С децата се работи приятно, но винаги има и предизвикателство, казва Милева Владкова. Снимка Лина Главинова
Милева Владкова е родена на 3 август 1986 година в Бургас. Завършила е средното си образование в СУ "Св. св. Кирил и Методий" - профилирана паралелка "История с английски език". Бакалавърската степен за специалността "Логопедия" получава в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Там завършва и магистратура по специалността "Комуникативни нарушения на развитието". В момента учи в същия университет докторантура "Журналистика и невербална комуникация".
- Вашата работа е свързана основно с деца. Как се работи с тях?
- Работи се изключително приятно, но винаги има голяма доза предизвикателство. Трябва да очакваш неочакваното, защото децата са емоция, взрив от много настроения, много преливаща енергия, богато въобръжение и потенциал, който ние като възрастни или като големи деца, както обичам да казвам, трябва да съумеем да използваме така, че да ги накараме да се чувстват добре в собствената си кожа.
- По време на сеансите с децата родителите присъстват ли?
- Има такива случаи, но те са регулярни и не са винаги и на всяка цена. Аз като специалист предпочитам да работя с детето, ако случая позволява и не се налага да участва и родителя като мой асистент. Наричам ги "ко терапевти", защото давам първоначалната насока на работа, създавам реална рамка, в която детето би могло да се структурира и хаотичността в движението му да бъдат насочени в посока към личностното израстване. Повече деца не го правят съзнателно, но са един малък хаос. Те са като кубчето "Рубик", както се опитваш с десетки движения да наредиш кубчето, така е и при детето - то изисква, не просто търпение, а най-вече любов и индивидуален подход.
- Колко време е необходимо, за да разберете какъв е проблемът при дадено дете и в каква посока трябва да работите с него? Имали ли сте случаи, при които родителя казва едно, а действителността е друга т.е. проблемът не е там, където смята родителя, а е на друго място?
- Има много такива случаи и те са ежедневни, зависи от историята на семейството. Винаги има конфиденциалност, която гарантираме. Няма човек, който посещава специалист и да не очаква да бъде запазена анонимността на неговия случай. Идват много и различни хора със специфични очаквания и определени нужди и проблеми. Търсят отговори, търсят решения, които могат да помогнат на децата им и на семейството като цяло. Това е една група от хора, които са обединени от това, че имат едно малко дете, което разчита напълно на тях и те желаят да бъдат не просто родители, а и най-добър приятел на детето си и най-адекватен съветник. Няма наръчник за родители, но в момента, когато ти изграждаш своето дете ти също се учиш, растеш заедно с него. Виждаш неговите затруднения, минуси, плюсове и желаеш да му дадеш най-доброто. Понякога идват и такива родители, които искат да разберат дали се справят правилно с възпитанието и отношението към децата си. Това в никакъв случай не е излишно. Една навременна консултация може да даде насоки на родителя как да продължи да изгражда детето си в бъдеще.
- Колко често след като е поставена диагнозата, след като е изяснен проблема родителят отказва да приеме констатацията и факта, че детето му се нуждае от специализирана помощ?
- Винаги. Първо е отрицанието. Родителите казват - нека да оставим нещата на времето, то ще тушира проблема и той ще се реши от само себе си. Не, няма такъв момент. Не времето е критерий и то не е начин да помогнеш на детето си. То може да бъде минус. Винаги съветвам родителите да не отлагат.
Ако родителите усетят, че детето им е смутено, ако то рязко покаже промяна в поведението си, в подхода си във взаимоотношенията спрямо връстниците си, спрямо средата, в която се намира, то тогава трябва да се насочат към съответния специалист - педиатър, логопед, невролог. Ние като специалисти имаме задача да помогнем за намиране и решаване на проблема.
- Коя е най-честата причина децата да реагират неадекватно, според родителите - възпитанието, характера му, това че е подтискано и не може да изрази себе си, заобикалящата го среда?
