На север, където водата е сладка

Знаете ли, че един от тях има дарбата да се „въобразява” на каквото животно си поиска? Единият е Републикански шампион по воден скок (онзи ден го провъзгласих)? Друг е телевизионен водещ на новогодишни програми, а сестра му контролира международен самолет и гледа на балончетата в пенливо вино? Чували ли сте за „ефекта на Димитър” и тайната рецепта за същия коктейл? Ходили ли сте на сватба без булка, но с много шаферки? Пили ли сте мохито без сламка? Питам просто, аз също не съм сигурна, че знам или съм правила някои от тези абстракции, но последните 3000 снимки в паметта на компютъра ми, свидетелстват за нещо подобно... Да, някои го наричат „женско парти по случай края на Лятото”, други „екскурзия по женски”, за нас, участниците, призованите, отдадените на каузата, това бе „пътуващ симпозиум с елементи на въображение и компоненти от ром”, семпла работа, ние сме твърдо против кича. Разбрахте всичко дотук, но не проумявате, кой е Митко? Митко е нещо като зодия, характерна особеност и несъществуваш телефонен номер, на който да звъннеш, ако се чувстваш заплашен, Митко е дамското 112... Попаднете ли в тъмна вила насред нищото, ширне ли се полето пред вас, а чакалите завият като сърдити деца от филм на ужасите, кажете на глас: „Оф, става ми лошо-о, ши звънна на Митко-о”. Митко е българският Тузар, Mr.Big, както го наричаха в „Сексът и Градът”, но не се вози във вечно заредена с шампанско лимузина, понеже няма нужда. Освен, че сме против кича, ние сме и твърдо против материалното. collagestat3

Преди два месеца сестра ми попаднала на снимка в интернет и съвсем не подробна презентация на къща, която според описанието е „за гости”, намира се в с. Сладка вода, което от своя страна се намира в онази част на България, дето може да мине за всичко друго, но не и за туристическа дестинация. Един разумен човек не би преследвал фотография, та дори на нея да се разлива най-привлекателният „инфинити” басейн. Той би искал чуждо мнение, поне два реда във форум... Такива нямаше, сякаш никога и никой не бе стъпвал на мястото, сякаш се отдаваше под наем от мистично същество, но на разумна цена. Без значение, еуфорията от видяното обзе дамската ни бойна група. От момента на резервацията, до фактическото ни настаняване изминаха два месеца, милион пъти „нямам търпение” и приблизително 100 км.

Осем часа сутринта в началото на септември, отлично време, пет жени на приблизително еднаква възраст, два леки автомобила, купища багаж от разнороден характер. Разбира се, движим се в колона, разбира се първата кола е украсена с балони, както повелява традицията, разбира се към дома на шестата булка, която трябва да се качи, за да отпътуваме в посока басейна от снимката. Правилно предполагате, тя стои на тротоара с куфар, колоната пристига, надувайки клаксони, събирайки погледите на всички, дръзнали да се мотаят край кварталния магазин по това време. Кафе от бензиностанцията и „Чао, Бургас!”.

Обичам моментът на потеглянето, оня миг, в който се измъкваш от градския натоварен трафик и пред теб се отваря път... Широк и голям, и дълъг, и шарен, и музиката гърми, ухае на кафе, цигари, нафта и скоро положен грим, а ако не пееш с все сила, то се смееш с такава, защото няма как да скучаеш в компанията на хора, които са готови да се „въобразят” на всичко, за да провокират усмивката ти. В огледалото за обратно виждане, забелязвам, че втора кола явно пее „химна” (всяка компания има такъв), протягат ръце навън, поздрав към нас...

Посредством най-съвременни технологии, двата екипажа обменят гласови съобщения, за да се гарантира добрата стиковка и координация:

- За-а-Що-о-тоооо, ЗНАМ, че другите момчета, нямат бански на лалета... – първа до втора кола!

- Горчива обич, не-е-ка ме опиваа, ОТ СТА-А-РИТЕ винариии още знааааа-ааам...- втора до първа. Съвсем логично.

