Димка Ташкова си подари последната си книга за своя юбилей. Снимка Лина Главинова
Димка Ташкова е родена на 15-ти ноември в Бургас. Завършва тогавашната Мъжка гимназия (сега в сградата се помещават ПГРЕ „Г. С. Раковски“ и ППМГ „Акад. Никола Обрешков“ б.а.). След това Софийския университет „Свети Климент Охридски“ със специалност „География“ в Геолого-географския факултет.
Журналистическата си кариера започва в областния вестник „Черноморски фронт“ (сега „Черноморски фар“ б.а.). „Една вечер слушах по радиото репортаж за учителите по селата. Тогава работих като учителка на село. Никак не ми харесах репортажа. Седнах и написах нещо мое, написах го на ръка и го занесох в редакцията. За моя голяма изненада го публикуваха така, както го бях написала. Това ми даде криле да кандидатствам за работа във вестника“, спомня си началото Димка Ташкова. Три месеца, след като започва работа, й поверяват да води страница за младежта.
Завършва професионалната си кариера като шеф на пресцентъра на Община Бургас при втория и третия мандат на кмета Йоан Костадинов.
Тя е автор и на девет книги. Последната е озаглавена „Времето тихо ни подмина“ и ще бъде представена навръх рождения й ден – 15-ти ноември в Дома на писателя в Бургас. Поводът е 75-тия юбилей на авторката.
- За юбилеите си хората си подаряват пътешествия или сбъдват отдавна отлагани мечти. Вие обаче си подарявате книга? Защо?
- Подарих си книга, защото имам амбицията да напиша всичко, което ми се пише, все още не съм го написала. Затова побързах да го направя. Надявам се, че ще имам още подаръци да си правя. Винаги се надявам, че това което напиша последно е най-доброто.
- С какво „Времето тихо ни подмина“ е по-различна от предишните девет книги или има една нишка, която преминава през всичките Ви книги?
- Не, няма такава нишка. Всяка една от моите книги е различна. Това е една отделна самостоятелна история. В настоящата книга разказвам за приятелството ми с две семейства, начинът им на живот, това което се е случило около тях. Една история, такава каквато аз я виждам.
- Когато човек стигне една определена възраст, започва да се обръща все по-често назад и да прави някаква равносметка. Нужно ли е това?
- Не знам дали е нужно да се прави. По-добре е да не си правиш равносметка. По-добре е да се връщаш само към хубавото. Лошото ти отнема по нещо. Даже и на тази възраст, даже и след толкова години то винаги ти отнема по нещо. Горчилката не е хубава. Няма нужда се връщаш към нея.
- Рожденият Ви ден е няколко дни след 10-ти ноември. Тези дни всички говорят за случилото през 1989 година. Какво Ви отнеха и какво Ви дадоха тези 30 години демокрация?
- Отнеха ми надеждата. Като млада се надявах, че ще дойде моментът да живея в една много добре развита държава. Вярвах, че когато стана на една прилична възраст при нас ще бъде много добре за живеене. То се оказа точно обратното, развали се всичко. Новата надежда, която ме беше обхванала по едно време, и тя отмина. Не е приятно да чакаш нещо и то да не се случи, да го чакаш толкова дълго, колкото аз го чаках и то да не се случи.
- Това носталгия по младостта Ви ли е?
- Не, в никакъв случай не е носталгия. Ние като държава и народ имаме възможност да живеем много по-добре. Тази година отидох в Канада и за първи път разбрах, защо социализмът е невъзможен да се случи, но разбрах и още нещо – за каква държава съм мечтаела. За това мечтаех – хората да се чувстват добре. Да има и богати, има и бедни, и винаги ще има. Това го осъзнавам. Но отношението към тези хора, към семейството, към децата – всичко е съвсем различно.
- На Вас не Ви се случи да живеете в такава държава, но това се случва на дъщеря Ви. Това някакво частично удовлетворение ли е децата Ви да живеят в един по-различен свят?
- Да. Преди да отида много се притеснявах за тях. След като отидох и видях как живеят им казах, че не бива да се връщат. Много жестоко е това, но точно така им казах. Не вярвам, че ние скоро ще постигнем това, което са постигнали те – начин на живот, отношението един към друг, отношението към децата, към природата.
- Какво не ни достига, за да живеем този живот?
- Много пъти съм се питала и съм си задавала този въпрос. Понякога чувам по телевизията, какви ли не брътвежи. Може би причината е в характера ни, български характер, особен характер, имаме добри черти, но лошите са повече.
- Вие сте работили като журналист преди 1989 година и след това. Как се промени професията? И вярно ли е, според Вас, твърдението, че преди журналистите не са имали свобода, а сега могат да пишат, каквото си искат?
- Не, сега няма свобода. Даже мисля, че сега свободата е много по-малко отпреди. Сега няма дръзки хора. По-рано се намираха. Това означава, че начинът на отношение към тях им е давало сила да бъдат дръзки. Имаше хора, които пишеха истината.
- Боли ли Ви за случващото се с професията, на която сте посветили живота си?
- Боли ме. Много се опростиха нещата. Това, което непрекъснато ни представят не ми харесва.
