Новата книга на Анджей Сапковски излиза с твърди корици и илюстрации

Новата книга на Анджей Сапковски излиза с твърди корици и илюстрации

Феноменът "Вещерът" на полския писател Анджей Сапковски завладя света на фентъзито, превръщайки Гералт от Ривия в един от най-разпознаваемите и култови образи на нашето време. 

На българския пазар се появи богато илюстровано издание, съдържащо разказите "Вещерът" и "По-малкото зло", публикувани за пръв път в сборника "Последното желание". 

С твърди корици и пленителните илюстрации на Тимоте Монтен и Уго Пинсон "Вещер. По-малкото зло" е истинска наслада както за верните фенове на сагата, така и за онези читатели, които за пръв път ще се озоват в един свят, в който източноевропейската митология и безграничната фантазия се преплитат. Свят, в който границата между добро и зло лежи на острието на меча на Гералт от Ривия.

Един от последните представители на вещерската каста – мутанти, създадени с алхимия и магия, който крачи по мрачните пътеки между света на хората и опасни същества, които дебнат в сенките.

Професията на вещера изглежда проста – всичко, обявено за враг на човешкото господство, трябва да бъде унищожено. Всяка задача трябва да бъде изпълнена. Срещу съответното заплащане, естествено.

Но нещата невинаги са толкова прости. И Гералт скоро ще го разбере.

В тези наситени с напрежение истории Анджей Сапковски няма място за подвизи. Защото понякога изборът се свежда до "По-малкото зло"

"Вещерът. Последното желание" от Анджей Сапковски

По-малкото зло

Както обикновено, първи му обърнаха внимание котките и децата. Един котарак на ивици, дремещ върху нагорещени от слънцето дъски, вдигна кръглата си глава, сви уши, изсумтя и скочи в копривата. Синът на рибаря Тригли, тригодишният Драгомир, който на прага на къщата полагаше всички усилия да изцапа още повече и без това мръсната си ризка, се разкрещя, втренчил пълните си със сълзи очички в преминаващия конник. Вещерът яздеше бавно, без да се опитва да изпревари каруцата със сено, заела цялата ширина на улицата. Зад него, изопнало шия и силно опънало въжето, пристъпваше привързано към седлото натоварено магаре. Освен обичайния товар дългоухото животно носеше още нещо, покрито с чул. По сиво-белите хълбоци на магарето имаше ивици засъхнала кръв.

Най-накрая каруцата сви в странична уличка, водеща към хамбарите и пристанището, откъдето подухваше бриз и миришеше на смола и волска урина. Гералт подкара коня по-бързо. Не обърна внимание на приглушените викове на търговките на плодове, втренчили се в костеливата лапа с остри нокти, увиснала изпод чула и размахваща се в такт с крачките на магарето.

Пред къщата на кмета, както обикновено, беше пълно с каруци. Гералт скочи от кобилата, оправи меча на гърба си и преметна юздата през дървения коневръз. Следващата го тълпа се нареди в полукръг около магарето.

Виковете на кмета се чуваха още от самия вход на къщата.

- Не е позволено! Не е позволено, мамицата ти! Не разбираш ли от човешка дума, мизернико?

Гералт влезе. Пред кмета, нисък и дебел, почервенял от ярост, стоеше селянин, стиснал за врата опитваща се да се освободи гъска.

- Какво… О, богове! Това си ти, Гералт? Да не съм ослепял? – Обърна се отново към селянина: – Вземи си това, простако! Оглуша ли?

- Казаха ми – отвърна селянинът, поглеждайки накриво гъската, – че трябва да дам нещо, защото иначе…

- Кой ти е казал? – изрева кметът. – Кой? Какво излиза, че взимам подкупи? Не позволявам, казах ти! Вън, казах ти! Здравей, Гералт.

- Здравей, Цалдемейн.

Кметът се здрависа с него и го тупна по рамото с другата ръка.

- Не си идвал вече две години, Гералт. Нали? Все така ли не се застояваш никъде? Откъде пристигаш? О, по дяволите, все едно откъде! Ей, някой да донесе бира! Сядай, Гералт, сядай. При нас е суматоха, утре започва панаирът. Е, какво става с теб, разказвай.

- После. Нека първо да излезем.

Тълпата вече беше три пъти по-голяма, но свободното място около магарето си оставаше. Гералт отметна чула. Тълпата ахна и отстъпи назад. Цалдемейн зяпна.

- Богове, Гералт. Какво е това?

- Кикимора. Не се ли полага някаква награда за нея, господин кмете?

Цалдемейн пристъпи от крак на крак, като не откъсваше поглед от паякоподобното тяло, изсъхналата черна кожа, вцепенените очи с вертикални зеници и подобните на игли зъби в окървавената уста.

- Къде… Откъде…

- На бента, на четири мили от селището. При блатата. Там, Цалдемейн, като че ли са загивали хора. Деца.

Галерия