Хората на Путин с премиера на 1 декември във Варна

Книгата "Хората на Путин" от британската журналистка и бивша кореспондентка в Москва Катрин Белтън оглави класациите в книжарниците и след  три успешни премиери в София, Пловдив и Русе книгата ще има официално представяне и във Варна. Морската премиера е на 1-ви декември от 18:00 ч. в Градска художествена галерия "Борис Георгиев", а в разговора отново ще участват проф. Тодор Тагарев, доц. Георги Лозанов, Свилен Спасов и писателят Захари Карабашлиев – създателят на поредицата "Власт и отговорност", част от която е и книгата на Катрин Белтън. Модератор на разговора ще бъде журналистът Асен Григоров. 

Катрин Белтън е носителка на знаковата награда за защита на човешките права на името на руския адвокат Сергей Магнитски през 2021 г. В мащабния си труд "Хората на Путин" тя представя факти, философия, идеология, стратегии, детайлно описани престъ­пни действия и схеми – информация, събрана от хиляди разговори със стотици хора в продължение на седем години.

Белтън години наред е имала вътрешен достъп до ключови фигури в периода на установяване на Путиновата власт и описва с детайли как новата генерация лоялни олигарси заменя действащите с размах предприемачи от Елциновата ера. Точно тези олигарси след това проникват в САЩ и Европа като проводници на кремълското влияние.

След публикуването на книгата през 2020 г. милиардерите Роман Абрамович, Пьотр Авен, Михаил Фридман, Игор Сечин атаку­ваха в съда издателството и авторката на книгата, но като следствие книгата не бе толкова променена, колкото допълнена с няколко паса­жа за тяхната гледна точка, която се свежда до отричане.

Изданието е посветено на реванша на КГБ за загубата на Студената война, който кулминира във войната в Украйна.

Из "Хората на Путин" на Катрин Белтън

Глава 10:

ЧЕРНА КАСА

Докато вниманието на цяла Москва бе отвлечено от атаката сре­щу Юкос през лятото на 2004 г., серия от транзакции на фондовата борса в града остана незабелязана. Акции в Согаз, малко известна зас-трахователна компания, принадлежаща на Газпром, бяха продадени на три транша – първо 49,9 процента, после още 26 процента, а накрая – 12. (1) Отначало това остана незабелязано. Акциите, както се оказа, са били придобити на занижени цени от три безизвестни компании, свързани с Банка Россия, финансова институция от Санкт Петербург, която навремето служеше за прехвърляне на средства на комунисти­ческата партия, а след това на съюзниците на Путин, свързани с КГБ.

Транзакциите бяха извършени тихомълком, без обсъждания в правителството и без укази, които обикновено съпътстват такива про­дажби на държавни активи. От години правителството води дебати какво да прави със Согаз и другите финансови активи, които Газпром бе натрупал. Но вместо търг, напомпване и зареждане на активи от западни инвестиционни банки, за което Касянов и други в правител­ството му говореха, продажбата бе извършена на фондовата борса, без да се дават известия за това.

„Фактът, че Согаз бе продаден толкова бързо и на толкова нис-ки цени, бе нещо ново – каза Владимир Милов, бивш заместник-ми­нистър на енергетиката в кабинета на Касянов. – Никога не сме го обсъждали. Уволнението на Касянов отвори възможност за такъв тип сделка… Никога не е ставало дума да бъде продадена компанията на съюзници. Бе толкова неочаквано. Но тогава не разбрах, че продаж­бата на Согаз е начало на масов нов процес. Това бе просто застрахо­вателна компания, нищо повече – добави той.“ (2)

Продажбата на Согаз, както се оказа, даде началото на серия от транзакции, останали също така незабелязани. С тях бяха източени десетки милиарди долари финансови, индустриални и медийни активи, притежавани някога от Газпром и Банка Россия, бастиона на Юрий Ковалчук, съюзника на Путин от времето му в Санкт Петербург. Това бе началото на формирането на голям обшчак за стратегическите и лични нужди на Путин. То бе и предвестник на възхода на нова кас- та от олигарси, всички от които бяха свързани с КГБ сътрудници на Путин от Санкт Петербург. В случая с основните акционери от Банка Россия – повечето от тях бяха членове на вилния комплекс на Путин „Озеро“.

