казва "Хоро", как се роди идеята да адаптирате български фолклор за две китари?

- Б.: Това е правено и преди, има много аранжименти на народна музика за китара. Специално при нас, именно Сарагоса се оказа причината. Бяхме приготвили програма, която включваше такива пиеси, приеха се толкова добре, с такава радост, както от българите, които бяха там, така и от чужденците, че се запалихме. Малко по-късно и след много работа, албумът е факт. Включва тринадесет изпълнения на известни български хора, звучат прекрасно и много различно.

- К.: Инструментът ни не е традиционен за българската музика, затова си беше предизвикателство, но ние свирим на китара, това е нашият начин да покажем България. Мога да изпълнявам испанска и всякаква друга музка, класическа, модерна, но душата си е душа, не можеш да избягаш от корените си..., а и не искаш. Чужденците приемат българските ни пиеси възторжено, в паузите ни разпитват, интересуват се, предполагам, че им звучи като фламенко, но много, много по-хубаво!

- След дълги години като ученици и студенти, сега на свой ред сте преподаватели. Да оставим на страна теорията, има ли нещо специфично, което се опитвате да предадете на учениците си?

- Б.: Има три неща, които са важни за мен като преподавател – самостоятелност, индивидуалност и професионализъм. Мога да покажа техника, мога да предложа варианти, но държа всеки сам да намира своя израз и решенията си при възникнали проблеми. Искам от тези, на които преподавам да се държат професионално като цяло, да работят усърдно и да са точни.

- К.: Талант и много труд, това казвам на учениците, това са ми казвали и на мен, вярвам, че това е истината.

- Какво предстои за "Дуо Стоянова"?

- Б.: Предстоят дните на китарата в Ноенбург, Германия, това е фестивал, трае цяла седмица, ще проведем отворен майсторски клас, който се посещава както от студенти, така и от преподаватели по китара. Освен това ще свирим на финалния концерт, ще си го "поделим" с известното дуо "Katona Twins", както става ясно, те също са близнаци.

- К.: Интересното е, че досега не е правен концерт от две двойки близнаци, планираме да изсвирим нещо като квартет.

- Изяви в България?

- Б.: За съжаление, нямаме много изяви на българска сцена, разбира се, че се е случвало и винаги свирим с особено желание, ние сме българки и държим да подчертаем това, но за никой не е тайна, че този тип музика, все още не много популярна у нас, но вярвам, че това предстои, вярвам, че има публика, която може да я оцени.

- Да приключим с нещо весело, куриозите на и около сцена със сигурност не са малко?

- Б.: Случвало се е, трябва да имаш чувство за хумор и да си готов да понесеш стоически някои несгоди, които след време са просто смешна случка. Поканиха ни да свирим в една църква, температурата навън беше – 20 градуса, нямаше отопление, съответно вътре в църквата беше също толкова студено. Публиката буквално се криеше в палта, шалове, шапки, а ние – изправени гордо с вечерните си рокли, между две огромни свещи за разкош. Два часа. Толкова можеш да изкараш на кучешки студ, свирейки. Разчиташ на рутината и на това, че понякога ръцете свирят сами, нямат избор – съзнанието е отдавна замразено.

- К.: Ректорът на университета бе организирал концерт във Франция. Мина страхотно, след него ни поканиха на изискана вечеря, всички сме чували за изтънчената кухня по тези земи... Основното блюдо представляваше..., ами...пиле, някакво пиле, сервирано с главата, очите, перушината, краката и всичко останало, просто пиле. Умъртвено и приготвено кой знае как, беше зловещо! Аз не успях, но сестра ми направи небивал жест на любезност и опита един микрон от този кошмар. Бях на върха на щастието, когато се оказа, че на масата все пак има достатъчно хляб и сирене, които със сигурност не са чуруликали до преди малко.

Текст Гергана Янчева

Снимки Личен архив