- Всички тези компоненти взети заедно. Липсата на време, прекалената концентрираност у детето във връзка с многото задачи, които трябва да извърши всеки ден изключително много натоварват психиката му и емоцията му. Детето като цяло е хубаво да се развива, но всичко трябва да бъде с мярка, защото то е едно кълбо от емоции и способности, с дълбок потенциал, но не би следвало да бъде пришпорено и да бъде вкарано в една определена рамка. То само ще покаже кога има нужда да прави нещо конкретно, ако не каже с думи, ще го пощаже с жест, с действие, с емоция чрез определено настроение. Децата много жестикулират има лицева експресия и това трябва да може да се забележи от родителя. Ако детето покаже интерес към спорт или занимание, нека това да бъде неговият избор, защото идва от детето. Отговорите се крият в децата, в реакциите им, защото те са първични. Децата усещат манипулацията и често пъти обръщат ролите - децата стават родители, родителите - деца, но затова са по-големите, за да следят внимателно и стриктно постъпките на малчуганите.
- Как ще коментирате наложилата се напоследък фраза: "Днешните деца се възпитават от невъзпитани родители"?
- Буквално. Така е за съжаление.
- Това ли е основната причина, поради която ставаме свидетели на всички инциденти напоследък в училище, в детската градина, случаи в които дете посяга на дете, учител посяга на дете? Всичко това резултат от невъзпитанието на децата ли е?
- Има голямо влияние невъзпитанието на децата. Но крайният резултат е съвкупност от негативния отклик от страна на детето спрямо групата и средата, в която се развива. Най-важна и водеща е семейната среда. Ако детето няма естествената и благоприятна среда за развитие у дома, то няма как да бъде адекватно и интегрирано и самото то да знае как да се асоциира. Детето трябва да бъде напътствано да се развива, а не да бъде ограничавано и потискано. То трябва да усеща свобода на действието си, говорим за премереност, никакви крайности и голяма подкрепа и любов, както и постоянство от страна на родителите. Ако в семейната среда детето става свидетел на разпри между родителите, то това се прехвърля върху родителя. Детето е огледало на родителя си. Ако родителя съумее да уеднакви действията си и да бъде премерен в диалога с детето си, той ще получи същото. Трябва да има прецизираност в това. Ако има нагнетеност у детето, ако у него бушуват емоции на базата на лошо възпитание и отношение към него, това директно се прехвърля от детето към средата, в която е то. Детето не прави това съзнателно. То ще бъде провокирано от дадена ситуация, при която ще загуби самоконтрола си и ще прояви словесна или физическа нападка към приятелче или възрастен.
На мнение съм, че децата не се чувстват защитени в средата, в която се развиват. Не обвинявам никого, но и не смятам, че всеки може да си позволи да бъде такъв спрямо детето. Когато си учител, ти трябва да си ясното съзнание, че си в стаята, за да дадеш правилна насока за развитието на детето, ти трябва да си с овладяни нерви и с търпение към детето.
- Инцидентите напоследък предизвикаха и дебата с монтирането на камери в детките градини. Може ли една камера да контролира поведението на детето и учителите и тя да бъде защита?
- В никакъв случай тя не може да бъде защита или да бъде компонент, който да помогне детето да бъде овладяно и да бъде насочено в правилната посока на развитието си. Не мисля, че и родителите могат да бъдат спокойно, когато има камери в яслите или градините. Тя може да осигури едно първоначално успокоение, да тушира напрежението и създалата се ситуация. Но няма законово право, което да позволи монтирането на камерата. Щом нямаме ограничение на случващото се в интернет пространството, как една камера ще спре някой който иска да посегне на дете? Проблемът е в обезверяването на хората, но това не трябва да вреди на детето. То е бъдеще, то е отворена книга и то трябва да бъде поощрявано в развитието си, но не чрез агресия и лоша дума, защото каквото почукало, таково се обадило. Ако посееш агресия, това ще получиш.