Още докато паркирахме разбрах, а и всички останали, че онова, което се подразбира за имота от малкото му снимки в мрежата... Няма нищо общо с истината! Много по-красиво е. Огромен двор с една малка и една голяма къща, с оня басейн, който ни подмами, с купища цветя и зеленина, надвиснал над сребриста ябълкова градина и небе, такова небе, каквото може би има само тук... Простор! Това е думата. „Нереална красота”, „като нарисувано”, „като на картичка”, това бяха думите, които разменяхме в първите двадесет минути, докато привикнем с обстановката и се обединим около това, че Малкият Чайник има страховит нюх и прави поразителни открития...

Осъзнавам, че няма да бъда напълно обективна, като пропусна недостатъците, дребните проблеми и някои неочакваности. Такива има, но ще ги нарека просто „липса на опит и рутина” у домакините, надявам се да ги добият в следствие на още много гости. Пожелавам им ги! Ако, идеята им просъществува, ако не се откажат, къщата, мястото - имат огромен потенциал. Когато гостувах на Мона Чобан в Родопите, видях красотата от смесването на традиционно българско и провинциално френско, тук виждам Родното и Испания. Отново впечатляващо. Мога да кажа, че се „срещнахме”, макар тя самата да не бе там, с поредната силна и стилна жена, която с цената на много труд е дала материален облик на мечтите си. Камък, дърво, стари керемиди, бели пердета, огромна пещ, красиви осветителни тела, рисувани стени, ама някак по испански, червеникави настилки от печена глина, месинг, интересни предмети на изкуството, разкошна и удобна кухня. Съвсем приятен и ненатрапчив лукс в голямата къща, която всъщност не се отдава, а е домът на собствениците, но така или иначе е част от пейзажа и общото усещане, а и двойка от групата бе настанена там по изключение. Басейнът..., ах, басейнът.. И градината, и малките пътечки, малката, облечена в дърво веранда, огромните прозорци...

collagestat5

Остатъкът от деня: снимки ( фотосесии с много реквизит, смях, люти закани и „случайно” паднали в басейна модели), коктейли, танци, кафе, коктейли и въображаеми свади между въображаеми мафиотски фамилии. Подготовка на вечерята и обичайното тюхкане, че хората се разхождали, хората се наслаждавали, хората медитирали, хората я карали на салата, хората, хората... Ние не сме хората.

Обикновено, когато става дума за „женски” партита, особено „на вила”, мъжете се подсмихват и питат, кой ще запали огън, кой ще пече над скарата, когато температурата надвиши 100 градуса? За подобни подсмивки са допринесли самите жени, които винаги имат нужда от помощ, качват се на покрива заради гущерче и намират за просташко готвенето, та затова я карат на интелигентно „зрънчо” „с добавени витамини”. Нашият клан има решение! Събрали сме се по красота, бистрота на ума, гладост ( каквото и да е това), умения за справяне с екстремни ситуации. Готвим, палим огън, носим дърва, чистим, отстраняваме насекоми, технически проблеми, ремонтираме смесители за топла вода, подреждаме красиво. Както се забелязва – харесваме се и се ценим високо. Това тук не е хотел, изхранване не се предлага – както и каквото си направиш.

Белени домати със сирене и босилек от градината, печен патладжан в домати с кашкавал, пиле с гъби и маслини в лек сметанов сос, препечен хляб с масло, пържени пресни картофи, свински карета с кафява захар, канела и горчица, печени лук и чушки, млечна царевица с масло във фолио, студена бира... „Този филм е за лято в рая”, както пее Дони... Ще си го снимаме от сърце. Не сме кичозни, пак повтарям.

На хубавата дървена маса, на пейките с големи възглавници, под навеса в тъмното, сега вечерят шест повелителки на шест отделни планети, които вдигат обща наздравица, като пожелават най-лошите ни мигове, да приличат досущ на този. Някъде в полето вият чакали, оглеждаме се нервно, каним се да звъннем на Митко и се отказваме в последния момент... Това е, тази вечер сме на седемнадесет и макар в сърцето на всяка да има куп дилеми, някой и друг мъж, някое дете, проблеми, драма, а в очите да се виждат колкото искри – толкова сълзи... Този уикенд всичко е коз и всичко е смешно, защото сме живи и здрави, и тук, за да се „въобразяме” на хора, животни и институции. Кое, как е и какво е в реалността, кой го боли, кога си е тръгнал, как си го разбрал, това ще се обсъжда чак към четири сутринта. Обичайните „женски” теми, които призори са с идея по-фатални, карат те да запалиш цигара, да свиеш устни и да погледнеш към телефона, въпреки, че си наясно – не е звънял... После се съмва. Наздраве!