Докато Путин отнемаше независимостта на олигарсите от ерата на Елцин, вкарвайки в затвора Ходорковски и заплашвайки да заличи другите като класа, Ковалчук бе в центъра на група лоялни съюзници от КГБ, която се издигаше бързо, за да заеме мястото им през втория мандат на Путин като президент. Първо без много вдигане на шум, а след това по-видимо те започнаха да се облагодетелстват от сделки с участието на вътрешни хора. Преводите от Газпром например превъ­рнаха Банка Россия от регионално джудже, за което малцина в Мо­сква някога са чували, в нов мощен финансов център с пипала в цяла Русия. Нейните активи набъбнаха четиридесеткратно след 2004 г. и достигнаха 8,9 милиарда долара в рамките на осем години. (3) Транс­ферите също така доведоха до предаването на контрола на третата по големина банка в страната, Газпромбанк, финансовото крило на Газпром, разполагащо с десетки милиарди долари активи, на Банка Россия.

Никой от трансферите не би се реализирал, ако хората на Путин не бяха превзели Газпром още в началото на неговото президентство. Откакто Путин направи свой приоритет замяната на ръководството на компанията със своите съюзници от Санкт Петербург, нейните огромни количества кеш и финансови активи започнаха да предоста­вят възможности за вътрешния му кръг. Продажбите на активи никога нямаше да се случат, ако по-либералните държавници от ерата на Ел­цин като Касянов и Волошин бяха останали в правителството. „Преди бе необходимо съгласието на всички – казва Владимир Милов. – Но през втория мандат на Путин в един момент стана ясно, че групата от Санкт Петербург взе това, което групата от Москва не искаше да даде.“ Един по един хора на Путин бяха овластени с цели сектори в икономиката, докато силовиците превземаха съдебната система, фе­дералната данъчна служба и други клонове на властта, до които преди това нямаха достъп.

Това бе част от процес, станал известен като „Кремъл ООД“, където Путин през втория си мандат назначи ключови лоялисти на­чело на стратегически сектори на икономиката. Процесът стана най-видим, когато той постави най-близките си съюзници от КГБ не само начело на контролираните от държавата енергийни гиганти Газпром и Роснефт, но и на редица държавни компании. (4) Първо бе авио-компанията Аерофлот – някогашно владение на фамилията Елцин. Виктор Иванов, съратникът от КГБ на Путин от Санкт Петербург, който служеше като заместник-ръководител на администрацията, бе назначен за неин председател в края на 2004 г. Следва Руски желез­ници, огромна империя от 1,3 милиона служители и приходи, достига­щи общо близо два процента от руския БВП. Там Владимир Якунин, безцеремонен бивш старши офицер от КГБ, водещ акционер в Банка Россия и член на кооператива „Озеро“, бе назначен за директор през юни 2005 г.

Андрей Акимов, бившият съветски държавен банкер с връзки с чуждестранни разузнавателни служби, бе върнат от Виена и назна­чен за председател на управителния съвет на Газпромбанк. Андрей Костин, бивш съветски дипломат в посолството в Лондон, пое корми­лото на Внешторгбанк (ВТБ), пряк приемник на съветската банка за външна търговия. Путин назначи през 2004 г. най-близкия си колега от годините в Дрезден, Сергей Чемезов, за началник на агенцията за оръжеен износ Рособоронекспорт. „Хората от КГБ и финансистите от КГБ сега командват парада – казва победоносно водещ участник в този процес. – Най-сетне те по­емат контрола над първия пласт капитализъм.“ (5) „Олигарсите от 90- те спряха да бъдат олигарси и просто станаха пак бизнесмени. Сега имаме чекистка олигархия“, каза язвително водещият опозиционен политик Борис Немцов. (6)

Най-тихо и най-бързо трупаха богатство акционерите на Банка Россия. В техните редици за известно време бе Генадий Тимченко. За него се твърди, че е бил нископоставен агент на КГБ, който после станал търговец на нефт и работил в тясно сътрудничество с Путин в Санкт Петербург. След като Ходорковски бе вкаран в затвора и Рос­нефт на Сечин започна да превзема Юкос, Тимченко се фокусира повече върху операциите с търговия на нефт. Най-новото му предпри­ятие, Gunvor, пусна дълбоко корени в Швейцария. Тихомълком, почти незабележимо отначало, то започна да се сдобива с барелите петрол, търгувани някога от компанията на Ходорковски.

