Mogilitsa
"Шербет уикенд" - история за планина, приятели, хляб и любов
извисяват, нито ще ви съди, задето свързвате планината с тежка софра и шумна компания. Това са просто хора, които обичат малките и почти забравени села в България, и с удоволствие ще ви ги покажат. Следващият път, когато организират „Шербет уикенд”, отново ще пристигна първа!
В тринадесет часа село Могилица със старо име Тозбурун, отстоящо високо над Смолян, изглежда като всяко друго родопско село – красиво и спокойно. Впечатляващите Агушеви конаци се препичат на слънце, съвсем лека мъгла е омотала върховете на боровете от отсрещния хълм, голямата лъжица, която бележи центъра на селото е на мястото си. Местните щъкат по техни си работи.
Паркираме пред къщата за гости „Звездица” и първото, което се питаме е: Как, да му се не види, се прибират по тая стръмна улица подпийналите?!? Предполагам, че това ще разберат някои от нас по-късно и съвсем не завиждам на онези, дето са настанени в къща „Каменови”, защото тя е още по-нагоре, по същата “писта”. Хубаво е, че са една до друга, хубаво е, че и двете са хубави, довечера ще ни е лесно, кога тръгнем да осъществяваме културен, кулинарен, наливен, вокален и всякакъв друг обмен между двете условни групи. Групи няма. Не се познаваме. Ако се, то е бегло, компютърно, стара история или не знам... Събира ни писателката-приходанка в Киселчово – Мона Чобан, основен виновник за създаването на фондацията. Киселчово, за което вече писах, се намира на цели два километра от Могилица, но все още не разполага с леглова база, която да ни поеме, та затова честта се пада на по-голямото село, покатерено на хиляда метра надморска височина във възхитителната планина на Орфей. Орфей го няма. Поне не го видях, докато разнасяхме багаж.
Първото, което правя – моля за кафе, питам за „паролата на интернета”. Разбира се, мога да излъжа, че размахвам ръце срещу ноемврийското слънце и вдишвам енергия. Разбира се. Излизам на терасата, надвиснала над главния път, достатъчно висока, за да виждам натам откъдето влизат в селото и си давам само десет минути за „адаптация”. За тях, пред очите ми преминаха точно пет автомобила с бургаска регистрация. Ето я моята енергия! Туристи, само минават, дълга разходка в дългия уикенд, няма значение какво ги е довело тук, важното е, че се „намерихме”, видимо – не съм сама. Много сме – силни сме и всички сме за Бургас, ама в тия почивни дни ще отдадем дължимото на Родопа, за която казват, че олицетворявала самата Любов.
Едно силно кафе, половината от Бургас, една крава измуча така, че без малко да събори сградата, групата полека се събра и светът се завъртя. Толкова бързо, че стана почти време за вечеря...
В тази страна, малка и на кръстопът, шарена като черга, ухилена като дарена сватя, сърдита като стара свекърва, носеща ред медали на гърдите и дълбоки белези по гърба от миналото, облечена в настоящето, вечно в „преход”, кога безумно горда, кога болна от амнезия – храната винаги е била основна грижа, въпрос на оцеляване, стремеж и простичка радост. Поради една от тези причини, понятието „национална” кухня е особена струна, на която бива да свириш внимателно, защото катми, марудници, колаци и палачинки, за тебе може да са едно нещо, но иди го кажи на седянката, да си изпросиш боя... Родопската кухня, пък е една от перлите, да не кажем диамант в тази национална огърлица. Преливаща от странни наименования, усукана около боб, картофи, гъсто кисело мляко, тежко и ароматно сирене, жълто масло и празнично чеверме, къпеща баниците си, завила пататниците, сиропирала баклавата, качила десетки мили баби на недостижимия кулинарен пиедестал, подчинила и изкопчила обет за вечна вярност от хиляди небца. Родопската кухня (за хората от други области най-вече) е може би това – заклинание. Онова, което те води и връща там, наред с природата и особената душевност на местните. Онова, което сега води мен – по случайност.
Другото, с размерите на приличен куфар, паркирано в стаята с кичените халища, е чантата ми с инструменти: престилки, кърпи, месал, ръкавици, точилка, нож, мая, бакпулвер, есенции, сладко от смокини, ракия... Инструменти. Утре в кулинарното ателие, което ще се проведе тук, ще покажа как се точат тикалници, рогатници, по-познати на мен като гьозлеми, ще месим тесто за пърленки, а с остатъците ще свъртим една мързелива баница, по-позната като тутманик. Но, преди утре:
Изложба - базар на съвсем младия приложник Слави Кадиев, разположена в сградата на Читалището. Чудесни произведения от плъст – плъстене - позабравена техника за обработка на вълна, чрез която се изработва какво ли не, от навуща и палта, до пана, шалове, накити. Красиви са и личи, че ги прави с удоволствие. Дъщеря ми се сдобива с огромна брошка в лилаво и излиза на люлката в тъмния двор. По-късно групата се носи като народна песен, обратно към механите. Да не забравя – толкова странно топло е времето! Почти всички сме без връхни дрехи. Ноември...
