Освен аниматори, двамата творци са и автори на комикси
Изложба на художниците, аниматори и автори на комикси Пенко и Сотир Гелеви ще бъде открита на 7-ми октомври в Центъра за съвременно изкуство и библиотека в Бургас. Срещата ще бъде незабравима и за възрастните, и за децата и ще даде поглед към „кухнята“ зад сбъдването на рисуваните ленти. Експозицията е част от афиша на VI Фестивал на изкуствата "Порт Прим Арт Фест", който се организира от гранд хотел и СПА "Приморец".
Истинско явление за България, двамата творци Пенко и Сотир Гелеви са сред тези, които водят битка на малко популярни фронтове. Сбъдват собствени илюстрирани книги и анимирани филми, пишат текстовете за тях, изпълняват и всичко друго необходимо – и влизат в ролята на продуценти – защото такива в България има много малко, особено що се отнася до подкрепа за именно тези жанрове.
„Трябва да се престане да се дели киното на анимация и неанимация. Почти всички смятат, че щом е анимация, тя е за деца и пр. Ако един филм е хубав, няма значение как е направен“, казва Сотир и допълва: „Най-добре е, когато начинът на разказване е най-подходящия за дадената история“ и „Винаги е имало интересни автори, през последните години също имаме добри аниматори, които правят много интересни филми.“ Пенко допълва: „Надявам се да се появяват все повече български комикси".
Защо и как се става аниматор в България, трудно ли е това занятие и какво стои зад него като труд, усилия и творчески проект, какво ново замислят братята с лъвски сърца и моливи, четки, таблети в ръка, които не се страхуват да творят това, което обичат и в момента търсят финансиране за новия си проект за пълнометражен анимационен филм за деца с работно заглавие „Летящо кралство“, четете надолу.
- Вие сте илюстратори, аниматори, автори на комикси, графични дизайнери - кое е първото и "най-вашето" от всички поприща?
Пенко: Най-първото е рисуването. Винаги съм рисувал. Преди време намерих рисунка, която съм правил като четиригодишен, и тя определено не е от първите. Не съм се насочвал към рисуването, но винаги съм знаел, че то е това, с което се занимавам. Оттам и се появиха и останалите ми занимания, които до едно са свързани с него.
Сотир: Правенето на филми (особено на анимационни) е нещо, което харесвам. Когато завърших средното училище, направих един кратък филм на име „Пилето“, съвсем любителски, в киноклуба на училището за Сценични кадри. Г-н Костов, ръководителят на клуба, го изпрати на фестивал в град Русе през 1982 и спечелих награда (още си я пазя – едно керамично кръгче с диаметър шест сантиметра с усмихнато личице на него). Там го видя Стоян Дуков и ме покани да направя филма (този път професионално) в неговия творчески колектив в Анимационната студия в Киноцентъра. Филмът имаше интересна реализация – беше на „Филмфест“ в Берлин през 1984 г., а след това взе „Златин гълъб“ в Лайпциг.
Но както казва Пенко – рисуването е в основата.
- Кои от разноликата си и богата банда герои ще представите на "Порт Прим Арт Фест"?
Пенко: Направихме изложба с концептуални рисунки за наши анимационни филми. Има и някои готови рисунки, които са част от филмите. Чрез тях ще може да видите част от процеса по създаването на анимационен филм.
Ако трябва да направите комикс за Бургас и неговите обитатели, кой би бил главният герой?
Пенко: Трудно ми е да отговоря. Не зная много за Бургас и неговите обитатели. Като дете съм бил на гарата в Бургас два или три пъти и оттогава не съм идвал тук.
Сотир: Имам един приятел от Бургас, бяхме заедно ученици. Той е най-сръчният човек, който съм срещал. Когато някой прави нещо, независимо какво, моят приятел веднага започва да дава съвети как работата да се свърши по най-добрия начин. Непоносим досадник! Но когато му кажеш: „Като толкова много знаеш, направи го ти!“ Тогава той се захваща и свършва работата по най-добрия начин.
Преди години ме научи да правя калъпи за гипсови отливки на статуи и да шия панталони. Типичен бургазлия и абсолютен досадник.
Става за герой на комикс.
- Кога избрахте комикса и анимацията или пък те си избраха вас?
Пенко: Аз станах илюстратор и художник на комикси, когато нашият чичо Панайот Гелев издаваше детския вестник „Венче“ и ме покани да рисувам по две страници комикс във всеки брой. Тогава адаптирах и нарисувах „Книга за джунглата“ за него. Беше в началото на 90-те. По-късно издадохме този комикс в отделен албум със заглавие „Маугли“.