Акционерите на Банка Россия бяха елитът на вътрешния кръг на Путин. Тя се разрасна през втория президентски мандат на Пу­тин наред с резиденциите на акционерите. Те масово се преместиха да живеят на остров в делтата на река Нева в Санкт Петербург, който някога е бил дом на съветниците на царете. (7) Затвореният комплекс от приличащи на дворци имоти на Каменния остров имаше ограда с орнаменти, широки каменни мостове и засилена охрана. Новите жи­тели на реновирания комплекс, финансовите придворни зад режима на Путин, приеха ролята на съвременни благородници. Обличаха фрако­ве за тайни партита в именията, на които съпругите и приятелките им ходеха с бални рокли от епохата на Екатерина Велика. На звездите, наемани да им изнасят спектакли, не се казваше пред каква публика ще излязат и им се плащаше в пръстени с диаманти, часовници и ико­ни – всичко ценно, стига да не оставя никаква следа. (8)

Историята за бързото разрастване на Банка Россия през втория мандат на Путин хвърля светлина върху формирането на кремълския общ фонд, който можеше да бъде използван както за личните нужди на Путин, така и за укрепване на властта на неговия кагебейски клан. Подобно на черните каси, създадени в Лихтенщайн, и други данъчни убежища за Путин и неговите петербургски съюзници в началото на 90-те, линиите между използването на пари за стратегически и за лич­ни нужди винаги бяха неясни. Трансферите на акциите на Согаз нап-ример бяха началото на процес, чрез който голяма национална ме­дийна империя бе прехвърлена в преданите ръце на Ковалчук, което помогна да се циментира стратегическият медиен монопол на Кремъл. Те също така направиха възможно построяването на достоен за цар дворец за Путин на Черно море. Някои от стотиците милиони долари, укрити в мрежата от компании зад Банка Россия, изглежда, водят ди­ректно към Путин. Те са част от личното му богатство по думите на финансист, работил по схемите. (9)

Мъжът, разкрил как системата работи, е Сергей Колесников, член на тесния кръг финансисти, участващи пряко в операциите на Банка Россия. С времето той е станал все по-загрижен заради това, че стремглавият растеж на банката е симптом за все по-голямата лип­са на противотежест на режима на Путин. „Когато Путин за пръв път дойде на власт, бях много доволен – каза той. – Ние всички го свързвахме с внасяне на ред в страната. През първите три години го подкрепях и виждах как всичко, което прави, е добро. Дори когато хвърли Ходорковски в затвора, реших, че е за добро. Но после, след вторите избори през 2004 г., започна да се появява едно усещане, че той може да управлява завинаги… Те установиха контрол над меди­ите и после над бизнеса чрез делото срещу Ходорковски. А след това разчистиха и политическото поле. Отмениха изборите за губернатори и за кметове в големите градове. Това бе основната задача. Нямаше шанс независими хора да се появят и да получат развитие – добави Колесников.“ (10)

Самият той е бил един от тях. Знае в детайли как работи систе­мата на Путин. Живял е с акционерите на Банка Россия на Каменния остров. Но в един момент се ужасил, докато наблюдавал ескалацията на източването на средства от Газпром: „Щом поемеш контрол над финансовите ресурси, е невъзможно да спреш. Това е законът на биз­неса“. (11) Към есента на 2010 г. почувствал, че не може да издържи повече. Взел със себе си само малка чанта, която наред с други неща, съдържала флашка с документи за транзакциите, които е извършил за хората на Путин, измъкнал се от къщата си на Каменния остров, оти- шъл бързо на летището, където купил еднопосочен самолетен билет за Турция, а след това за САЩ. Документите, които взел със себе си, представляват пътна карта на създаването на президентския обшчак.

Колесников, със сериозно изражение и очила, е започнал като физик и е работил по съветско време в свръхсекретен изследовател­ски институт за разработване на медицински и други устройства. (12) Двамата мъже, с които след време започнал да работи съвместно, са били в същата сфера. Единият от тях е Дмитрий Горелов, тогава рези­дент на КГБ в Дания, с когото Путин е работил в тясно сътрудниче­ство в Дрезден, когато се е занимавал с контрабанда на технологии по време на западното ембарго. (13)

Другият е Николай Шамалов, представител за Санкт Петербург на германския технологичен гигант Сименс, който от дълги години е бил инфилтриран от съветски агенти, опитващи да се сдобият с тех­нологии с двойно предназначение*. (14) Той също бе стар приятел на Путин. „Очевидно бе, че се познават още отпреди 90-те – каза Колес­ников. – Но не бе правилно да се задълбава в историята на тези неща.“ (15)