По програма, следва бърза вечеря в базите, последвана от рецитал на поета с китара Краси Йорданов. За него ще кажа следното: от Бургас е!
- Някой за лов? Утре? В шест? – домакинът минава през механата, за да ни поздрави.
- Аз! – вдигам ръка – ама не си нося пушката..
- Ела за викач, мечките ще се зарадват – смее се.
... Как става така, че винаги се намира някой, който веднагически е готов да ме жертва?!?
По тази тема г-н Йорданов изпълнява „оригинална мечкадарска” песен, създадена, за да хвали ловците и по-специално един Иван от село Малко градище, Хасковско. Освен това, с цел да докара всички на масата до пълна психическа немощ. Произведението разказва ловен излет в приблизително осемдесет куплета, преливащи от стрелба, глигани, мъже с разкъсани дрехи, носилки, софри, петли, вълци, кръчми и Иван, който после станал лесничей, ако правилно съм разбрала, понеже към края се задавих с едър боб. Изводите: Краси е невероятен талант и образ, пее страхотно, притежава впечатляваща памет и репертоар, концертът за нас започна по-рано от предвиденото, а домакинът на къщата... Не знам, не знам, дали отиде на лов.
Ако щете вярвайте, аз тази песен я знам, слушам я за втори път. Първи, преди време, ми я представи човек от... Малко градище, Хасковско.
Случката с „оригиналната мечкадарска” обяснява обстановката, колко позитивно и без претенции сме тръгнали, как можеш да се сприятелиш за минути, но не обяснява поета Краси Йорданов, не обяснява мен или друг. Обаче, говори добре за цялостното ни, великолепно, силно, бургаско присъствие. И скромно. Скромно. За да си обясниш Краси, сигурно се налага да прочетеш „Жената, която...”, два, три, пет пъти..., докато те накара да се усмихнеш на нещо, което не минава за смешно. По никой начин. И пак няма гаранция...
Баба Звезда е следващият персонаж с особени заслуги към нашия „Шербет уикенд” – тя ни храни. Освен, че е горд собственик на земята, върху която се издига къщата, е още по-горда майка на цялото си семейство, което личи от километри. С ръст от сто и четиридесет сантиметра (примерно), снежно бяла коса и жив дявол в очите, за тая жена ще кажат, че е строга и серт, и люта, и справедлива, и добра, и изключителна готвачка, обзалагам се. Всъщност, не ти трябва да я видиш, за да я познаеш, стига ти да хапнеш от пареника (качамак с агнешко, от три вида царевично брашно, върху саламурено сирене и яйца), от пататника в кори, от сармите, свити в листа от цвекло, от бобената салата. Ако, не умреш от преяждане, ако изобщо ти останат думи - ще са за нея. Тя ще се усмихне, така, както се е усмихвала на десетки други нахранени и ще те „разстреля” с баклава и малинов сироп. При все, че се окажеш държелив, щом съмне ще те причака с колаци (нещо подобно на марудник или дебела палачинка) и домашен айран, и домашно сладко, и домашно бяло сирене, и домашно прясно мляко за силното кафе. Би могло да се каже, без да преувеличавам, че баба ти Звезда е най-големият ловец в тоя район, да ме прощават всички, вдигнали мерник срещу митичния черен мечок, дето скитал наоколо. Специално мен ме притисна в малката кухня, заставяйки ме да опитам чиста сметана, иначе казано - три пръста дебел каймак, събран от млякото тази сутрин. Нещо, което последно ще сравниш с фините „парцали”, които отделяме ние, когато варим мляко. Нещо, на вид наподобяващо пудинг или сладолед, или масло, а на вкус... нищо подобно..
Едва съм дочакала да съмне. Още в шест отварям очи изпод чудесните чаршафи в уютната и чиста стая, с традиционен дървен таван. Отсреща блестят тиклите по покрива на конаците, мъглата още е ниско, но нищо. Могилица отдавна е будна. Гримирам се ( ?!?), детето чака на вратата и се изнизваме на пръсти, за да не събудим бащата. Слизам при баба Звезда, за да не изпусна правенето на колаците, искам да я сваря докато бърка сместа, но уви, тя е приключила с нея, почистила е механта и се кани да пече.
