Тази година Неделина Роселинова празнува 20 години в театър. Снимка Лина Главинова
Неделина Роселинова е родена на 17-ти септември 1974 година в Бургас. Завършила е средното си образование в СУ "Св. св. Кирил и Методий", специалност "Изобразително изкуство". След това кандидатства в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", където завършва "Актьорско майсторство за куклен театър". От 20 години е част от трупата на бургаския Куклен театър.
Спекталъкът "Филифьонката, която вярваше в бедствия", в който Неделина Роселинова играе, спечели тази година награда "Икар" на Съюза на артистите в категория "Най-добър куклен спектакъл". Постановката е по едноименния разказ на Туве Янсон.
- Спектакълът "Филифьонката, която вярваше в бедствия" на режисьора Петър Тодоров донесе поредното отличие "Икар" на бургаския Куклен театър. С какво си обяснявате интересът към това заглавия и защо приехте поканат да изиграето ролята на Гавсата в него?
- Идеята за създаването е на Петър Тодоров, който е бургазлии и от години живее и работи в Смолян заедно със съпругата си Десислава Минчева - Тодорова. Двамата си имат собствен театър. Петър е много интересен режисьор и се вълнува от експерименталния театър, има различен подход на работа. Понякога за актьора, работещ в Кукления театър, в случая аз, имаше моменти в които разбирам, че трябва да подходя по съвсем различен начин. Това си беше провокация, любопитство и нещо напълно различно.
Петър представи идеята си на директора на театъра Христина Арсенова. Тя я прегърна и започнахме работа. В постановката играя заедно със съпрутата му Десислава. Тя играе ролята на Филифьонката. Сякаш сме чакали години, за да се съберем. Беше много приятно да работим заедно. Без думи се разбираме и с нея се работи леко, с удоволствие.
- Преди да посегнете на текста на Туве Янсон, бяхте ли чели нейни разкази?
- Да, тя е класически автор на разкази за деца. Тя е нестандратна авторка. Илюстратор е на детски книжки. От дете е помагала на майка си, която е илюстратор на комикси и така започва и да пише книжки, като съвместява двете дейности. Тя сама илюстрира разказите си. Особеното при поставянето на "Филифьонката, която вярваше в бедствия" беше, че трябваше да се съобразим с илюстрациите от разказа. И сценографката Ханна Шварц изхожда изцяло оттях. Декорът е една къща, която накрая на представлението трябва да се разглоби и да остане на парчета след бурята. Това е доста сложно, защото през цялото време ние играем върху този декор. Той е и скала, и къща, и веранда и е много абстрактен на вид и ние правим от него всичко. В спектакъла има само една кукла - една риба, която е чантата на моята героиня Гавсата. Целият живот на Гавсата е в чантата й, а животът на Филифьонката е в къщата й. Всъщност тя не излиза никога от тази къща, защото се страхува от всичко, а Гавсата търси нейната компания и приятелство, защото и двете са много самотни и единствени на този остров. В радиус от сто километра няма никой друг, нещо което е много типично за Скандинавието. Така че изхождайки от текста и рисунките на Туве Янсон да направим визуално нещата, такива, каквито са.
- Какво научихте за себе си с ролята на Гавсата?
- За толкова време разбрах, че за всяка роля трябва да започна от нула. За 20 години имам роля на кукловод, държа в ръцете си кукли, участвам в спектакли за деца, за по-големи, в образователни спектакли. Но съм открила, че винаги трябва да започна работа по новата роля като едно дете, което нищо не знае. Само тогава мога да подходя начисто и да дам всичко от себе си. Опитът сам излиза по време на изработване на спектакъла.
А конкретно от ролята ми на Гавсата разбрах, че човек има нужда от човек до себе си.
- Вашата публика е много взискателна. Тя реагира по време на представлението - смее се, скача, вика. Как успявате да се абстрахирате от реакцията на децата, за да не си забравите ролята и да следите сюжета на спектакъла?
- Това си е част от професията ни. Не би трябвало въобще да се сещаме за това и това да не влияе. Ако ни влияе, означава, че той не е потънал в ролята в момента.
Когато спектакълът има забавна част и публиката задължително участва в него, тогава реагираш. Но когато трябва да си в ролята на човек, който е изолиран и сам на скалист бряг няма как да се сещаш за публиката. Тя тогава не съществува.