С анимацията стана естествено. Аз не съм точно аниматор, правя модели и рисувам герои и фонове, както ще видите в изложбата ни. Преди много години, когато се появи програмата Zbrush, нашият приятел и колега Благой Димитров, с когото работим заедно, ми я показа и аз реших да се науча да работя на нея. Докато я изучавах, направих поредица от същества. Решихме, че с тях може да стане филм и така направихме първия ни общ филм „Дорога”. След това продължихме да правим още филми.
Сотир: През 1985 година списание „Дъга“ беше едно от малкото места по онова време, където те допускаха да работиш заради качествата ти, а не по други причини. Нарисувах страничка с една доста глупава история, но Жоро Гъделев (художествения редактор на списанието) я хареса. Предложи ми да си избера някоя книга и да я адаптирам за комикс. По това време много харесвах “Билбо Бегинс”, четох я в гимназията и след това често я препрочитах (така е и до днес!). Разработих типажите и започнах да я рисувам, като сам пишех и сценариите. Адаптирането на книга за комикс е специфична работа, защото историята трябва да се съкрати и преработи, за да се разкаже със средствата на жанра – с рисунки и диалог. Донякъде прилича на адаптацията за кино, а рисуването на поредицата наподобява правенето на сториборд. Сега бих я нарисувал по друг начин, но тогава задачата ми беше да направя комична поредица и затова стилът е такъв.
Първите си анимационни опити направих на 13-14 години. Един приятел имаше 8-милиметрова камера с лента, която снимаше покадрово и направих едно пластилиново филмче кадър по кадър. Пластилиновите филми станаха модерни десетина години след това, говорим за 1974 година, доста отдавна.
- Ваш учител е изключителният пейзажист Георги Ковачев. Какво ви даде той и доколко е важно от кого се учиш на занаят?
Пенко: Аз бях много малък, когато започнах да ходя на уроци при него, единайсет или дванайсетгодишен. Прекарвах в ателието му всяка събота и неделя. Рисувах много, но и много часове прекарвахме в разговори, доколкото помня, основно за изкуство. Тогава започна моето систематично и продължително обучение. От такова обучение научаваш, че нашата работа изисква време. Не се учи бързо. Трябва време, за да научиш ръката си да предава идеите ти. Анатомия, перспектива, движения. Трябва време да започнеш да разбираш хората. Да преживееш радости, мъки, любови, разочарования, с времето ставаш все по-добър в това, което правиш.
Сотир: От него се научих да не разчитам на вдъхновение, което да ме озари свише.
- Къде и как рисувате? Може ли сюжет-скица да се случи в кварталното кафене примерно? Трябват ли специални условия за да сработи вдъхновението?
Пенко: В ателието, в офиса или вкъщи - както искаме можем да го наречем. В кварталното кафене не рисувам. Освен това не обичам да излизам много и затова съм устроил работното си място в къщи. Но имам няколко различни стола, които сменям. Не разчитам на вдъхновение. Правя доста продължителна подготовка, когато ще илюстрирам книга или ще рисувам комикс. Предварително разработвам почти всички герои, измислям им костюмите, аксесоарите. Правя рисунки на архитектура, мебели, оръжия. Понякога за комиксите правя 3D портрети на основните герои, за да ми е по-лесно при рисуването.
И едва когато се почувствам съвсем уверен започвам основната работа. Обикновено започвам от началото, от първата необходима картинка и продължавам нататък. Много съм нетърпелив да завърша това, което съм започнал и затова обикновено работя бързо, не се разсейвам с други неща, не захващам друга работа, която да свърша успоредно на основната. Неудобно е понякога, защото работата по някоя книга отнема месеци.
Сотир: Рисувам, когато се налага. Това лято работих над концептуален сториборд за новия ни проект за пълнометражен филм. За месец и десет дни нарисувах около четиристотин илюстрации. Палецът на дясната ми ръка изтръпна от молива и досега го усещам като чужд. Ще се наложи да ходя на невролог.
- На кого разказвате приказки в реалния живот, не през книгите и лентите, а по старомодния начин, с думи?
Пенко: На всеки, готов да слуша.
Сотир: Ние с Пенко работим в отделни работни места, които са на двеста метра едно от друго. Всеки ден, като привършим с текущите задачи, излизаме на една дълга разходка, която ни е нещо като съвещание. Докато се разхождаме, анализираме ситуацията, определяме какви задачи трябва да подхванем и си ги разпределяме помежду си. Така се появяват и нови идеи за филми, книги и пр. Когато се приберем, прилежно си записвам всичко, за да не го забравим (което се е случвало).