Във вилата има хубава машина за кафе, това е най-радостната новина за началото на новия ден. Бързам да стана, макар главата, сърцето и всеки крайник да искат обратното. „Корпорацията” се надига бавно, масата под навеса се пълни с „актриси” по пижами, които продължават да изглеждат все така добре, дори недоспали. Хубаво е, кристално небе, свеж въздух, слънце и аромат... Грейпфрут за закуска?!? На село сме, за Бога! Носим домашно сладко от смокини, бъркам смес и заставам до външната печка, предишния ден открих великолепен тиган и сега му се радвам, смятам, че е испански за тортиля, но и за катми става...

Отново снимки, плуване, коктейли, излежаване и неусетно стана време за втората вечеря. Ей, така! Все едно някой щракна с пръсти... Паста с риба тон, раци и бяло вино, придържаме се към духовното, както сме се разбрали. Една подробност! Тържествен тост с шампанско около басейна, Ана Синона държи „новогодишна” реч, в която благодари на братството. Млечният път се вие над ябълковата градина. Някъде далеч се забелязва сияние от градско осветление, но е далеч, прекалено далеч, а и все още сме „всичко коз”. Няма начин, не мога да обясня, нито колко са смешни и забавни тия жени, нито колко е прекрасна обстановката. Пет са притихнали в страх и слушат воя на глутницата, носи се отчетливо, все едно чакалите са в джоба ми, шестата запява с пълно гърло на чист сръбски „Загърли ме-е-е”?! Или да разкажа как обгрижваха, как разговаряха, как лекуваха и „спасяваха” бяло гумено мече, китайско навярно, щото с доста накриво щамповано погледче... Или пък, за въобразената рапърска съпруга, която прекара почти целия ден с кожено яке върху банския и седем реда ланци за автентичност?!? Не мога да ги пресъздам, нито тях, нито енергията им. Не са хора, както се казва. Като цяло. Но! Секси са и са от Бургас... collagestat6

На следващата сутрин изпълнихме две маневри на алеята-паркинг, сбогувахме се с домакините и потеглихме. Близо до Сладка вода има еко парк, посетихме го. После се отправихме към „телепорта”. Това е табелата за с. Боряна, стои гордо на главния път. Ако отиваш в Сладка вода, търсиш нея, завиваш и изчезваш в полето. Ако си тръгваш от там, караш през Боряна (бавно), на табелата се снимаш, десен мигач и си обратно в реалността. Успокоителното е, че по трасето ще видите язовир „Цонево” и Чудните скали. Ако бях твърде добър човек, щях да ви кажа, да не слизате с лека кола под скалите, че пътят е зле, а драките направиха от новата ми боя кадаиф, ама аз не съм... Забележителността си заслужава вниманието и пастирането. Ние – хората, обаче, гражданите на тази България, ние не заслужаваме и един красив камък, едно цвете, половин блато. Нищо. Идете да видите колко е мръсно край „Цонево”, идете да видите как са издраскани скалите, не забравяйте да видите и рибарите, които плюят и не само, в това, от което по-късно се хранят. Няколко километра по-надолу, спрете за обяд на разклона към Руен и поздравете от нас онова сладко момче, което сервира в крайпътния ресторант, адана кебапът, който приготвят е толкова вкусен, че почти няма да забележите как е изписал „кофте” и „крутофи” в сметката. Аз лично, скоро ще се върна там, понеже пред заведението, на самия главен път, има магазин за официални и булчински рокли, една червена с много кристали и брокат не ми дава мира, ще я купувам!

Ръцете в синхрон, вън от прозорците, усмивки за цялото движение. Бургас на хоризонта!

Това е. Конец фильма! Happy end!

P.S.

Докато вървят финалните надписи, изслушайте поне веднъж Имани и „You will never know”, просто така, заради нас. Благодарим!