- Как избрахте да се посветите на Кукления театър?
- Като малка исках да дулирам анимационни филми. След това започнах да се занимавам с рисуване. Там някъде се получи пресечната точка, защото аз не съм кандидатствала за драматичен театър, а кандидатствах за куклен театър. Само за месец вече бях решила, че ще кандидатствам в НАТФИЗ. Не съм ходила на уроци, не съч участвала в театрални школи. Открих го като вариант и го направих. След това разбрах, че в кукления театър са всички останали изкуства. И това ме устройва.
- Предполагам, че помните първата роля, която сте изиграли в театъра?
- Помня е. Играех малко градче. Върху мен беше декорът на къщичките беше на гърба ми. Носех го през цялото време. И споменът ми е за една огромна тежест след всяко представление. Градчето беше дървено и аз го разнасях навсякъде на сцената.
- Коя роля е по-лесна - тази, която играете с марионетка, тази която играете на параван или тази, в която вие сте актьора?
- В кукления театър са много преплетени. В един момент играеш с кукла, в другия си на живо. Най-леко за мен е, когато играя чист класически театър на параван. Тогава имам свободата да ползвам ръцете и гласа си. И понеже не се виждам зад паравана мога да контролирам нещата напълно. А когато съм на живо, трябва да внимаваш, да се съобразяваш с правила и закони в театъра. Тогава задачите стават повече.
Много често пиесите на параван са просто построена класическа история, разказана с кукли. И в този смисъл е приятно, и по-леко за работа.
- Коя е постановката с ваше участие, която има най-дълъг сценичен живот и се играе и до днес?
- Участвам в 20 постановки на театъра. Много се играе и в България, и по света "Тумба лумба" - музикално-фолклорен спектакъл. Но заглавието, което се играе най-дълго с мое участие е "Яйцето" по Борис Априлов. Това е класическа история, която разказваме по Великден. Това е приказка за едно дете, което си прави, каквото си иска с родителите. Това е символът на пиесата. Тя е с много красиви кукли на маса, които се възприемат добре от родители и деца. Това е наивна история, разказана с много смях. В нея има магаре, кокошка, петел, малки пиленца и всички родители и деца се отъждествяват с тези герои.
- За тези 20 години как се промени кукленият театър?
- Той трябва да се адаптира към света със съвременните технологии. За него е важно да бъде в крак с времето. Не бива да се забравят класическите истории и традициите, защото така театърът оцелява. Когато знаем откъде тръгваме и кои сме, ще намерим сили за бъдещето. Това смятам, че за изкуството е важно. Търсиш новите неща, използваш новите средства, не трябва да се забравят младите с техните идеи, но не трябва да се забравят и възрастните с техния опит и знания. И най-добре е да се използват да работят ръка за ръка. В момента съм някъде по средата - не съм от младите, но не съм и от старите. И усещам, че ползотворната работа се получава, само когато всички работим заедно.
- Как се промени детската публика през годините? Какви са сега децата и какви бяха преди?
- Децата, според мен са си същите, но са малко по-нетърпеливи отпреди. Защото всичко се случва много бързо. Като родител винаги повтарям да не се бърза. Когат обързаш, можеш да пропуснеш нещо, което минава покрай теб. Но то пък може да е по-интересно. И ние сме били деца, ние сме искали да играем и нещата да се случват. С годините се поуморяваме и почваме да търсим други неща. Нямаме нужда днес нещата да са едни, утре - други. Децата днес са същите, но имат по-голям избор. Те трябва да имат търпението да изберат, на какво да се посветят.
- След представлението идват ли при Вас децата, за да изразят отношението съм към видяното, към героите, към историята? Какво най-често Ви казват?
- Когато ходим да играем при тях винаги питат: "Ще дойдете ли пак?". Сега искат да се снимат с нас, с куклата. Това отскоро започна да се случва - желанието да се снимат, за да споделят момента. Докато преди повече помнехме. Сега се снимаме, за да го запомним, защото ако не се снимаме, може да не започним случилото се. Преди снимките бяха в албумите ни, сега снимките са в телефона в джоба ни. И в това не виждам нищо лошо просто средството е различно. Има деца, които искат автографи. Има деца, които просто те прегръщат. Има такива, които са по-притеснителни и само гледат.
- Те отъждествяват ли Ви с героя Ви? Ако той е добър - значи и Вие сте добра и обратното?
