Tова време на годината – митове и реалност

се издига примамлива пара, деца със светнали очи и секси домакини в пухкави пантофи. Джейми Оливър показа своята рецепта за празнична пуйка. Да го споменавам ли изобщо?! Дядо ти Коледа е на прага. Завърнал се победоносно, маскирал коварните си намерения (да реализира рекордни продажби на дух/душа/душевност/бъдетедобри), под червено костюмче. Бих казала, че ако същият, бе с няколко десетки години по-млад, по-слаб и по-високотехнологичен, щяхме да го наричаме просто Нео. Или Киану. Колко по-технологичен!? Шейната му лети, за Бога! Все едно – време е.

Идеята за „това време от годината”

Имам..., „мечта” е малко силно казано, имам една съвършена представа, в която... Се събуждам насред гора, в прекрасна дървена хижа с каменна камина, обувам пухкави пантофи (виж по-горе) и след огромна чаша кафе, приготвям следното: Плътна супа от горски гъби с мащерка, гарнирана с парчета препечен бекон, омекотена с лъжица сметана, да ме простят вегетарианците и диетолозите, сервирана в хрупкава купичка от тесто, овкусено с морска сол и билки. Забравих, сгъстена с „ру блан”, претенциозното име на простичкото запържено в масло брашно. Обаче, как звучи... Камина, „ру блан”, диви гъби, пантофи...

Имам и един сън. Един и същ, мъчи ме от много време. Влизам в разкошна голяма стая, отляво, отново - камина, огромна, горяща, блестяща, спираща дъха. На сън си знам, че идвам за хубаво, за празник. Отдясно стои сестра ми, до нея стои мъж, който ме поздравява и подава ръка. Никога не успявам да видя кой е, не вдигам поглед към лицето, защото гледам в ръкавите на пуловера му. Фин пуловер, може би кашмир, хубаво червен. Коледно червено с една идея керемида. Будя се вдъхновена!

Такава съм и така ги усещам. Обичам да ми е едно такова, каквото не мога и да обясня. Да мигат лампички, да ухае на канела, да пека сладки, да нося топли домашни дрехи. Обичам червеното, златното, брокат, борова смола. Не обичам сняг. Обичам Коледа, такава, каквато я продава „Наистина любов”, каквато я рекламира „Кока-Кола”. Обичам образа и камиона им, знам имената на всички еленчета. Всъщност, обичам сняг и Коледа – на картинка. Не обичам щолен и портокалови корички. По тази линия, предпочитам Коледа, каквато я презентира българското село – с дъх на пърлено, попарено, прясно изпечено, чубрица и танин. Но, не се отказвам, нито от представата си, нито от съня, нито от вярата, че бих могла да се събудя в идеален вид. Бих могла да съм точно толкова сладка с чашката си кафе и развлечена пижама, колкото е какичката от телевизора. Просто не бива да спирам да опитвам!

Реалността по „това време на годината” tovavreme1

Кучешки студ! Ку-че-да-вър-жеш-ще-избяга! Бясно натискам всички бутони от дистанционното на климатика. Ошашавен от агресията ми, той преминава в режим „охлаждане”, аз преминавам в режим „Круела Девил”! Варя кафе на джезве. Вчера развалих машината. За пети път. Каквато и да е техника, види ли ме, изключва, влиза сама в кашона и се самоизпраща до родната си майка. В Китай. Една фурна ми остана. Микровълновата издава странен звук.

Ще си изпия кафето и ще украся къщата. Да се радва детето, че и аз! Само елхата ще оставя, когато се прибере от училище, ще иска да я направи. И без друго, не мога да я измъкна от мазето сама.

От няколко комплекта лампички, светят само грозните. Проверявам кабела, похлопвам – нищо. Грабвам отвертка. Голяма. Толкова голяма, че ако имах две такива, щях да съм в състояние сама да разглобя носа на фрегатата „Дръзки”. От икономии ли, от какво ли, но производителите на коледна еуфория са направили щепселчето й..., ей толкова мъничко, съвсем мъничко. Вадя нож за филетиране. Забивам го, колкото в микро-нано болтчето, толкова в ръката си, но успявам. И какво сега?!?

След „ремонтът” идва оня сладък миг на пробата. Обувам гумените чехли, стискам очи и включвам, ако ще гърми, да гърми! Ще остана в историята на ДМКУЗДИ (добрите майки, които украсяват, за да изненадат), като онази, която така и не стигна до „Дръзки”. Светнаха! Работят! Оп. Изгаснаха. Шут в разклонителя. Светят. Поне... 45% от гирлянда.

Наблюдавайки допирът на ремонтираното от мен „електричество” до фината тъкан на окаченото от мен перде, единствената дума, която изниква в съзнанието ми е „огън”. А... водата спря.

Последното ми напомни, че пералнята е останала шокирана от липсата на течност. Бягам. Колкото и бързо да го правя, върху нея мига в червено бутон, който, честна дума, никога не съм виждала. Казах вече за техниката.