Когато идеите придобият плътност, ние ги разказваме на нашите приятели. По тяхната реакция проверяваме дали идеите имат някаква стойност и дали има смисъл да ги разработваме. Нашите приятели са хора с вкус и ние много разчитаме на тяхната преценка.
- Дълъг ли беше пътят от "Дъга" до "Флорентинска нощ" и накъде продължава той?
Пенко: Аз не съм участвал в списание „Дъга“. Бях още малък тогава. Започнах да работя като професионален художник, точно когато „Дъга“ престана да съществува. Така че за мен оттогава до сега беше дълъг път. Целият ми път. Нямам представа накъде продължава и къде ще ме отведе.
Сотир: Голямата промяна в нашия живот са технологиите, които се развиват непрекъснато. И нещата непрекъснато се променят. От филма „Пилето“ и списание „Дъга“ изминаха почти четирийсет години и почти всичко се промени. Промених се и аз. Технологиите ни дадоха много нови инструменти, с които да боравим и до голяма степен улесниха чисто производствените процеси. За да се направи филм като „Флорентинска нощ“, през 1982-ра бяха необходими около 120 души екип и време от поне пет години здрава работа. Сега екипът ни се състои от трима-четирима души и още десетина, които се включват спорадично за дни, а понякога само за часове. Това означава, че сега сме по-независими и по-бързо можем да превърнем идеите, които имаме в нещо материално, което може да бъде гледано от много хора. Но не означава, че всичко е по-лесно. Творческото усилие си остава същото, а от хората, които участват в работата, се изискват много повече познания и умения.
В момента се опитваме да намерим финансиране на новия ни проект за пълнометражен анимационен филм, който е с работно заглавие „Летящо кралство“. Той е предназначен за деца и е наситен с приключения.
- По-лесно ли е, когато отговаряш за всичко – от историята до сбъдването ѝ в картини или по-лесно се облича в образи чужд текст?
Пенко: За мен е все едно, но ми е по-приятно да правим изцяло наши си неща, независимо дали са книги или филми.
Сотир: Когато се налага да отговаряш за всичко, това си е продуцентство.
Нашата страна е относително малка и много неща не е възможно да съществуват. Например не може да се направи филм, който в рамките на страната да си върне бюджета, а след това да спечели. За да се случи подобно нещо, според статистиката, страната трябва да има между 50-70 милиона жители. Това означава, че не може да съществува киноиндустрия в истинския смисъл на думата. Затова нашето кино не може без държавни субсидии, колкото и малки да са те.
Поради всичко това, много трудно могат да съществуват професионални продуценти. Тези хора у нас се броят на пръсти. Затова ние сме принудени да продуцираме собствените си филми – просто не си плащаме за тази дейност (а работата не е никак малко) и така можем да се справим. За съжаление, защото ролята на продуцента е много важна в киното и зад всеки хубав филм в света стои много сериозен продуцент, който по принуда понякога е авторът.
По подобен начин стоят нещата и с книгоиздаването. Нито един издател не пожела да се заеме с нашите книги за чобанинът Никодим и неговият козел, затова ги издадохме сами, с малко помощ от държавата. И си ги харесваме.
- Имат ли героите ви прототипи или просто чакат да ги извадите от въображението си, да ги "положите" на листа и сами започват да разговарят и да водят сюжета напред?
Пенко: Някои имат, повечето не. По-често ги изграждаме постепенно. Предполагам, че по някакъв начин във всеки герой вкарваме черти на хора, които познаваме или поне знаем нещо за тях.
Но никога не ги оставяме сами да водят сюжета. Разбира се, когато измислиш характера на някой герой, можеш да предскажеш как ще реагира на дадена ситуация.
Сотир: Ако някой се интересува, в мрежата има много ръководства за това, как да изградим герой от рисувана история. В общи линии са верни и полезни. От друга страна всеки автор си има собствен метод за създаване на характери и типажи. В случая с албума АРАКЕЛ подходихме по следния начин (специално за главния герой): Двамата с Пенко се замислихме как да изглежда. Героят ни беше арменец, а кой е може би най-известният арменец на света? Шарл Азнавур, разбира се! И така решихме да изглежда като младия Шанур Азнавурян, както е истинското му име. Събрахме снимки и Пенко направи триизмерен модел на главата му в три възрасти – в детска, млада и средно възраст.
С литературните герои нещата са по-различни.
Например сценарият на „Флорентинска нощ“ е по Хайне и по Жерар дьо Нервал. Искахме да направим романтичен филм, а те са каймака на романтизма. Намерихме неща, писани от тях. Повестта на Хайне е издавана в България през 1932 г. и мисля, че оттогава никой не я е и чел. Той е направил опит да напише роман, но не е успял. Текстът на Дьо Нервал е разказ. Разбира се, ние сме много далеч от първоизточниците и сме взели само есенцията. Историите са съвсем различни, с различни изводи и внушения.