След закуската, желанието да готвя за кулинарния клас по-късно, рязко ме напуска. Колко трябва да си чалнат, за да дойдеш, да показваш умения тук, пред тази жена?!? Смятах да покажа марудници или катми, както ги приготвят в с. Брезе, близо до Широка лъка – категорично отказвам. Ще точа тикалници и ще се моля Звезда да не извади точилка, за да покаже кой кум, кой сват...
Готварското ателие стартира паралелно с ателието за изработка на ангели, което ще се проведе в другата къща, водено от актрисата Ина Попова – красива, изключително сръчна и стилна дама, показвала своите произведения в известни списания за интериор и декорация. Дъщеря ми умира от нетърпение! Та, докато те ще се погрижат за красивото, ангелското и финото, ние тук ще гледаме да не останат гладни. „Когато актрисите майсторят ангели”, така бе озаглавено ателието на Ина, ще добавя, че когато го правят, печелят овациите на всички присъстващи и обичта на децата. Нашият ангел вече заема почетно място у дома.
Три килограма брашно по-късно, в „моя клас” настана луд купон с месене, точене, печене, огън, гости, като особено трогната бях от присъствието на местните. Съседка донесе сладко от арония, маринован червен пипер, каймакът бе употребен за заливка на изпечените тикалници, сладкото от смокини – високо оценено, сиренето и маслото – трошени, топени, ръсени, разливани щедро. Невероятен ноемврийски ден, слънчев, мек, като пърленка с двойна мая, а боровете, които вчера бяха леко обвити в мъгла, сега са по-скоро опушени от палещата се мазнина по сача. Цялото село ухае на печен хляб и смях. Цялото. Защото, независимо как се казва дадено изделие в основата е хляб. А, както добре знаем - „Никой не е по-голям от хляба”. Другото, което добре знаем е, че за хляб лесно се пише и говори, хляб трудно се меси, на лош човек – хлябът е кисел и най-важното – хляб не се отказва. Ние от ателието с точилките, с радост и гордост споделихме всичко направено с останалите. Лично аз, понеже рядко изпадам в ситуация, в която няма как да снимам, се отнасях с особена грижа към професионалните фотографи, отразяващи събитието. „ Гладно око – лошо гледа, затова внимателно с фотографи и оператори!” – така ме предупреди един от тях, отнасяйки парче от мързеливата баница с чубрица и дребни парченца маринована чушка в плънката.
После си тръгнах, за да остана... По стечение на обстоятелствата, пропуснах ателието на актьора Никола Пашов, което обещаваше родопски зевзеклъци и смях, изпълнения на гайда и чеверме. Сигурна съм, че обещанията са били спазени и всички са останали доволни, сити и идея по-богати. Пропуснах и екскурзията до Киселчово, която целеше да запознае всички с мястото, в името на което се събрахме. Разбира се, завиждам на онези, които са се почерпили с кафе и чай, приготвени от Мона в киселчовската къща – най-хубавите кафе и чай.
Казват, ние „морските” сме били чужди на идеята за Планината, но аз не ги познавам тези, които намират смисъл да делят малката България. Може би сме различни, може би умеем различни неща, употребяваме различни думи за едно и също, спазваме различни (донякъде) традиции, възпитани сме по различен начин, но имаме две общи неща, които обезсмислят всички евентуални граници – човеци сме и умеем да обичаме. Независимо какво обичаш, фактът, че го правиш и изразяваш, те прави равен на другия. Дали огромните звезди над Родопа, писнала гайда и плътния вкус на смилянски боб, дали морето, писъка на чайка и гореща рибена чорба – всичко е любов. Освен това, противно на повечето съвременни твърдения – богати сме. Бедните нямат три пръста каймак над млякото, изворна вода, ноемврийско слънце, шарени черги, пещ за агне, рибарска лодка, златен пясък, дъх на водорасли, вино, ракия, песен и още, много, много... Беден можеш да бъдеш само, ако нямаш душа, която да види. Имаш ли, пука ли се при видяното, може би трябва да се разходиш и из Родопите, за да се скъса и сърцето ти. Защото, само у нас „да ти се скъса сърцето” е израз на дълбока скръб и неописуема радост. Благодаря, ама ще откажа аз, такова сърце, дето цял живот ще стои цяло. Кой, каквото ще да каже, не мога ли да го скъсам на сто, да го оставя по поляни и плажове, в ръцете на поне сто души, ще знам, че е дефектно и от него няма да чакам, нито да пече хляб, нито да иде на „Шербет уикенд”, нито да пее. По мое мнение, нещо подобно описва и цялостната идея на фондация „Киселчово”.
Сърдечно благодаря за поканата на Мона Чобан. За гостоприемството и търпението на семейство Рушанови и баба Звезда от къща за гости „Звездица” в село Могилица.
На всички нови приятели: За мен бе чест и до нови срещи при следващия „Шербет уикенд” или „Айран ваканция”, няма значение! Бройте ме!