Всичко останало е прекалено лесно за изпълнение, такова, каквото го искам. Топчици, свещник, малки полярни мечета в брокат, златиста тъкан, феерия и разкош!

Бащата и детето се завръщат. Той е почти жив от глад, тя вече е видяла лампичките и... късно е за китка, късно...

При изнасянето на дръвчето от дълбините на мазето, колективно трошим стойката, върху която следва да я изправим. Колективното за едни, за нас е като рогът, който свири начало на битката. Преди да го засипя с обвинения, чувам, че това нямало да се случи, ако съм била купила елха с нормални размери. Никой не купувал елха с височина над два метра за домашни условия. Едно не ми е ясно! Той как знае?! Да не би да е статистик в пластмасовата борова гора? Казвам му го. После му казвам да се върне за двата кашона и двата чувала с украса. През цялото време детето крещи „Хайде-е-е!!!”.

Дружни залитания и проклятия по стълбите, някак успяваме да качим – елхата, украсата и детето до мястото на събитието. Мда..., няма как да я изправим... Напрежение. Един гладен, един крайно нетърпелив и аз – почитателката на декорация. Има такива моменти, в които следва и трябва да си решителен. Искам да кажа, че щом се налага да се счупят останалите два крака на стойката и елхата да се забучи в плетен кош, натъпкан с одеяла, за да е стабилно... То това се налага, не търпи отлагане и човекът съм аз! Майките винаги имат решение.

Той държи върха на горкото дърво и повтаря „Ще падне, казвам ти, тука ли си мислиш, че ще изкарам месеца?!?”, докато ние с наследницата кичим украшения със скорост, каквато и машините, дето стрелят топки по тенис кортовете не развиват. Бащата прави опит да се отдалечи..., естествено ТЯ пада. Две трети от населението гледа в него с упрек. Той гледа в мен с очите на разярен кон, гладен и разярен кон. Грабвам още едно одеяло и се шмугвам в короната на елхата с пъргавината на три катерици. Излизам след секунди, горда и малко издрана, досущ като велосипедист от шипков храст. Елхата се извисява, много красива! Детето ръкопляска, аз съм наклонила глава, наслаждавайки се на постигнатото, той е скръстил ръце, а в очите му – мъка. Мъка, глад и отегчение. Пореден опит да помръдне в посока вечерята:

- Та-те!!! Върни се!!!

- Нали е готова?!?

- Не сме Й изпълнили песен!!! Нали, мамо???

- Така си е, не сме... песен... пред Елхата...– за нея вече говорим като за член на семейството – Къде си тръгнал?

- Пу!!! Аз давам тон! Хайде, ма-мо-о!!!

Докато я гледам как с един скок се озовава върху облегалката на канапето, изправя се в целите си сто и десет сантиметра, разтваря ръце и с ясен глас забива „Jingle Bells”, се чувствам реабилитирана! Външно, може и да не прилича на мен, но вътре-е, вътре, това съм аз!!! Пея с настроение! С много страст, макар в гръб да усещам пронизващ хлад, съпроводен със странно боботене. Аплодисменти!!!

На другата сутрин, когато отново останах сама с кафето си, вярвах дълбоко и искрено, че точно сега, ако включа всички лампички, облека бял пуловер и се разходя из украсената къща, ще съм на миг от идеала, на кратък миг, в който ще забравя за климатиците и ще чуя как пукат дървата във въображамото огнище... И чух! Наистина чух шум! Шумът от собствената ми грациозност, която се спъна в кабела на лампичките, залитайки се уви около пластмасовото борче и полетя в посока пода, повличайки след себе си Дядо Коледа от порцелан, плюшен Рудолф и приблизително петдесет и девет други, брокатени и ефектни символи на Коледа...

Една образцова майка не би го направила! Тя би предупредила детето, опасявайки се, че то може да направи нещо такова... Майките не събарят коледни дръвчета, не се търкалят по пода и не се държат като подпийнала Снежанка! Никога! До вчера.

...

Често идеята се разминава с реалността, реалното изпълнение - с рекламното. Въпросът е да не се отказваш! Докато лежиш в калта или под елхата, да гледаш към звездите! Още нещо! Независимо от всичко, настоявам, сцената от „Наистина любов”, в която той пристига на нейната врата, преструвайки се на коледар, пуска музика и безмълвен размята пред смаяните й очи листи, на които с огромни букви пише „За мен ти си перфектна”, да се въведе като задължителен ритуал! Дори по нашите земи! Наред със сурвачките! Какво като от време на време разрушавам някои работи?!? Ако, това се въведе и идеята се прегърне от повече мъже, поемам личната отговорност да прегърна повече жени с рецептата за гъбената супа! За алергичните – пържоли. Ние, мечтаещите със страст за „това време на годината”, трябва да се подкрепяме!