Колесников, Горелов и Шамалов започнаха общ бизнес в нача­лото на 90-те и създадоха Петромед, компания за медицинско обо­рудване, която продаваше техника на Сименс на болниците в Санкт Петербург. Те бяха сред най-близките приятели на Путин, особено Шамалов, който се е присъединил към „Озеро“. Чрез тяхната дейност бяха запазени старите кагебейски мрежи. „Фрагменти от системата останаха – каза бивш служител на КГБ, който е работил с Путин в Санкт Петербург. – Путин и неговият екип бяха един от тях.“ (16)

Когато Путин стана президент, Петромед се превърна в център за събиране на стотици милиарди долари от дарения, уж за купуване на медицинска апаратура от Сименс и Дженерал Електрик за рено­виране на Военномедицинската академия в Санкт Петербург. (17) Но „даренията“ бяха възприети от някои като налози, плащани от оли­гарсите на новия руски цар, и според Колесников част от даренията по-късно са станали част от черната каса на управлението на Путин. Голям процент от парите са били използван за финансиране на Банка Россия. Оттам са дошли средствата, с които банката придоби застра­хователната компания Согаз. С тях Горелов и Шамалов са придобили дял в банката. По това време Матиас Варниг, бивш служител на Щази, с когото Путин е работил по трансфера на технологии, стана предсе­дател на надзорния съвет на Банка Россия. Това е признак, че старите мрежи на Путин с хора от КГБ бяха не просто запазени – те бяха възродени и снабдени с милиарди долари от източване на Газпром.

Историята, която Колесников ми разказа години по-късно, когато се бе откъснал от всичко това, и тайните, които се осмели да разкрие, бяха изумителни. Той описа как е работил с Шамалов и Горелов за пре­карване на „дарения“ за Петромед през мрежа от офшорни компании, простиращи се от Лихтенщайн до Британските Вирджински острови и Панама. Тридесет и пет процента от едно такова дарение – в размер на 203 милиона долара от олигарха от кръга на Елцин Роман Абрамович през юли 2001 г. – е било прехвърлено от Петромед на компания на Британските Вирджински острови на име Rollins International. После 50 милиона от това са стигнали до панамска компания на име Сантал Трейдинг, която Колесников обичал да нарича „сейфа“. (18) Говори­тел на Абрамович каза, че парите са били дарени за закупуването на медицинско оборудване с благотворителна цел. Самият Колесников потвърди в интервюта, че Абрамович не е знаел за никакво нераз­решено използване на средствата. Този „сейф“ са парите, с които е финансирано разрастването на Банка Россия, а Rollins International е осигурила парите, с които Горелов и Шамалов са придобили 12,6 процента от финансовата институция преди започването на бързия ѝ подем. Първо, каза Колесников, Rollins е платила съответно 22,3 ми­лиона и 21,8 милиона долара дивиденти на Горелов и Шамалов и те са използвали средствата за придобиване на дялове. (19) После през лятото на 2004 г. Сантал тайно превела 18 милиона и 41 милиона долара в заеми и гаранции на две неизвестни компании – Акцепт и Аброс – свързани с банката, която е използвала парите за придобива­не съответно на 13,5 процента и 51 процента дялове в Согаз. (20) Още 12,5 процента са придобити чрез друга инвестиционна група, Лирус, която е била управлявана от Колесников.

Тези суми може да изглеждат малки в сравнение с десетките милиарди долари, с които разполага сега кръгът на Путин. Но тези трансфери бяха първите стъпки към изграждането на по-големия ре­зервоар от активи. Придобиването на Согаз бе началото на впечатля­ващ процес. Когато стана владение на хората на Путин, започна ис­тински растеж. Най-големите държавни компании се надпреварваха да се присъединят към списъка ѝ с клиенти. Това вече не бе предпо­читаната застрахователна компания само на Газпром, но също така и на монополиста Руски държавни железници и на Роснефт.

За да се затвърди функцията ѝ на учреждение, работещо за кла­на Путин, синът на Сергей Иванов, министъра на отбраната на Пу­тин, още един близък съюзник от петербургското КГБ, бе назначен за ръководител на управителния съвет на Согаз. Към застрахователната компания тръгна поток от топклиенти и към 2006 г. чистата ѝ печалба се увеличи повече от три пъти.

След това, с подема на бизнеса, Согаз бе използван като трамплин за много по-голяма награда. Той придоби 75-процентов дял в уместно наименуваната компания Leader Asset Management* в серия от сделки през август 2006 г. за неизвестна сума. (21) Тази компания управлява­ше активите Газфонд, огромния пенсионен фонд на Газпром, един от най-големите в Русия. Той разполагаше с над шест милиарда долара (167,7 милиарда рубли), както и с трипроцентов дял в Газпром, тогава равняващ се на 7,7 милиарда долара. (22) За по-сигурно синът на Ша­малов, Юрий, бе направен шеф на Газфонд.

