Планинските реки - рай за златотърсачите

"Мит е, че в нашата страна има огромни неоткрити залежи от благородния метал. Количествата, които могат да бъдат намерени, са ограничени", казват те. Дали е така обаче? Или с тази своя констатация те просто се опитват да елиминират конкуренцията?

Златотърсачите са хора, отлично запознати с тези места в България, където могат да бъдат открити златни зрънца и песъчинки след пресяване на речен пясък. Според специалистите районите у нас, където пясъците на реките могат да се нарекат златоносни са няколко. Въпреки, че в почти всяка река има участъци, където може да бъде открито минимално количество злато.        

Всяка своя златотърсаческа експедиция професионалистите подготвят много внимателно и прецизно оценяват всички възможности, преди да се отправи към целта. За този разбор и съставяне на план за работата си, те обикновено използват зимните месеци. В началото на пролетта правят оглед на района, в който са решили да се установят през най - активния за тях сезон - лятото.

В средите на златотърсачите е известно, че планинските реки са сред най - атрактивните места за добив на скъпоценните песъчинки. Странджа е една от целите им. Не случайно, именно тук, от древността има запазени множество тракийски светилища, за които някои изследователи смело твърдят, че са били изградени първоначално именно като металургични центрове, претопяващи добития на място благороден метал. Реките Велека, Дяволска, Ропотамо, Китенска и Резовска са местата, където през топлите месеци от годината можете да срещнете златотърсачи. Атрактивни за изучаване са още и странджанските реки Младежка, Евренозовска, Росенска, Лопушница, Орашка, Факийска, Изворска и техните притоци. Освен в Странджа, златоносни се оказват още водите на Искър, Струма и Огоста. Сподер проучванията, най - богати са находищата, открити в Източните Родопи.

Всеки затотърсач ревниво пази информацията, която е събрал през годините, за това къде точно по течението на една река е най - добре да бъдат промивани пясъците, за да бъдат открити в тях златни песъчинки. Обикновено хората от този бранш са или потомствени златотърсачи, или са се учили на занаят от по - възрастен познавач. Категорични са, че тяхното занимание се различава много от иманярството. "Едното няма нищо общо с другото. Иманярите са обсебени от идеята за откриване на "голямото имане". Отивайки в даден район, аз зная точно какво мога да очаквам от това място и съм сигурен, че след много работа ще открия благородния метал", обяснява един от представителите на тази интересна професия, който категорично отказва да се представи с името си. Той разказва още, че търсенето на подходящите места е лесно, ако се знаят някои основни принципи.

А тънкостите в този занаят са наистина много. Така наречените "разсипи" се образуват най - често в тези участъци на реката, където има забавяне в движението на водата. Такива зони са например разширенията на реките. Местата преди и след вливане на приток и там, където има някакво препятствие за водата като скала или дънер са ключови. Надежден обект са и плитчините. Разсипи се получават в тези участъци от долината на една река, където меките скали се сменят с по - твърди. Трябва да се има предвид и фактът, че златото най - често се отлага от вътрешната страна на завоите, които реката описва.

След като веднъж е определен участъкът, в който ще се работи, златотърсачите вземат проби. Според резултата от проучването, те избират окончателното място, откъдето да започнат.

За да се ориентират, те често използва магнит, който прокарват няколко пъти през пясъка. Ако по него полепнат частички от минерала магнетит, това означава, че в пясъка има тежка фракция, т.е. присъстват метали, спътници на златото. Самото злато, както е известно, не реагира на магнитнита сили както желязото и за това частичките от него не могат да бъдат събирани с помощта на магнит.

Съществуват редица методи за извличане на злато от реките. Този, който най - често се използва в България, се състои в следното - сновният  "уред", който се използва, е златарското корито. То най - често е с приблизителни размери от 60/30 см и 15 сантиметра дълбочина. Може да бъде и по - голямо, но тогава става прекалено тежко и продължителната работа с него е прекалено уморителна. Коритото се изработва от дърво - орех, липа или върба. Най - подходяща е върбата, защото нейната дървесина не се напуква след продължително мокрене и не се полира при продължителна работа, така че на дъното на съда винаги остават власинки, които помагат при задържането на прахообразните частички. Дъното се оцветява в черно, за да може да бъде лесно забелязано и най - малкото проблясване. При работа с помощта на такова корито, опитният златотърсач може да промие около половин кубичен метър наносен материал за осем часа.

Самото промиване се прави, като коритото се напълва с пясък, като се избягват най - горните слоеве от дънните наноси в реките. В тях рядко се откриват златни песъчинки. Пълното с пясък корито се поставя в спокойна вода, така че 2/3 от него да е потопено в нея. Загребва се вода и се правят няколко кратки кръгови движения. Едрите камъни се отстраняват и материалът се разбърква постоянно. Когато едрите късове намалеят и в него останат само малки камъчета и песъчинки, то се потапя изцяло във водата и камъчетата, премесени с пясък се разбъркват с ръка. Съдът се люлее през цялото време с леки въртеливи движения и периодично се проверява за присъствието на златинки. По - едрите златни люспици се забелязват лесно и се отделят от останалата смес.

За начинаещите усвояването на процеса е трудно и обикновено първите опити са отчайващи. А и така желаните зрънца злато, лесно могат да бъдат сбъркани от аматьорите с тези на пирита и халкопитита - минерали, които съдържат основно мед и желязо. Именно затова, тези минерали са наречени "златото на глупците".

За един ден истинският професионалист може да добие такова количество злато, цената на което съответства на една средна надница на работник в промишлено предприятие например. Имало е дни, когато щастието се е усмихвало на златотърсачите и те намирали два до четири пъти по толкова, но това било голяма рядкост.

Събраното самородно злато търсачите най - често продават на бижутери, които го ценят заради голямата му чистота.

Известно, че в миналото златопромивачите обикаляли страната в групи от по двадесетина души. Често в работата им помагали и деца. Златото се промивало с помощта на конструкция от дървени улеи - коруби, дълги по около два метра и широки 20 - 25 см. Дъната им били насечени на малки вдлъбнатини и нарези. Те се поставяли леко наклонени край речния бряг и в тях се насипвал пясък. Майсторите сипвали вода в улея с дървени черпаци и изтласквали постепенно камъчетата. Златото попадало в прорезите на набраздената повърхност, примесено с глина и ситен пясък. Тази смес се пресявала повторно в дървено корито и отделеното злато се събирало и съхранявало в говежди рог. При едно зареждане на корубата се извличали обикновено 3 - 4 златни песъчинки. На ден една такава бригада от двадесет души била в състояние да добие до няколко грама злато.

По закон златодобивът чрез промиване на пясъци в България е разрешен, ще ви каже всеки "от бранша" в подкрепа на твърдението си, че професията му е честна и почтена. "Занаятът ни ще става все по-популярен", уверени са златотърсачите. Е, може би по - скоро като атракция, предлагана на туристите, отколкото като препитание. И наистина - за наблюдателите е изключително интересно да видят как на практика се извършва процеса на пресяването. А някой са готови да прекарат часове в студената вода, за да се сдобият с миниатюрна частичка злато, открита от самите тях.