Кападокия - вълшебна приказка, създадена от природата

Пазарът — едно от чудесата на Кападокия. Няма начин да останеш безпристрастен към него, към магията му. Сякаш си попаднал в страната на приказките. И няма как да е друго. Кападокия е така вълшебна с причудливите си скални образования, ваяни от природата и вятъра.

Лунен пейзаж. Така каза нашият екскурзовод Ози, минути преди да се потопим в атмосферата на Кападокия. Не можеш да очакваш нещо, за което умът и душата ти не са готови. Нито картичките, нито многобройните разкази могат да ти отворят очите за тази земя. С така благозвучно гръцко име, но намираща се в сърцето на турския Анадол. Кападокия те омагьосва със скалните си манастири и жилища, с подземните градове и живописни лунни пайзажи. Шарени шалове, скрити погледи и тайни помисли, носещи дъха на Ориента.

И онази вяра, християнската, съхранила се през вековете в прегръдката на исляма. Скалните църкви и манастири, издълбани в скалите и опазили религията на жителите от времето на Римската империя. Попаднахме в "Тъмната църква". Попаднахме е най-точният израз, защото храмът е някак си скрит в селището Гьореме. Докато другите запазени части от църквите направо те грабват със степонисите, то "Тъмната църква" иска да си остане загадъчна и тайнствена. Едва пристъпваме по издълбаните стъпала, подпираме се в стената и с наведени глави пъплим нагоре към църквата. Осветлението е почти мижаво, за да се съхранят стенописите и през следващите десетилетия. Строена през 13 век тя привлича с добре запазената рисунка на "Тайната вечеря". Опашката от желаещи да избягат от светлината и да усетят хлад от стените и някаква забравена мистика от ранното християнство, се вие пред входа на църквата.

Един след друг храмовете сякаш преминават пред очите ни. Поредната изненада ни очаква в църквата с цървулите. Легендата разказва, че тук под купола са открити следи от стъпките на Иисус, появил се по тези земи след Възкресението. Смяната на властта в Рим няма как да не се отрази и на изографисването им. На места образите на светците са заличени и върху тях са нарисувани фигури, така характерни за Иконоборския период. Сякаш сме се върнали векове назад. В ранното християнство, когато любовта е била властваща в отношенията между хората...

Групата се понася съм следващото селище Зелве. Слънчето отдавна прижуря и започваме да се оглеждаме за някаква сянка. Голи камънаци, извисяващи се в небето, с така странните си форми, сякаш ваени от ръцете на майстор грънчар. Жилищата в Кападокия. Толкова семпли и прости. Но създавали особен уют за своите обитатели. Таваните все така опушени от горелия, сякаш допреди малко, огън. Прозорците, изковани в скалата и разкриващи гледка към отсрещния каменен блок. Пресъхналата река, разделяла селището на три. Сега превърната в отъпкана пътека, по която туристите оставят прашните си следи.

Кападокия не е само лунен пейзаж. Областта е богата със своята история и живота на поколенията, сменяли се по тези земи. Преходът от една епоха в друга и смяната на една религия с друга. Но Кападокия е запазила толерантността на вярата и обичаите. Съхранила е грижовно миналото, за да го показва на всеки дръзнал да прекрачи прага й.

В сърцето й едно след друго се сменят градчетата, всяко известно с поминъка на населението си. Фабриката за керамика в Аванос. Една от атракциите в Каподокия. Сръчният калфа за минути завърта грънчарското колело и изпод ръцете му вече се оформя глинената делва за вода. Тук като че ли законът е съхранен през годините. В занаята има строга йерархия и за да станеш майстор, трябва да чиракуваш. Да извървиш пътя си стъпка по стъпка, за да стигнеш до върха.

Поблазнена от възможността да се превърна за малко в чирак, бързо сядам на грънчарското колело. С буца обработена глина в ръка. И колелото се завърта. Първият опит се оказва несполучлив, но окуражаващите викове на групата ме увличат и решавам да опитам отново. Калфата завърта колелото и сипва лека струйка вода, за да "разтопи" глината. В ръцете ми тя започва да се извива и аз без да знам как й придавам форма — на ваза.