След като тези неща се наредиха, Газфонд бе използван, за да може Банка Россия да превземе по-голяма цел – банковия клон на Газпром. Газпромбанк по онова време бе третата по големина банка и по-важното – трезор, в който Газпром държеше десетки милиарди долари от най-големите си активи. Сделката отново мина почти неза­белязано. Вместо търг, конкуриращи се оферти и западни инвестици­онни банки, както правителството на Касянов навремето обсъждаше да стане, контролът върху нея бе предаден с обикновена размяна на активи към края на втория мандат на Путин. (23) Газфонд размени дела, който държеше в московско дружество за електроенергия на име Мосенерго, тогава струващо 1,8 милиарда долара, за контролния па­кет акции на Газпром в Газпромбанк, а после ги прехвърли на Leader Asset Management, контролираната от Банка Россия компания. Това даде на Банка Россия директен контрол върху третата по големина банка в страната, без почти никой да забележи. (24) „Газпром я даде за нищо, просто ей така“, каза Милов, бившият заместник-министър на енергетиката в кабинета на Касянов. (25)

Сякаш контролът върху третата по големина банка бе прехвър-лен през комплект от матрьошки в ръцете на Банка Россия. Сделката бе сключена по сложен начин, сякаш за да бъдат прикрити крайните резултати и да се привлече минимум внимание. Газпром по-късно за­яви, че размяната на активи е била в съответствие с пазарната оценка, направена от банка Дрезднер. Но самият Газпром оцени Газпромбанк на осем милиарда долара броени месеци след сделката за 1,8 милиарда долара – оценка, която по-късно почти се удвои, когато печалбите на банката продължиха да растат при управлението на Путин.

Газпром предаде също така промишлени и медийни активи, стру­ващи десетки милиарди долари, като не получи нищо в замяна. Първо бе федералната медийна империя, включваща НТВ – навремето ярост­но отстоявал независимостта си телевизионен канал, основан от Вла­димир Гусински. Година преди размяната на активи да бъде завър-шена, Газпром продаде медийните си активи на Газпромбанк за 166 милиона долара. Едва две години по-късно, когато медийната импе­рия бе твърдо под контрола на Ковалчук и Банка Россия, Дмитрий Медведев, началникът на канцеларията на Путин от Санкт Петербург, оцени същите тези медийни активи на 7,5 милиарда. Така Ковалчук се превърна в най-големия медиен магнат в страната, (26) начело на най-големия „частен“ медиен конгломерат. Империята се разрасна, като придоби Първи канал, в миналото притежаван от Березовски, както и два по-малки канала, Рен ТВ и СТС. Там отидоха също така един от най-уважаваните вестници – Известия, най-четеният таблоид – Ком­сомольская правда, и любимата радиостанция на интелигенцията – Ехото на Москва. Постепенно те станаха ключов елемент от пропа­гандната машина на Кремъл.

После дойде ред на СИБУР, най-голямата нефтохимическа ком­пания в Русия, в която Газпромбанк имаше дял от 75 на сто, а Газ­фонд държеше останалите 25 процента. В годината след прехвърля­нето на Газпромбанк под контрола на Банка Россия за 1,8 милиарда долара, СИБУР бе оценявана на четири-пет милиарда: приходите ѝ възлизаха на шест милиарда долара, оперативната ѝ печалба бе 1,2 милиарда. При все това прехвърлянето ѝ към Банка Россия остана незабелязано. През 2011 г. Газпромбанк прехвърли СИБУР на двама бизнесмени, близки до Путин – Тимченко и Леонид Михелсон. Цената не бе обявена. По същото време Газпромбанк каза, че оценява компа­нията на 7,4 милиарда долара.