- Работите по много интересни проекти като лентата "Хартиен минотавър". Бихте ли разказали малко повече за нея и кога и къде да я очакваме?
Сотир: Това е филм на режисьорката Мария Николова, с която ние непрекъснато работим.
Този проект носи експериментален дух, като се почне още от написването на сценария и се стигне до крайния резултат, в който са обединени усилията на художници и аниматори.
Относно техническите методи за създаването на този филм, можем да кажем, че той ще бъде създаден по стоп-моушън технология, чрез покадрово заснемане на обекти в реална среда. Фазите на анимираните герои ще са отпечатани на твърда хартия и след това лазерно изрязани. Това е огромна по обем работа, защото става въпрос за около 25 000 изрязани фигури, които трябва да бъдат заснети покадрово.
В работата по анимацията ще комбинираме почти всички съвременни похвати, като се почне от класическата анимация, заснемането на реални обекти, триизмерна анимация, изрезкова анимация и класическата куклена анимация.
Надяваме се до три-четири месеца този филма да е факт.
- Да очакваме ли издания с нови приключения на Илийчо или пък Никодим и козела?
Пенко: Не съм съвсем сигурен, всичко може да се случи, но най-вероятно няма да има нови книги точно с тези герои. Имаме други идеи с нови герои, които искаме да осъществим.
- Съоснователи сте на секция "Комикс" в СБХ. Планирате ли обща работа с българските си колеги, в добро здраве ли е и накъде се движи българският комикс?
Пенко: Надявам се да се появяват все повече български комикси. Сега заглавията са повече от преди няколко години и ми се ще да мисля, че и ние имаме някаква заслуга за това. Преди повече от десет години, заедно с още няколко художници, създадохме групата „Проектът Дъга“ точно с цел да популяризираме комиксите.
Сотир: Рисуваните истории са метод да разкажеш една история. Някои истории могат да бъдат разказани по този начин, други не. Най-добре е, когато начинът на разказване е най-подходящия за дадената история. Комиксът или графичната новела са литературна форма, която навлиза в съвременната култура с необикновената си пластичност и възможностите, които предоставя на авторите. Тя покрива всички възможни литературни жанрове, а и някои междужанрови пространства.
Поради много обективни причини, които ми е трудно да изредя набързо, културата на рисуваните истории у нас тепърва има да се развива. В миналото има някои интересни примери (като списание „Дъга“, което излизаше в тираж от 300 000 броя), които са много любопитни от социална и културологична гледна точка. Ние направихме документален филм, който се нарича „Дъга – разкази в картинки“ (реж. Мария Николова), в който се опитахме да изследваме проблема.
Златната ера на комиксите в света е отминала от преди трийсетина и повече години, а у нас няма изгледи да започне. Но това не означава, че няма развитие. За последните двайсет години в Европа новите заглавия на комикси и графични романи са нараснали десет пъти, но от друга страна тиражите са паднали също многократно. Това явление е логично донякъде, особено като се разгледа през призмата на информационните технологии, но също е въпрос на дълъг разговор.
- Кое ви вдъхновява и коя история бихте искали да разкажете още?
Пенко: Както се спомена по-горе, не разчитаме на вдъхновение. Ние кроим планове. Имаме няколко сценария за филми, както и няколко сюжета за книги, над които работим.
- Има ли място българското анимационно кино на световната сцена и потребно ли му е да е там?
Сотир: Не съм убеден, че българската анимация е била особено успешна когато и да е било. Това си е местна легенда, която произлиза от едни други времена. Винаги е имало интересни автори, през последните години също имаме добри аниматори, които правят много интересни филми. Свилен Димитров е чудесен пример. Или „Компот колектив“, които карат хора, които не са се занимавали с анимация да започнат да се занимават и стават интересни експерименти, или Аспарух Петров, който взе доста награди напоследък, съвсем заслужено.
Трябва да се престане да се дели киното на анимация и неанимация. Почти всички смятат, че щом е анимация, тя е за деца и пр. Ако един филм е хубав, няма значение как е направен. И не трябва да мерим всичко с предварително разграфен аршин. Технологиите работят в тази посока и вече трудно различаваме похватите и методите на анимацията от тези на игралното кино. Което е хубаво, защото авторите трябва да се фокусират върху идеите и посланията и според тях да избират начините, чрез които да ги материализират. За наша радост, това вече е възможно.
Галерия
