Портретът на Дориан Грей излиза в луксозно илюстровано издание

Ирландският майстор на прозата Оскар Уайлд остава от онези писатели в литературната ни история, чиято фигура набира все повече популярност с годините. Дързък и смел, безпощаден в остроумието си и чувството си за естетика, Уайлд придобива иконичен статут, какъвто много малко автори успяват да постигнат. 

След като през 2021 г. на български излезе ново илюстровано издание на неговите събрани "Приказки", на пазара през декември 2022 г. се появява и колекционерско издание на единственият роман на Оскар Уайлд - "Портретът на Дориан Грей" в превод от Марин Загорчев и с майсторските илюстрации на художника Дамян Дамянов (ИК "Сиела").

Мрачен и въздействащ, силно повлиян от готическите мотиви в творбите на автори като Едгар Алън По, романът на Уайлд рисува опустошителен портрет на викторианското общество от края на ХIX в. и става обект на множество екранизации и адаптации през годините. 

Младият Дориан Грей пристига в Лондон с целия си арсенал от красота, елегантност и остроумие, нужен му да съблазни и най-висшите представители на лондонското общество. В лицето на известния хедонист и ценител на изкуството лорд Хенри Уотън, Дориан намира ментор и ключ към най-изкусителните авантюри, които светските среди могат да му предоставят. 

Но Дориан знае, че красотата, превърнала го в любимец на богатите и влиятелните, е само временна и твърде крехка. Затова когато прочутият художник Базил Хо­луърд превръща Дориан в своя муза и рисува портрет толкова пленяващ и възхитителен, Дориан решава да сключи фаустовската сделка да продаде душата си в замяна на вечна красота и младост. 

Въвлечен в покварен двойствен живот, в който нито предателството, нито дори убийството са му чужди, младият мъж намира начин да задоволява греховните си желания и същевременно да остане джентълмен в очите на лондонското общество. 

Скандален, чувствен и хипнотизиращ, считан за „неморален“ за времето си, единственият роман на ирландският бард изследва в детайл покварата и греха, младостта и значението на изкуството. 

Публикуван за пръв път през 1890 година, романът и до днес продължава да отваря вратата към творчеството на Оскар Уайлд за поколения читатели и остава все така актуална с изящния си анализ на човешката душа.

Из "Портретът на Дориан Грей" от Оскар Уалд

Около четвърт час по-късно Холуърд спря да рисува. Известно време постоя втренчен в Дориан Грей, а после – в картината, като хапеше върха на една от големите си четки и се мръщеше.

– Готово! – възкликна най-накрая и като се наведе, подписа името си с дълги червени букви в левия ъгъл на картината. Лорд Хенри се приближи, за да я разгледа. Несъмнено беше забележително произведение на изкуството и приликата с оригинала бе поразителна. 

– Драги приятелю, поздравявам те най-сърдечно. Това е най-добрият портрет в съвременната живопис. Господин Грей, елате и се убедете сам. Младежът трепна, сякаш се събуди от сън. 

– Готово ли е? – попита, като слезе от платформата. 

– Съвсем готово – отговори художникът. – И днес ти позира чудесно. Страшно съм ти признателен. 

– Заслугата беше изцяло моя – намеси се лорд Хенри. – Нали, господин Грей? 

Дориан не отговори. Бавно заобиколи картината и се обърна, за да я погледне. Когато я видя, се отдръпна леко и бузите му поруменяха от наслада. Очите му заблестяха от радост, сякаш за първи път се виждаше. Стоеше неподвижно, изумен. Смътно съзнаваше, че Холуърд нещо му говори, но не улавяше смисъла на думите му. Осъзнаването за собствената му красота го осени като откровение. До този момент не си беше давал сметка за това и приемаше ласкателствата на Базил Холуърд като трогателно преувеличение в резултат от близките им отношения. Слушаше ги, надсмиваше им се и после ги забравяше. Изобщо не го впечатляваха. Но ето че се появи лорд Хенри Уотън със странната възхвала на младостта и ужасното предупреждение за нейната краткост. Това смути Дориан и сега, застанал пред отражението на собствената си красота, той със съвършена яснота си представи бъдещето, описано от новия му познат. Да, ще настъпи ден, когато лицето му ще бъде прорязано от бръчки и похабено от времето, очите му ще бъдат мътни и безцветни, стройната му фигура – безформена и разкривена. Устните му ще изгубят алената си свежест, косата – златния си блясък. Животът ще оформи душата му, но ще погуби тялото му. Ще се превърне в отблъскващ, отвратителен и плашещ старец. 

При тези мисли остра като нож болка прониза Дориан и всяка жилка в тялото му затрепери. Очите му потъмняха с оттенъка на аметист и се премрежиха от сълзи. И сякаш ледена ръка сграбчи сърцето му. 

– Не ти ли харесва? – възкликна Холуърд, леко засег нат от непонятното мълчание на юношата. 

– Разбира се, че му харесва – намеси се лорд Хенри. – На кого няма да му хареса? Това е едно от най-великите произведения на съвременната живопис. Готов съм да ти платя колкото поискаш за тази картина. Просто трябва да я притежавам! – Не мога да ти я продам, Хари. Тя не е моя собственост. 

– Чия тогава? 

– На Дориан, разбира се. 

– Какъв щастливец! 

– Ах, колко тъжно! – промълви Дориан Грей, без да откъсва очи от собствения си портрет. – Колко тъжно! Ще остарея, ще стана грозник, урод. Но този портрет ще бъде вечно млад. Той няма никога да остарее дори на миг от този юнски ден... Защо не можеше да е обратно! Аз да остана млад, а портретът да старее! За това... за това бих дал всичко! Да, няма нещо, което не бих пожертвал! Самата си душа бих дал за това! 

– Ти никога не би приел такава сделка, нали, Базил? – през смях възкликна лорд Хенри. – Каква мъчителна съдба би било това за твореца! 

– О, да, категорично бих се противопоставил, Хари – призна Холуърд. 

Дориан Грей се обърна и го погледна: 

– Не се съмнявам в това, Базил! Ти обичаш картините повече от приятелите си. За теб аз не струвам повече от зеленясала бронзова статуетка. Не, може би и толкова не струвам! 

Художникът се втренчи смаяно в него. Не беше характерно за Дориан да говори така. Какво му ставаше? Изглеждаше много ядосан. Лицето му бе почервеняло, бузите му горяха. 

– Да – продължи той, – за теб аз съм по-малко ценен от твоя Хермес от слонова кост или от сребърния фавн. Те винаги ще галят погледа ти. А докога ли ще харесваш мен? Сигурно до първата бръчка на лицето ми. Сега знам, че когато човек изгуби красотата си, губи всичко. Твоята картина ми го показа. Лорд Хенри Уотън е напълно прав. Младостта е единственото нещо, което си заслужава да пазиш. Когато видя, че остарявам, ще се самоубия.