С прехвърлянето на акции по невидим начин бяха източени до 60 милиарда долара активи от контролираната от държавата компания Газпром в ръцете на Банка Россия според оценка на Владимир Ми­лов. Някои от тези пари са били раздадени на най-близките приятели на Путин. (27) Но никоя от тези финансови операции не бе прокон­тролирана от правителството, акционерите или от парламента. Газ­пром трябваше да бъде най-голямата, най-значима компания и пръв източник на приходи за руската държава, но бе раздробена без обсъж- дания, при закрити врата. „Това бе абсолютно подаряване на всички финансови и други активи. Газпром не получи нищо. Звучи фантас- тично“, каза Милов. (28)

Милов, който по онова време бе на тридесетина години, с гъста тъмна коса, бе един от най-блестящите млади членове на правител­ството на Путин през първия му мандат. Той обаче напусна след по- малко от година, разочарован от липсата на реформи за разбиване на монополи като този на Газпром, и стана един от малкото критични гласове срещу политиката на правителството. Създавайки незави­сим мозъчен тръст, анализиращ енергийната политика, той се сдоби с репутация на проницателен либерален експерт. През 2008 г., дока­то управлението на Путин все повече заприличваше на клептокрация, Милов се присъедини към либералното опозиционно движение, пред­вождано от бившия вицепремиер Борис Немцов. Той бе съавтор на серия от статии, задълбаващи в недостатъците на режима на Путин, в това число написа сам една със заглавие „Путин и Газпром“ за из­точването на активи от газовия гигант.

В тези дни Милов бе самотен смел глас, обръщащ общественото внимание към мащаба на източването на активи. В момент, когато хо­рата на Путин установяваха все по-голяма доминация върху лостове­те на властта, малцина инвестиционни банкери или инвеститори раз­следваха трансферите. Когато разговаряхме, Милов често споменава­ше иронията как хората на Путин са твърдели, че слагат ръка върху Газпром в опит да спрат присвояването на средства, извършвано от назначени по времето на Елцин началници на компанията. Затова, по думите му, е още по-цинично, че откакто Путин пое контрола върху газовия гигант, кражбите са станали още по-широкомащабни. „Пре­дишното ръководство на Газпром раздаваше активи, за които имаше известно основание да го направи – каза Милов. – Те даваха с намале­ние активите, които Газпром не бе способен да развие самостоятелно. Но когато хората на Путин поеха командването, те просто раздаваха активи без причина, почти за без пари.“ (29)

След като Сергей Колесников избяга на Запад, обясни, че има проста причина за това: Путин е превърнал Газпром в свое лично феодално владение, своя собственост, геополитически инструмент за демонстриране на силата на Кремъл и източник на средства за своя кръг. „Знаете ли кой е истинският собственик на Газпром – попита ме Колесников. – Онзи, който казва на главния изпълнителен директор Алексей Милер какво да прави, който му казва на кого какъв договор да предостави и на каква цена, на какви цени да работи със Согаз и на кого да бъде продадена компанията, както и на кого да се продаде Газпромбанк? Всичко това решава Путин.“ (30)

Колесников разполагаше с много поверителна информация. Той разбираше точно как работи черната каса и освен източването на Газ­пром най-много се терзаеше от това как все повече и повече пари в мрежата, за чийто надзор отговаряше, са били отклонявани за осигу­ряване на личния комфорт на Путин. Един от фондовете, които Колес­ников управляваше, трябваше да насочва част от „дарените“ пари към инвестиции в реалната руска икономика, в това число в корабостро­ителниците на Санкт Петербург. Отначало това помагаше на Колес­ников да не отдава чак такова значение на присвояването на дарения – поне част от средствата бяха разпределяни за създаване на работни места и за растеж на икономиката. Друга част обаче беше използвана за построяването на пищен дворец за президента на брега на Черно море. Проектът първоначално е предвиждал построяването на скром­на къща от 1000 кв. м. Но после тя се е разраснала в дворец с площ 4000 кв. м в италиански стил с три хеликоптерни площадки, летен ам­фитеатър, яхтено пристанище и чайна с басейни. Всичко това струва един милиард долара. (31) Когато след финансовата криза от 2008 г. Путин разпоредил всички останали средства от фонда на Петромед да бъдат похарчени за двореца му вместо за корабостроителниците и други проекти в реалната икономика, Колесников започнал да прави планове как да се измъкне. „Излиза, че съм работил всеки ден по 10 часа в продължение на 15 години за построяването на дворец за царя – каза той. – Никога не бих могъл да приема това. И когато възразих, ми казаха: „Ти срещу кого възроптаваш? Опълчваш се на царя“.“ (32)

