Вълната
Наградата - вечеря за двама в ресторант "Университета" и едногодишна карта с 20% отстъпка при всяко посещение.
Ето и награденото есе.
"... голямото събитие в живота ни и може би единствено..." (Христо Фотев). Морето - безкрайно, слънчево-страшно, опасно и тихо… Моето море. Обичаме нашия залив. Вълните са синьо-зелени с бяла пяна, разливаща се върху хладните обли камъни, които след това бляскат от слънцето. Малки и големи риби с лъскави цветни люспички плуват под прозрачната повърхност. Гонят се между зелените водорасли и скалите, покрити с мъхчета и малки бели охлювчета. Когато морето е спокойно, гларуси и чайки кацат или се снижават над водата и ловят риба.
Но една вълна бушува на хоризонта. Приближава все по-близо. Идва! Чайките и гларусите литват с писък. Рибките започват панически да се въртят в кръгове и спирали. Обърканите течения ги плашат и те започват да се крият зад скалите. Може би идва буря.
Вълната приближава. Идва! Мятат се черни водорасли вместо бяла пяна. Една рибка се лута между водораслите. Панически се измъква от тях и се гмурка надолу, където й изглежда по-безопасно. Маха упорито с опашка, докато вълната не я засмуква в една червена найлонова торбичка. След малко с празе н поглед рибката е на дъното, скрита от лъчите на слънцето.
Вълната дойде. Всички чакат тя да отстъпи отново към хоризонта. Тук, в нашия залив, рядко достигат големи вълни и първите рибари бяха горди, че са построили тук бараките си и са започнали да пускат мрежи. Но защо хоризонтът не си взема вълната? Нали така правят всички вълни – идват, донасят нещо и си отиват. Рибарите знаят - прилив и отлив - това е…
Един гладен корморан уверено се спуска към нашия залив. Обича го. От години прелита насам и знае, че опастност няма. Каца във водата без да обръща внимание на тъмната сянка под него. Тя се полепва по фините му перца. Корморанът не й обръща внимание, заради глада, издига се и отново се стрелва във водата към една рибка, която плува някак спокойно почти на повърхността. Птицата вади цялата си глава черна, с черно около очичките, а рибата в човката му дори не се съпротивлява. Отдавна е умряла – още с идването на вълната. Корморанът пуска телцето и слънцето го улавя с лъчите си. А черните петна прогарят крилата на птичето. Черно, лепкаво, тежко... Иска да го изтръска, да го измие, да го махне… Отчаяно приплясква със слепени пера, вълната го изблъсква на пясъка. Съвсем натежава. Корморанът се отпуска върху горещите камъни. Грозен край...
Какво още беше донесла вълната? Не е тукашна тази вълна. Не е наша.
Защо не вземе жертвите си и не си замине?
Рибарите са спокойни и не поглеждат към водата. Прекалено им е горещо и гледат да свършат по-бързо. Влизат с едната лодка и започват да вадят цветните си мрежи. Добър улов. Тежки са. Мъжете виждат проблясващи пласмасови шишета , шарени опаковки, автомобилна гума и една отдавна изгубена обувка... Малкото риби в мрежите са мъртви, с черни петна по иначе лъскавите люспички. Рибарите мятат в касите черните оплетени мрежи - за хвърляне са! Излизат с лодката и виждат върху белите камъни на нашия залив тялото на корморана .Черно и усукано с водорасли. И рояк лакоми мухи...
Каква вълна…Дали хоризонтът вече е такъв или просто услужва на нашия залив с нея. Не я искаме! Връщаме я. Да си вземе и труповете. Това е нашият залив. Обичаме си го.
След два дни хоризонтът още не си беше поискал вълната. Миризмата на изгорели от слънцето водорасли се смесваше с тази на гнило - трупове на птици и риби. Рибарите вадеха само боклуци. Риба вече не очакваха. Дали вълната не си беше отишла, взимайки целия живот от нашия залив. Но защо? Рибарите пазеха залива ни, обичаха и уважаваха морето. За какво отмъщаваше вълната? Хората виждаха само отдалече хоризонта, и се чудеха какво ли има там.
Сега знаят. Мъртви птици се мятаха в агония, изхвърлени от прилива. Горейки, рибите се блъскаха в облите камъни. Вятърът разнасяше гнилите спомени от вълната. Ятата се научиха да не минават вече през нашия залив. Птиците напуснаха гнездата си. Рибарите отидоха някъде на север. Труповете останаха самотни да се разлагат на скалите.
Един камион разтовари големи черни чували с боклуци върху камъните и белите кости. Гларусите бях гладни. Вече свикнали да се хранят с всичко, за още един ден живот, те разкъсаха чувалите и започнаха с надежда да си търсят храна. След тях минаха чайките, а после свраките… нашият залив се превърна в бунище. Така се появи една нова мазна и невидима вълна смърт. Рибарите се преместиха отново още по на север, почти до границата, с нови надежди и, разбира се – нова вълна.
А каква беше онази вълна? Защо взе толкова жертви? И защо продължава? Рибарите вече не са рибари. А хоризонтът, погледнат от нашия залив, е същият - светъл и син.
Един от онези първи рибари се върна след няколко години. Обиколи навсякъде, търсейки онова чудно място - мина няколко пъти и през нашия залив, но не го позна. Мръсни гнили локви, боклуци и разложени тела на птици и риби. Зараза. Жега. Сива пяна. Тишина. Вятърът и тъмните вълни носеха нова смърт и стари спомени. Това остана. Вълната - най-голямото събитие и може би…последното.
