Малина Петрова е родена в Бургас и ще завърши земния си път в родния град
Напусна ни голямата българска документалистка Малина Петрова. Нейното последно желание е да бъде погребана в родния й Бургас.
МАЛИНА ПЕТРОВА (1950-2023)
Възпоминателен текст на кинокритика Боряна Матеева в памет на режисьора Малина Петрова
Родена е в Бургас. Завършила е в немската гимназия в града, записала е математика, но се е отказала и постъпва да учи кинорежисура във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1973. Завършва през 1978. Работила е в СИФ „Бояна“ от 1979 като асистент, втори режисьор и режисьор. Била е председател на Кабинета на Младите филмови дейци към Съюза на българските филмови дейци. След промените е на свободна практика.
Дебютира с игралния филм „Пътешествие“ 1980 (съвместно с Искра Йосифова), после снима „Синът на Мария“ (1983). След това се посвещава на документалното кино. Прави „Тетевенска 24“ (1984, Награда на СБФД), „Човек не е остров“ (1985, сърежисьор с Боян Папазов), “Виновни няма“ (1986), “Пантеон“ (1987). Последните два филма са снимани в родния й град Бургас и впечатляват с гражданската си смелост. Следват „Фермата“ (1988), „Раздвоеното сърце“ (1991, съвместно с Искра Йосифова), „Сърцето умира последно (Историята на един обесен)“ – (1991), “Реката“ (1995), „Балкански уроци по история“ (1999), "Децата на Мария-Магдалена" (2001 - Специалната награда на XIII Фестивал на неигралния филм "Златен ритон" в Пловдив), „Духът и камъните“ (2006), „Приключено по давност“ (2009), „Заличаване“ (2012), „Кристалът на душата“ (2016), „Държавни тайни“ (2023 – незавършен).
Малина Петрова беше съвестта на своето поколение и на документалното ни кино. Тя е въплъщение на понятието „безкомпромисен“ и „граждански ангажиран творец“. Филмите й, създадени в края на тоталитарния режим, остро критични и безстрашно правдиви, допринесоха съществено за приближаване на промените и отваряне на съзнанието към ценностите на демокрацията. След 1989 тя продължи със своята непримиримост към нравствената двусмисленост, мафиотската безпардонност и безразличието. Но Малина не беше само кинематографист – суровите й филми бяха инструмент в една по-висша борба за човещина, висока нравственост и гражданска будност. Тя беше активен участник в българското неформално движение през 80-те - организатор на прожекцията в Дома на киното на култовия документален филм "Дишай" на Юрий Жиров (1988), след която беше създаден Русенският комитет. Тя е и сред съучредителите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройство. След промените се включи активно и в предизборното телевизионно студио на СДС. Но никога не се възползва от "дисидентското" си минало и от височайшите си познанства. Творец с висока мисия, тя е просто човек от друга координатна система. И може би не случайно фондацията, която основа с приятели през 90-те, носи името "Утре". Вместо да направи капитал от дисидентското си поведение, Малина предпочете да се посвети на деца, лишени от родителски грижи като действаше далеч от медийния прожектор. Тя избра трудния път на истинския подвижник - работа и самоотдаване. Тя стана първият носител на Наградата за гражданска доблест "Паница“ (2006), а безкористната й дейност през годините беше оценена като „свидетелство за висок и достоен за подражание морал, безспорен пример за самоотверженост и стойностен принос към развитието на гражданското общество в България днес.“
Сбогом, Малина, и светъл път нататък!
Поклонението ще се извърши на 17-ти септември, неделя, от 13.00 часа в Ритуалната зала на Гробищен парк Бургас.
