Трите ми книги са допечатвани и преиздавани, предполагам, че това ги прави добре разказани истории, споделя писателят Радко Пенев. Снимка Личен архив
Писателят Радко Пенев е роден на първи април 1974 година в Поморие, където "без никакъв майтап е живял първите трийсет дни от живота си". "Майка ми до ден днешен се шегува, че пъпът ми е хвърлен в морето. Струва ми се, че това е орисия, отвъд родителските желания. След този първи поморийски месец, семейството ми се е преместило в един от крайните комплекси на Бургас и всички мои ранни спомени са от това сиво, оградено от панелни блокове място", сподели авторът. Учил е в местното училище, а след това архитектура в Строителния техникум (сега ПГСАГ "Кольо Фичето"). След това мечтите го отвеждат друг град, отново свързан с морето - Варна, където прекарва пет години във Военноморско училище.
Радко Пенев има изадени три романа - "Струни", "Грехът на Лилит" и "Ритуалът".
- На бургаската премиера на книгата си „Опашката“ в Захари Карабашлиев сподели, че Вие сте сред първите читатели на ръкописа му. Какво провокира един автор да потърси свой колега, писател, който да прочете текста му и да сподели впечатленията си от написаното?
- Предполагам, че е в основата на всичко стои доверието. Не познавах Захари, докато не ме покани в издателството за разговор преди да сключим договор за първата ми книга. Разбира се, знаех кой е Захари Карабашлиев, бях чел „18% сиво“ и изпитвах огромно вълнение, че ще се запозная с нейния автор. Сякаш емоцията от срещата с него бе по-силно от ентусиазма, че най-голямото българско издателство е забелязало мой ръкопис и иска да го издаде.
Поговорихме и още от първата дума стана ясно, че имаме какво да си кажем. От тогава не сме спирали да говорим. За литература, за писане и за истории. За музика, за важните неща, за дребните неща, за красотата, за отговорността и светлината. Процесът се развиваше през годините, трупаше впечатления и преживявания, докато накрая се превърна в приятелство.
Когато той ми прати черновата на „Опашката“ спомена, че съм един от тримата, на които разчита за честно и обективно мнение. Осъзнах огромната отговорност, която внезапно се стовари върху мен, но сякаш неговото доверие в способността ми да му бъда полезен ме провокира далеч повече да дам всичко от себе си, за да стане този ръкопис мъничко по-добър.
Не знам какво стои зад подобно доверие, но бих положил всичкото старание, на което съм способен, за всеки един автор, да го оправдая. Аз самият изпитвам огромна несигурност, когато създавам моите истории. Често оприличавам процеса на разговор с непознат човек, скрит зад непрогледен параван, когото се опитвам да убедя, че историята си заслужава. Мнението на някой, който има безпристрастен поглед и аргументирано мнение не само върху хубавите книги, но и върху процеса на създаването им е безценен. Подобно доверие не се гради лесно. Очевидно, трите ми книги и отношението ми към литературата са убедили Захари, че си заслужава да ми вярва.
- Захари Карабашлиев е главен редактор в „Сиела“, а Вашите книги носят щемпела на това издателство. Какви са отношенията Ви, освен като на издател и писател, на автор с автор?
- Не са много нашите автори, с които бих искал да бъда приятел. Захари е един от тях и чисто човешки съм много щастлив от този факт. Той е светла, слънчева и безкрайно позитивна личност, която фокусира в себе си внимание и положително отношение. Мнозина родни писатели имат честа да са в неговото обкръжение, без значение дали ги издава „Сиела“ или друго издателство. Чистотата на тези отношения не бива да бъде поставяна под съмнение.
Мога да ви уверя, че в професионалната си част, отношенията ни са професионални. Всъщност, аз рядко говоря с него за своите ръкописи. Имам чудесен, безкомпромисен редактор, назначен от издателството, с когото обсъждаме идеите и ако някоя се окаже недобра, той няма никакво колебание да ми го каже. Книгоиздаването, освен осъществяването на нечий творчески импулс е и бизнес с ясни правила. Едва ли съществува издателство у нас, което да разчита само на печалбата от книгите си и същевременно да рискува вложения в приятелски проекти. Може да изглежда жестоко, но това е реалността.
- Кога разбрахте, че вече сте писател?
- Не знам какво означава да си писател. Да си автор на книги? Да се появяваш във вестниците и по телевизията? Автор съм и съм участвал в много предавания. И въпреки това, сякаш съм твърде далеч от подобно разбиране. Често ми задават този въпрос в различни вариации. Обикновено на шега отговарям, че след петата си издадена книга, ще повярвам че съм писател. Истината е, че и тогава няма да се възприемам така. Докато имам истории за разказване, ще ги разказвам по най-добрия начин, на който съм способен. Това ми стига. Това и връзката с читателите. Една хубава дума за моя книга от доволен читател обезсмисля всички квалификации. Убеден съм, че почти всеки автор мисли по подобен начин. Защото читателят е онзи, на когото разказваме историите си. Зад параван, не знаеш от какъв пол е, на каква възраст, с какви убеждения и отношение към света, но когато разбереш, че си спечелил приятел в негово лице, изобщо не те интересува дали някой те определя като писател.