Отклоняването на средства за президентския палат бе най-ясният знак, че мрежата от компании, за чието ръководене Колесников беше помагал, е била неразривно свързана с личното богатство на Путин, че това е черна каса, която той може да използва за себе си. Колесни­ков твърди, че Шамалов, най-близкият приятел на Путин, е получил лични инструкции да харчи все по-големи суми за двореца вместо за инвестиции в реалната икономика. Зданието е собственост именно на компании, принадлежащи на Шамалов. (33) „Шамалов представлява­ше Путин – каза добре осведомен източник. (34) – Той бе човекът, който получаваше заповедите къде да отидат парите.“ Това поражда интересен въпрос. Ако Шамалов е представлявал интересите на Пу­тин при построяването на палата, дали неговият дял в собствеността на Банка Россия също е представлявал личните интереси на Путин? Шамалов отказа да коментира. Но когато Колесников се появи и раз­каза своята история, Дмитрий Песков, говорителят на Путин, отхвър-ли всякакви такива твърдения като „безсмислица“: „Путин никога не е бил свързан с Банка Россия, нито с която и да било от споменатите сделки или транзакции през офшорни компании. Той не е свързан с разрастването на банката“. (35)

Ако не бяха средствата, похарчени за личния комфорт на Пу­тин, щеше да е невъзможно да се проследи каквато и да било връзка между парите и неговите лични интереси. „Няма документи, които да показват собственост на Путин върху каквото и да е – каза Колес­ников. (36) – Путин е човек, който е бил научен да не оставя никаква следа – добави той.“ Хората, управляващи мрежата на Банка Россия, са били инструктирани да вършат делата си тайно. При работните им срещи са измислили система от псевдоними така, че ако някой от тях е подслушван, да не се разбере с кого говори. Путин е бил Миха­ил Иванович, името на всезнаещ полицейски началник в класически съветски комедиен филм. (37) Ковалчук е бил със странния псевдо­ним Косой, което значи кривоглед. „Когато решиха да дадат на всеки псевдоним, той бе с възпалено око и затова решиха да го наричат по този начин“, каза Колесников. (38) Шамалов си е избрал Професора като героя, който прави експерименти с улично куче в сатиричния роман на Михаил Булгаков „Кучешко сърце“. Шефът на Газпром Алексей Милер е бил Войника, подходящ псевдоним за подлизурко, който изпълнява заповеди. Тимченко е станал Гангрената, защото по това време бизнесът му с нефт се е разпространявал със скоростта на тази болест. (39)

Когато Колесников избягал зад граница, взел със себе си не само документи за транзакции, но и записи от разговори между членовете на тази група. Един от тях, изглежда, е от среща, която той е имал с Шамалов в Санкт Петербург. На нея изчисляват кои пари чии са в кюпа, който управляват в Rollins International, офшорната компания от мрежата Петромед. „Парите на Михаил Иванович са 439 милиона. Това са парите на Михаил Иванович“, заявява Колесников. (40). Така е създадена сложна система от паравани, която работи в из­года на Путин и неговия режим от комитетчици. Ако магнатите от ерата на Елцин опитваха да манипулират отслабения Кремъл да раз­продава активи на занижени цени, Путин създаде лоялна мрежа от доверени уредници, свързани с КГБ. Този процес се разпростря на запад в Европа, в Лихтенщайн и Монако, а след това в Панама и Бри­танските Вирджински острови. Тимченко се премести от базата си в Санкт Петербург и пусна корени дълбоко в Женева. Обграден от зас- нежените върхове на Алпите и Юра, градът отдавна е естествена дес- тинация за руски пари.

Останал част от неутралната буферна зона между Изтока и За­пада още от края на Втората световна война, градът пази грижливо финансовите тайни на великите сили в света. „Той бе убежище и за двата блока – каза бивш агент на КГБ, който е работил там. (41) – Това е като ресторант по средата между Китайския квартал и Мал­ката Италия, където двама престъпни босове могат да отидат, за да хапнат и да разговарят за бизнес. Това е най-сигурният ресторант в света – добави той.“ Парите на КГБ отдавна са пазени в трезорите на града: банкери разказват истории как в дните на Студената война съветски бизнесмени са носили куфарчета с пари и са им се обаждали от телефонни кабинки. (42) Това са дните на номерирани сметки, ко­дови думи и бизнес, воден с кимвания и намигвания. Сега, дълго след края на Студената война, Женева отново става важен преден пост за парите от нефт, управлявани от кагебейците на Путин.