- Да, има такива ситуации. По-големите са наясно и знаят, че ние сме актьори и това ни е работата. По-малките много преживяват нещата и понякога не виждат актьора. Но ние не се сърдим.
- Кога за последно бяхте на театър? Остава ли Ви време да гледате какво играят вашите колеги - в драматичния или кукления театър?
- В София, когато бяхме по време на връчването на наградите "Икар", гледахме доста и различни постановки.
Много често се случва да не можеш да отидеш на представлението на гостуващ театър, защото ние самите сме на гастрол по това време. Актьорът е пътник. Но това го изисква постановката. Превърнахме се в пътуващи актьори, но май и преди е било така. По време на социализма са създадени театрите на едно място, с актьори на щат, с издръжка. Това също е хубаво.
По света има зали с малки трупи и непрекъснато гостуващи спектакли. Хората се пресищат и имат нужда да виждат нещо различно. Това не е лошо, но е уморително. В един момент имаш нужда да спрем и да починеш. Защото музикантът си носи инструмента, а при нас - ние сме си инструмента. Понякога се прибираш късно и на другата сутрин ставаш, защото имаш ново представление. Но този ритъм не е постоянен и мисля че всеки един от нас намира начин за възстановяване.
- Има ли моменти, които заради Вашата професия, сте пропуснали по време на израстването на Вашите деца и за които да съжалявате?
- Не, не бих казала, че съм изтървала такива моменти. Имах рамо и помощ, за да ги отгледам и да продължа да работя. Те изгледаха много театрални постановки и сега не искат да влязат в театъра. По-скоро е това, че са живяли с мен в театър, не че са били нещастни. Били са малки и са били любопитни. Сега са вече на границата, тийнейджъри са - на 13 и на 11 години и баткото вече си избира, какво да гледа и какво да правя. Когато усетя забързания ритъм в театъра си казвам: "Сега бих гледала едно детенце"! Тогава ми бяха най-спокойните години, когато бях в майчинство и обикалях с тях, когато растяхме, говорихме се, когато ги водех на спектаклите на моите колеги.
- Покрай всички тези пътувания у нас и по света, коя от театралните школи, с които сте влизали в пряк досег Ви импонира, най-близък го усещате като традиция, като начин на работа?
- Испанците са ми много интересни. Те за много сериозни неща, като любовта, смъртта, смисъла на живота разказват с много хумор и ирония, защото се смееш, прачеш и после пак се смееш. Накрая на представлението излизаш от залата и си казваш: "Колко много тъга, а колко много се смяхме!". Поляците са много сериозни - кръв, пот, разкъсани костюми и мрат. Те да враматични. Италианците са много забавни, при тях всичко е песен и разказ. Всеки театър е различен и той показва каква е страната, нацията. Можем да видим отделните народи чрез театъра им. Руснаците ме впечатляват с традицията на гледане на театър. Детските постановки могат да продължат два часа, има анткракт, в паузата се споделят впечатления от видяното до момента. При нас не е така. Нашите спектакли са по-кратки. Децата са по-нетърпеливи. Нямаме такива традиции - да влезем с ботушите, след това да си обуем официалните обувки и да се изкефим на спектакъла.
- През всичките тези 20 години имали ли сте предложение и предизвикателство за напуснете бургаския театър?
- Имала съм два такива случая. Бях на една крачка, но не го направих, заради семейството, защото това щеше да промени коренно живота ни. Тук се чувствам добре, чувствам се комфортно в Кукления театър в Бургас с колегите, познаваме се. Тук работим с различни режисьори. Ако бях сменила бургаския театър с друг, нямаше да има тези възможности. Репертоарът на театъра се трупа с години. Той се прави от директора ни Христина Арсенова и това ми дава възможността да опитам различни неща. Ако съм пътуваща или отида на друго място, има възможност да попадна на един и същи режисьор, защото те пътуват из цялата страна.
Едно нещо не ми допада, че театърът започна да излиза извън театралния салон, за да стига до повече хора и влезе в мола. Това измества идеята на театъра като изкуство. Превърна го в пица на парце. Тя също е храна, но е на парче. Да ти се нахранваш, но не е същото. Така разкриваме едни тайнства на театъра, защото го пренасяме в мола. Виждаш същите тези кукли, но без прожектора и без музиката, която се изпълнява в залата. И това го превръща в по-евтино изкуство.