- Имате издадени три романа. И признавате, че не обичате публичността и страните от социалните мрежи. Това ли е причината, книгите Ви да не са достигнали до част от четящите българи?
- Така е, не харесвам кресливата бъбривост на социалните мрежи. Образите там са нереални и твърде рядко искрени. Осъзнавам маркетинговия потенциал, който притежава дигиталната среда, виждам, че мнозина наши автори се възползват от него, но сякаш съм твърде старомоден за това. Аз вярвам, че една хубава книга няма да остане незабелязана. Социалните мрежи не доставят книги в домовете на хората, те само провокират интерес. Навярно бих имал и по-голям успех, ако проявявах повече активност, но това би ми донесло разочарование в друга плоскост. Образът ли продава книгата? Една добра история срещу палячовщина или дори скандал. Ако това е нужно за един автор да се бъде забелязан, аз не желая да участвам в него. За щастие, резултатите от продажбите на моите книги ме карат да вярвам все по-силно, че подобно схващане е неправилно, дори вредно за един автор.
- Всяка добра история може да се превърне в добър роман. Освен това обаче, какво още е необходимо, за да стане книгата четена, търсена, преиздавана?
- Нищо друго. Една добра история, пресъздадена в един добър роман. Толкова стига. Дали всеки може да превърне всяка добра история в добър роман е друга работа с непредсказуем резултат. Както казваше редакторката ми, една жанрова книга би могла да бъде не по-зле написана от която и да е „висока“ литература. С първите ми две книги - „Ритуалът“ и „Грехът на Лилит“ - често ме обвиняваха, че са жанрови трилъри, за масовия читател, без особени претенции. Вярно е. И двете са жанрови книги, а липсата на претенция е целенасочена и само може да ги направи по-добри. Изобщо, в момента, в който претенцията вземе превес пред уважението към читателя, авторът влиза в задънена улица, откъдето е много трудно, а често и твърде болезнено да се измъкне. За съжаление, понякога се случва авторите да се опияняват от звука на собствения си глас. Затова, когато написах „Струни“, отново се старах да бъде непретенциозна и читаема книга, макар и много различна по стил и послание. За нея пък ми казваха, че само един истински интелигентен човек би я разбрал. Чудесно е, че у нас има толкова истински интелигентни хора, та толкова бързо след излизането си да се налага да бъде преиздавана. Всъщност, трите ми книги са допечатвани и преиздавани, предполагам, че това ги прави добре разказани истории, за което благодарност може да дължа само и единствено на читателите.
- Сюжетите в романите Ви „Ритуалът“ и „Грехът на Лилит“ са стъпили на историята, в тях има и мистификации, и криминални елементи. Вие ли избрахте историята или тя Вас за тези две книги?
- Трудно бих могъл да отговоря на този въпрос. Предполагам с „Ритуалът“ историята съвсем естествено кристализира в подходящия момент около интереса ми към мистичните траки и техните културни останки по земите ни. В „Грехът на Лилит“ се наложи да обмисля по-задълбочено неща, за които бях разсъждавал през годините. Сякаш и двете истории си стояха кротко и чакаха да ги извадя на листа.
Малко по-различно стояха нещата със „Струни“. Разказаното там, в цялата си разголена искреност, е с мен отдавна. С нея колебанието беше дали изобщо тази история трябва да бъде разказана. Имах нужда да се освободя от нея.
- Писателите не обичат да говорят за това, което пишат в момента. Предполагам, че и Вие не правите изключения, но все пак има ли тема, която като въглен Ви гори и Ви подтиква да пишете сега?
- Права сте, никак не обичам да говоря за „бъдещите си творчески планове“. Нека приемем, че историите имат нужда от известен период на спокойствие, за да съзреят и се сдобият с плът и всяка намеса в този процес би могъл да отнеме от силата им.
- При всеки автор творческият процес протича различно. Без какво не можете, докато пишете?
- Без компютър, хахаха. Писал съм и по салфетки в шумни кръчми, но – уверявам ви – компютърът е чудесен помощник. Встрани от шегата, не са ми нужни много неща, за да пиша. Музика, дисциплина, време, подходяща настройка и непоколебимо вдъхновение. Толкова прости неща, нали?
- Вие сте морски офицер и в същото време писател. Кое е професия и кое призвание, и как ги съчетавате двете?
- На този въпрос се отговаря лесно. Душата ми е в морето, а сърцето в писането. Призванието ми е да бъда в морето. Помните, че съм вдишал първо соленият, морски, поморийски въздух. С морето имаме специални отношения. Аз го уважавам, а то не ме забелязва. Това ми стига. Харесвам го, обичам стихията му, дори когато ме е страх от него. Необятната му снага, широкия, безкраен хоризонт премахват всяка бариера пред въображението, оголват усещанията и събличат никому ненужните преструвки. И точно същите усещания ми носи писането. Като че ли не мога без нито едно от двете.