Особената музика отново се понася във въздуха. Тук всичко се премесва в едно. Миризмата на подправките, на сладкишите и чая. И се смесва така естествено с мелодията и сутрешната молитва на мюезина. В Кападокия тя е така кристално чиста, сякаш отеква в главата ти. Молитвата се слива само със сутрешното квакане на жабите, разсънили се в тинестата река край Аванос. Думите от Корана се редят в правилен ред, напевно, протяжно. Нещо сякаш те стяга в гърлото. Души те. Стоиш буден в хотелската стая в очакване на края. Минутите бавно се изнизват. И последният ходжа вече е отправил своята молитва към Аллах. Време е за последната глътка сън преди сутрешното кафе и новото приключение. В града на сенките — Деринкьой.

Подземният град е като лабиринт. Все едно си попаднал в игра с начало и край, което се губи във времето и пространството. Тунелът те увлича надолу. Студът все повече се усеща. Закопчаваш ципа на якето, нищо че навън камъкът се пука от жега. Тук, под земята е студ. Почти минусови температури. Вървиш приведен в индийска нишка. И само се озърташ нещо странно да не изкочи на пътя ти. Ти си като във филм за Индиана Джоунс, но без риск да попаднеш на нещо зрелищно и отблъскващо. Избата за производство на вино. Заветната цел в пътуването в сърцето на земята. Пътят обратно е познат и стръмен. И тръгваш нагоре, сякаш светлината те мами отнякъде.

Капакодия е дъга от цветове. Палитрата е събрана и в килимите, които се тъкат по стара вековна традиция. Малки станове, опънати в огромното хале и десетина жени, седнали пред тях по турски, с кръстосани крака. Грижливо прибрали косите си под шарените забрадки. Увлечени от нишките, квадратчетата и преждата. Пръстите им сръчно преплитат конците по бялата основа и бавно оформят поредната фигурка от цялото.

Сядаме на миндерите в залата, поръчваме си чай и вино в очакване на поредното приключение. Безмълвни мъже изникват от нищото и започват да разгъват килим след килим пред очите ни. Погледът ми се премрежва от пъстротата на багрите и невероятното майсторство на килимарките, посветили месеци на изтъкаването им. Формите се сменят от кръгла през квадратна до правоъгълна. Тежки килими, постилани в турските домове, пропити с история и минало. С втъкани в тях спомени на девойките, заплитали нишките на коприната, вълната, памука.

Поредната изненада ни очаква във винарската изба. Лозята на Кападокия са така невзрачни, че човек се чуди как тази песъчлива земя може да роди таково грозде. Отпиваме бавно глътка по глътка от миниатюрните чашки, поднесени ни върху красивата табла. Дегустираме бяло и червено вино, местно производство, не без скрита гордост обясняват работещите в избата.

Ароматът на ферментиралия гроздов сок още се таи в устата, докато притаявам дъх и се настанявам на дървената пейка в кервансарая. За спектакъла на дервишите. Религиозни мъже, които изпадат в транс под звуците на турската музика и религиозните текстове от Корана. Целта им — да стигнат по-близо до Бога с разум и сърце. В залата е тъмно. Забранено е снимането по време на танца. Една слаба струйка светлина се процежда през минарето, гледащо съм свещения за мюсюлманите град Мека. Натам са отправени и молитвите на вярващите мъже, облечени в дълги бели поли с накривени калпаци, извисили ръце в небето. Странен и далеч танц, смътно напомнящ за транса на нестинарите. Силният чай лъхащ на канела обаче ни изтръгва от унеса и ни връща в реалността. В специална одая домакините са приготвили наргелета, няма начин да не се опита и това типично за Ориента изкуство на пушене. По-смелите дърпат от наргелето с помощта на малък мощук и изпускат въздуха. Напоен с аромат на ябълка.

В Кападокия всичко носи своя особен мирис. Въздухът дори е пропит с някаква особена миризма и те тегли така магнетично към това място. Няма начин да не се върнеш отново. Кападокия винаги има с какво да те изненада и провокира. И да остави у теб траен отпечатък и неповторими спомени.