От топлокацията си с гледка към Женевското езеро компанията за търговия с нефт Gunvor на Тимченко стана най-прекият бенефициент на превземането на Юкос от Кремъл. Известно време нейният възход бе една от големите мистерии на индустрията. Отначало малцина за­белязаха, че когато Роснефт на Сечин придоби Юганскнефтегаз, новият държавен петролен първенец започна да пренасочва преобла­даващата част от износа си през Gunvor. След това, когато контроли­раният от държавата Газпром взе своето собствено парче от нефтена­та промишленост, придобивайки Сибнефт на Роман Абрамович през 2005 г., неговото петролно дъщерно дружество Газпромнефт също започна да възлага щедри договори на Gunvor. Уплашени от нараства­щата мощ на Кремъл, други петролни компании, отчаяно желаещи да получат благоразположението на руските власти, последваха приме­ра. След четири години Gunvor вече търгуваше 30 процента от всич­кия износ по море от Русия. (43) Неговият стремглав възход нямаше вече как да бъде скрит. През 2008 г. той стана третият по големина търговец на петрол в света с приходи от 70 милиарда долара.

Една по една други независими руски компании, търгуващи с нефт и процъфтявали в Женева през годините на Елцин, се наложи да спрат дейността си. Когато Юкос продаваше петрол през базираната в Женева компания Петровал, милиардите долари, които идваха като чиста печалба от разликата между цените на вътрешния пазар и гло­балните цени на петрола, бяха голям проблем за режима на Путин. Но сега, когато потокът от нефт бе пренасочен през търговец, притежа­ван от един от най-близките съюзници на Путин, това безпокойство, изглежда, се уталожи. Лишен от петрол, Петровал, който бе базиран на броени метри от седалището на Gunvor на централната женевска улица „Рона“, бе принуден да затвори. (44) „Gunvor ни отне всичките барели“, каза бивш търговец от Петровал. (45)

Правителството на Путин, изглежда, беше озаптило най-лошите ексцеси на т.нар. трансферно-ценови търговски схеми от 90-те години, при които суровини биваха продавани чрез посредници на по-ниските цени на вътрешния пазар и печалбата идваше от разликата в цената със световния пазар. Но Gunvor никога не е разкривал печалбите си и дълго време той и основният му снабдител Роснефт действаха без никакъв контрол. Преди 2007 г. Роснефт не продаваше суров нефт чрез открита търгова система. В началото „маржовете бяха неверо­ятни“, заяви човек, участвал в търговските операции на Gunvor. (46) Адвокатите на Тимченко казаха, че всички контракти с Роснефт са били раздавани изцяло по заслуги с оглед на „статута на пазарен ли­дер, експертността и опита на Gunvor“.

Известно време част от собствеността на Gunvor изглеждаше също толкова голяма мистерия, колкото финансите му. На хартия компанията бе притежавана от Тимченко и шведския му бизнес партньор Торбьорн Торнквист, но също така и от трети акционер, чието име – по думите на петролния търговец – не може да бъде разкрито. (47) От всички близки сътрудници на Путин, които се издигаха в биз­неса, Тимченко бе най-ненабиващият се на очи. Той работеше в свят, обвит в тайнственост. Правел е совалки между Москва и Швейцария, където живееше анонимно в имение с добре поддържани градини и високи огради в елитното предградие Колони, гледащо към Женев­ското езеро. Бизнесът, който ръководеше, бе такава деликатна тема, че никога не е използвал имейл. (48) Когато е разговарял по мобилен телефон, го е правел с ясното съзнание, че го подслушват. (49) Никога не е давал интервю до 2008 г., когато бурният възход на Gunvor го принуди да излезе на светло. (50) До този момент само една негова снимка е била виждана.

Отначало Тимченко е бил държан почти невидим дори за тесния кръг на Путин. Сергей Пугачов често е прекарвал време с хора като Юрий Ковалчук, но се е срещнал с Тимченко само веднъж. „Путин ви­наги го криеше от мен“, каза той. (51) Една зимна вечер той пристиг­нал в резиденцията на Путин „Ново Огарьово“ край Москва и видял Тимченко в кухнята. Путин незабавно наредил на Тимченко да изчака отвън в снега, докато те разговарят по работа. Сякаш искал да покаже на Пугачов, че Тимченко не е важен за него. Но за Пугачов това е било показателно колко деликатни са отношенията между двамата мъже.

Причината за тази потайност станала ясна на Пугачов, когато един банкер дошъл от Швейцария да го види в края на 2003 г. Бан­керът го попитал за Тимченко и споделил, че са му казали, че той е човекът, отговарящ за средствата на президента. По думите на Пуга­чов банкерът му казал: „Има човек на име Тимченко, който ни донесе огромна сума пари. Каза ми, че всички тези пари са на Путин“. (52)