Радостина Зотева спечели конкурса на Черноморие

Радостина Зотева спечели конкурса на Черноморие за есе на екологична тема "Морето, най-голямото събитие!" (Христо Фотев). Темата на конкурса е свързана с опазването на Черно море и неговото бъдеще, връзката на човека с него и последствията от човешката дейност върху флората и фауната на морето.

Ето и награденото есе:

               Вървя притихнала по морския бряг и се заслушвам в песента на стихийните вълни. Вятърът игриво я подема и я отнася високо в безкрая на тъмното небе. Босите ми крака потъват в мокрия пясък, целунати от хладната солена вода. Край мен профучават последните тонове на лятото, превръщайки се в минорната мелодия на наближаващата есен. И тъжна, и прекрасна е тази омагьосваща песен, разказваща неволите на това синьо безбрежно вълшебство…

              И ето – топлината на утрото вече се разтваря в хладната прегръдка на северняка, прогарящото до вчера слънце  днес вече е почти скрито от пухкави тъмни облаци. Дори и въздухът вече е друг…ухае на зима… Неизбежно е, един след друг отлитат сезоните… Хората идват и се заминават, отнасяйки със себе си частица от магията на морето, съхранявайки миниатюрни късчета от неговата душа, изваяна от цветни камъчета, шепа пясък и няколко миди. И то заживява в сърцата им – парещо, приветливо, прохладно… Но сега морето е различно – стихийно плашещо, до болка самотно и наранено… И глух остава зовът за помощ, зовът, че този дар от природата, че това величествено Черно море не е даденост, а безценно богатство. Че се нуждае от грижа, от опазване, от топло отношение, от човешко разбиране. И също като живо същество морето диша, пулсира, битува в хаоса на човешката небрежност. Захвърлени стъклени бутилки, фасове – удобно скрити в пясъка, опаковки от поредната закуска са само част от следите, от белезите, които дори вълните не могат да заличат. А още колко „тайнствени“ неща плуват, необезпокоявани, в морето и заличават красотата му. И няма кой да помогне, няма кой да откликне на молбите, на отчаяния вопъл за спасение…

Сърцата на хората са заключени между битовизмите и нуждата за оцеляване, съвестта им е някак смълчана пред наближаващата опасност, отговорността им е глуха и сляпа за бъдещето на толкова обичаното море. То само не е достатъчно да се пребори с лавинообразното замърсяване, с погубването на обитателите си, с унищожаването на водната растителност, всяко от които е неизменно част за поддържане баланса на живот в този солен басейн. Нужни сме ние, хората, тук и сега… Нужно е да се събудим, да прогледнем, да отворим душите си за проблемите, които съзнателно или не причиняваме на Нашето море, на този безценен подарък от природата. Нужно е да спрем да вредим и да се научим да помагаме. Да загърбим нашите егоистични нужди и да обърнем внимание на заобикалящия ни свят. Ние не сме центърът на вселената, ние съществуваме в и чрез природата. Тя е отправната точка, изворът, от който черпим сили, тя е притегателната сила на живота. Звучи изтъркано, като онези проверени във времето фрази, които пасват във всяка една ситуация, но е вярно. Забравили тази истина, отречени от нея, ние градим съществуването си върху природни останки. И скоро основата ще поддаде, ако не направим нещо. И не за себе си, не за нашето благо, а за нейното – за Майката природа, за морето – стихийно мамещо… Не е нужна сила, за да изчистим пясъка от тоновете отпадъци, не са нужни знания, за да запазим морската вода чиста, не са нужни и неразбрано написани закони. Необходима е само капчица съвест, прибавена към изконната човешка нужда от красота, само частица отговорност, съчетана с копнежа по съвършенството. Да, някои биха казали, че това са просто романтични бленувания, приказни митове, които нямат реални очертания в живота. Но аз вярвам, че можем да бъдем добри към природата, че можем да обичаме и пазим нашето море, че можем да живеем в хармония с него. Ние обичаме нашето Черно море, неистово копнеем за прохладата на морските вълни, мечтаем за топлината на златния пясък, жадуваме да чуем грохота на разбиващата се в брега вода. Но просто забравяме, забравяме, че всичко това е скъпоценно, че сме благословени с този дар, че той е тук и ни зове…

И ето ме отново  на брега на вечното, безбрежното море… Нощта вече е скрила очертанията на хоризонта, чува се само далечен плисък на вълни. Ухае на море, на порив на бушуваща вода, ухае на мечти… Вятърът студено целува лицето ми и се скрива в тъмнината. Дъждът е някъде наблизо, готов да изтрие сълзите, да пречисти душите, да вдъхне надежда. Една, после втора, трета капка се разтапя в солените обятия на морето… Порой… Но аз оставам тук, на брега, по близо от всякога до него…И сякаш моето сърце пулсира с рева на вълните, а душата му превръща моята в стихийно бедствие… Ние сме едно съвършено цяло, в което са вплетени здравите нишки на взаимната обич, на безрезервната подкрепа, на сбъднатите мечти… Да, морето е живо, то има свое битуване, разкъсвано е от свои проблеми, сковано е от своята болка. Но не е само…има мен…