Най-малките жители на Средец поставиха венец пред паметника в центъра на града
Средец отбеляза 145 години от освобождението си от турско робство. Предците на днешните жители на Средец се заселват тук и му дават името Карабунар - Черен кладенец. Много пътници са минавали и спирали за отмора на сянка, да си налеят студена вода, да напоят животните. Когато идват турците, те опожаряват селището, възникнало по дерето на извор Санаица, от където е дошло името му. Възстановено е години по късно с името Карабунар. Край селището минава стария римски път. И тъй като то там минават всички дипломатически мисии от Полша и Русия, първите сведения за селището датират през 1595-1640 г. и са от полски пратеници и посланици в Турция.
Интересни са данните на турския пътешественик Евлия Челеби, който дълги години е пътувал из Балканите и част от Източна Европа. Според него Карабунар наброява около 200 къщи и е владение на Сеяуш паша, който по-късно става велик везир.
През 1682 г. Карабунар е селище, в което живеят 182 християнски семейства. Интересни са и пътеписите от 1762 г. на Йосиф Боискович, на Роджеро Бошкович-хърватски учен, писател, дипломат, който отбелязва, че е преспал в голямо българско селище Карабунар, в което има около 500-600 къщи и още и още много данни за града ни. Значителна част от българският народ е насилствено асимилиран. Хиляди български девойки са помехамеданчени и откарани в харемите на турските феодали. Въведен е кръвен данък. Отнемат се от семействата най-здравите и добре развити момчета, които превръщат в еничари –жестоки убийци на своите майки и бащи. При такива условия живее населението на Карабунар. Много непокорни карабунарци са избити и затова напомнят наименованията на
местности като Пейков дол, Дилииванов трап, Мирчовите канари и др.
Тук Сеяуш паша изгражда голям чифлик, в който работят над 1180 българи като ратаи. Безчинствата на турците довеждат до изселването на много българи, които заминават за Бесарабия и Одеска област. Селото не е подминато и от смъртоносната болест – чума. Голяма част се спасяват в гората. След като отминава заразата, селището е възстановено.
През 1853г. избухва нова война между Русия и Турция известна като Кримската война. Тя завършва с поражение за Русия. Заселват се в българските земи много татари и черкези, изгонени от Русия, които подлагат българското население на грабежи и унижения.
През април 1878г. Русия обявява война на султанска Турция. В хода на бойните действия в Странджа действат много чети, една от които е на Желю –войвода, която води боеве с турския аскер. Много безчинства изживяват българите, най-мрачното е клането в Казъклисе-Момина Църква, по време на което загиват десетки мъже, жени и деца. Това е един мрачен спомен в народната памет. Тогава пратеници от Карабунарско и Странджа засрещат отряда на полк. Лехарев и със сълзи на очи го молят час по-скоро да ги освободи и опази от набезите на черкези и башибозуци.
На 15 февруари разузнавачески отряд на чело с капитан Данилевски установява, че на юг от село Айваджик-Дюлево има големи групи от турци. На 16 февруари, колона от първа стрелкова рота на 93 иркутски пехотен полк под командването на майор Степанов освобождава Карабунар. Тази дата е изгрева на свободата над Карабунар. Бойният поход продължава докато не приемащият примирие противник започва ожесточени боеве.
На 18 февруари 1-ви и 3-ти батальон на иркутския полк щурмуват Варовник и принуждават черкезите и башибозука да се оттегли на югозапад в посока Одрин. Така изгрява свободата над Средец.
Повече от 5000 селяни от Карабунар и селата на около помагат на русите. Първата руска войскова част от донски казаци на чело с кап. Тимофеев влиза в Карабунар, посрещната с хляб и сол от цялото население, по стар български обичай. Надеждата на българите в дядо Иван се сбъдва. Русия заплаща свободата на България с кръвта на хиляди свои синове като в замяна, печели вечната любов и признателност на българския народ.
Галерия