По мое време три пъти са ме викали в партийните комитети за написани от мен материали. Но не мога да кажа, че са били груби към мен. Те не са ме накарали да спря да пиша. И двата пъти разговорите бяха човешки, нормални. Те казаха, какво мислят, аз казаха, защо съм го написала така. И си мислех, че и двете страни имат право.
А сега нямаш възможността да кажеш това, което мислиш, да го напишеш.
- Т.е. сега страхът е по-голям отколкото преди промените?
- По-голям е разбира се. Бях много изненадана, когато Слави Трифонов, когото всички оплюват, но всички гледат, беше направил реклама за предстоящото гостуване на премиера Бойко Борисов в неговото предаване преди време. И когато се появи министър-председателя той даже не ми зададе въпроси. Изглеждаше, че чете това, което са му написали. И това го видя цяла България. Да нямаш смелостта да зададеш поне два по-такива въпроси.
- На кои журналисти и медии се доверявате сега?
- Не съм зле настроена. Има си хора, които се стараят да пишат добре. Но не ги следя така, както преди. Сега чета повече книги и слушам повече стари песни. Малко съм се върнала назад в миналото.
- Вашата професия Ви е дала възможност да общувате с много и различни хора. Успявате ли след толкова години да усетите, когато някой е недобронамерен, крие злобата си?
- Успявам. Много съм точна в преценката си. Дори вчера ми се случи нещо такова, но е много лично за разказване.
- Казват, че с годините броя на приятелите намалява. Каква е причината – възрастта или опита, който трупаме?
- От възрастта е. При мен е от възрастта. Много хора си отидоха един след друг. В един момент започнах да си търся нови приятели и живеех с чувството, че на моята възраст не можеш да намериш приятели, но не било така. И съм много щастлива, че попаднах в среди, от които съм имала нужда и които много ценя в момента.
- През последните години, освен че пишете, пътувате често…
- Не толкова често. Пътуваме до едни и същи места.
- Защо е тази цикличност?
- Защото пътуваме сами. Не можем да си позволим да пътуваме организирано. За нас е скъпо удоволствие. Мъжът ми търси благоприятни за нас предложения за самолетни билети, за хотели. Запазваме си ги и цяла една зима се подготвяме за предстоящото пътуване.
- Каква е емоцията да планирате пътуване?
- Чудесно е. Емоцията е по-хубаво от самото пътуване. Предварително разучаваме, къде ще отидем, какво ще видим. Давали сме наши записки на приятели, които са ходили по същите места и те са много доволни от това.
- Да се върнем към книгите Ви. На кориците не стои името Димка Ташкова, а пише Дима Стефанова. Защо?
- Имах доста трудно пребиваване в журналистиката, имах възходи и падения. Винаги съм мислила, че буквата К в името ми Димка е като спирачка. Соня Георгиева твърди, че К било новото начало, но аз не мисля така. Понеже няколко пъти се наложи да сменя името, реших на направя последната смяна за книгите ми. Между другото по паспорт съм Стефанова.
- Коя беше причината да посегнете и да напишете първата си книга?
- Винаги съм искала да пиша. Ето нещо, което миналото ми отне – възможността да пиша. Щеше да пиша много по-рано. Някого, за да напишеш книга и тя да бъде отпечатана това беше голям проблем. Само избрани можеха да си го позволят. Аз не бях измежду тях.
Първото си разказче, което написах беше, когато бях във втори клас. Пратиха ме на почивка далеч от майка ми и аз седнах, за да напиша, какво виждам. Но не написах обикновено писмо, а го написах със самочувствието, че пиша разказ.
После изпитвах голям страх. Имам респект към нещата, с които се захващам. Не можеш да започнеш, докато не си готов. Затова винаги се подготвям предварително преди да почна да пиша.
- На представянията на Вашите книги идват много хора. Като изключим приятелите Ви, които винаги са добронамерени и останалите хора споделят, че имат нужда да четат това, което пишете. Те намират себе си във Вашите книги…
- Останах си наполовина журналист. Моите книги без изключение са написани върху една основа, която е истинска, която се е случила, на която съм била участник или свидетел. Платното, върху което рисуван е истинско и може би това прави нещата по-разбираеми, по-земни, по-човешки. Не летя във въздуха, разказвам човешки истории.
- Споделихте, че пишете три-четири месеца в година, предимно през зимата? Това ли е Вашият сезон за творчество?
- Най-съм продуктивна през януари – март. През април започвам да правя поправките. Май месец го изкарвам в страхове дали си струва написаното, дали е хубаво, дали съм достатъчно честна към читателите си. Някъде през юни моята издателка грабва материала и го издава в книга до края на лятото.
- Предстои Ви премиера. Със сигурност се вълнувате? Кое Ви държи нащрек?
- Злонамерените хора. От нищо друго не ме е страх. Достатъчно честна и почтена съм била към тази книга и към хората, описани в нея. Но злонамерените приятели, които някога много често ми пречеха и се изправяха срещу мен са оставили диря и аз съм останала да живея с този лек страх. Не че изпитвам голяма боязън и не мога да се справя с нея, но това разваля вкуса.
